12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 45
гр. София, 10 април 2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП М. МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 103 /2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба срещу въззивно решение № 498/ 10.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1080/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 5 – ти възз. състав. С нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК като се сочат подробни доводи в тяхна подкрепа. При условията на алтернативност се претендира оправдаване на подсъдимия или приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК и намаляване на наложеното наказание. Прави се искане и за редуциране на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до по-нисък размер.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия – адвокат М. М., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.
Повереникът на частните обвинители и граждански ищци изразява становище за оставяне на жалбата без уважение, поради неоснователност на направените оплаквания. В писмено възражение повереникът излага своите съображения относно правилността и законосъобразността на въззивното решение, като претендира за оставянето му в сила.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура сочи аргументи в подкрепа на становището си за отсъствие на заявените касационни основания, обуславящо оставянето в сила на въззивния съдебен акