РЕШЕНИЕ
N 544
София, 5 декември 2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четвърти декември……………………………………две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков……………………….
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Харалампиев………..
Цветинка Пашкунова……………
при секретар…………..………….Л.Гаврилова………………………………….и в присъствието
на прокурора………….………….Кр.Колова……………………………изслуша докладваното
от председателя(съдията)…….Р.Ненков……………………………..……………………………..
наказателно дело № 546/2008 година.
На основание чл. 420, ал. 2 НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 НПК осъденият М. И. А. е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлата в сила присъда № 51 от 21.04.2008 г. по н.о.х.д. № 400/2007 г. на Търговищкия районен съд, проверена с въззивно решение № 114 от 04.07.2008 г. по в.н.о.х.д. 119/2008 г. на Търговищкия окръжен съд. В искането като единствено основание за отмяна е посочено неправилното прилагане на материалния закон поради постановяване на осъждане за деяние, което според осъдения и неговия з. е несъставомерно от субективна страна. Развит е и довод за явна несправедливост на наложеното наказание.
Представител на Върховната касационна прокуратура е дал заключение, че касационната жалба е основателна. Предлага очевидната неяснота по въпроса за субективната страна на деянието, обусловила и липса на съответни и необходими констатации в мотивите на постановените от двете съдебни инстанции актове, да се третира като процесуално основание за връщане на делото за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и провери материалите по делото, установи следното:
С горепосочената присъда подсъдимият М. И. А. е признат за виновен в това, че за времето от 26.11.2003 г. до 03.02.2005 г. в гр. Т., при условията на продължено престъпление, нарушил закон относно режима на сделките с валутни ценности – чл. 3, ал. 1 от Валутния закон, извършвайки покупко-продажба на валута по занятие, без да е вписан в публичния регистър на лицата, извършващи дейност като обменно бюро, като стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери – 606 309.25 лева, поради което и на основание чл. 251, ал. 1 във вр. с чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода при първоначален “строг” режим на изтърпяване, а на основание чл. 251, ал. 2 НК равностойността на липсващия предмет на престъплението – 606 309.25 лева е отнета в полза на държавата.
С горепосоченото въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена като е определен “общ” първоначален режим на изтърпяване на наказанието и е потвърдена в останалата й част.
Касационната жалба е основателна в смисъл, че доколкото наистина материалният закон е интерпретиран неправилно, това се дължи и на процесуални нарушения, свързани с пропуска да бъдат изяснени фактически положения, които несъмнено са включени в предмета на доказване по чл. 102, т. 1 НК.
По делото обективно е установено, че чрез служителите на собственото си дружество през инкриминирания от обвинението период подсъдимият М, в нарушение на чл. 3, ал. 1 от Валутния закон, е извършвал сделки с валутни ценности (покупко-продажба на евро и щатски долари), въпреки че фирмата му вече е била служебно заличена от публичния регистър на лицата, извършващи дейност като обменно бюро. Очевиден проблем по настоящето дело обаче съставлява субективната съставомерност на деянието.
Установено е, а и по този въпрос няма спор между обвинението и защитата, че до началото на инкриминирания период подсъдимият е бил лицензиран за извършване на обмен на валута и съответно е бил вписан в специалния публичен регистър (първоначално по Наредба 16 от 1999 г., впоследствие и по Наредба № 3 от 2002 г., двете издадени от Министъра на финансите). По силата на поредната Наредба № 4 от 2003 г. на Министъра на финансите обменните бюра е трябвало не само да съобразят дейността си с нови правила, но и в тримесечен срок да представят определени документи в Министерството на финансите, за да могат да продължат дейността си (вж. § 5, т. 2 от ПРЗ на Наредба № 4 от 2003 г.). Вярно е, че подсъдимият обективно не е изпълнил подзаконовите предписания, поради което служебно е бил заличен от регистъра на обменните бюра. За да носи наказателна отговорност по чл. 251 НК във вр. с чл. 3, ал. 1 от Валутния закон обаче той е следвало субективно да осъществява нарушението със съзнанието, че извършва неправомерна дейност. Това означава, че в рамките на предмета на доказване е включено и изясняването на въпроса дали в случая инкриминираното поведение е осъществено след като компетентните държавни органи по някакъв начин, най-малкото са уведомили заинтересованото лице за настъпилото ограничение в правата и възможностите му. Нещо повече, по силата на § 6 от ПЗР на Наредба № 4 от 2003 г. от тях се е изисквало много по-активно поведение, насочено към реално отнемане на издаденото удостоверение за вписване в специалния регистър.ведомлението на засегнатото лице би съответствало и на необходимата минимална степен на коректност, която държавата дължи на своите граждани. При това по принцип всеки би могъл да търси и съдебна защита, когато счете, че държавните органи неоснователно накърняват правата му.
Макар и да се е възползвал от процесуалното си право да не дава обяснения, чрез своя з. подсъдимият А пред двете инстанции е поставял въпроса за липсата на субективна страна на престъплението по чл. 251 НК, за което е бил обвинен и в края на краищата – осъден с влязла в сила присъда. Вместо с активни действия по събиране, разбира се в рамките на възможното, на необходимите доказателства (например, трябвало е да се изиска и приобщи към материалите по делото документацията по вписването и отписването на дружеството на подсъдимия в регистъра на обменните бюра), съдебните състави са се задоволили с излагането на най-общи, безсъдържателни декларации.
При това някои от изложените съображения откровено противоречат на закона като тезата на въззивния съд, че незнанието на закона (съдът е имал предвид Наредба № 4 от 2003 г. на Министъра на финансите) не оневинявало дееца, макар и обвинението по същество да е било за умишлено несъобразяване с правило, установено от закон, а не от подзаконов нормативен акт. От друга страна служебното заличаване от регистъра на обменните бюра несъмнено съставлява фактическо обстоятелство, а не правна норма, поради което въпросът дали това е било известно на дееца е бил повече от уместен.
Впрочем въззивната инстанция неправилно е поставила знак на равенство между такива източници на правото като наредба, издадена от отделен министър, и акт на Министерския съвет. При проверката е пропуснала да коригира първоинстанционната присъда и по отношение на неправилното определяне на инкриминираната дейност като “продължено” престъпление. Дори при наличието на умисъл за извършване на посегателство по чл. 251 НК във връзка с чл. 3, ал. 1 от Валутния закон, то всяка сделка би съставлявала отделно деяние от съвкупна дейност с общ престъпен резултат и съответно – елемент на “продължавано престъпление” по смисъла на чл. 26, ал. 1 НК. Наистина посочените пропуски и недостатъци на въззивното решение биха били несъществени, ако беше установено дали към началото на инкриминирания период обвиненият деец е съзнавал, че признатото му от държавата право да фигурира чрез фирмата си в регистъра на обменителите на валута вече е било фактически отнето. Знанието на новите подзаконови норми хипотетично може да обуслови евентуален умисъл, но и то в никакъв случай не може да се предполага, а също подлежи на доказване (например, би било от значение, ако преди заличаването от специалния регистър контролните органи са уведомили подсъдимия за предписанията на Наредба № 4 от 2003 г. на Министъра на финансите).
Допуснатите нарушения по чл. 13 във вр. с чл. 102, т. 1 НПК и чл. 339, ал. 2 НПК са предопределящи за неправилното прилагане на материалния наказателен закон и същевременно са ограничили съществено правото на защита на подсъдимия. Те могат да бъдат отстранени и при въззивно разглеждане на делото, тъй като само по себе си съдебното следствие пред първата инстанция не е било опорочено и резултатите от него могат да се използват. Няма никаква пречка релевантните за правилното прилагане на закона обстоятелства да бъдат изяснени чрез събиране на нужните писмени и гласни доказателства в допълнително съдебно следствие, проведено по реда на чл. 327 НПК.
В заключение настоящият състав на Върховния касационен съд намира за необходимо да подчертае, че предходните осъждания на подсъдимия и притежанието на значително имущество, чийто законен произход може да бъде поставен под съмнение, не дават основание за отклонение от принципите на онова безпристрастно и подчинено единствено на закона правосъдие, което съдът дължи на всяка страна по разглежданите от него дела.
По гореизложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела въззивно решение № 114 от 04.07.2008 г. по в.н.о.х.д. 119/2008 г. на Търговищкия окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Търговищкия окръжен съд за ново въззивно разглеждане и произнасяне по жалбата на осъдения М. И. А. против присъда № 51 от 21.04.2008 г. по н.о.х.д. № 400/2007 г. на Търговищкия районен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.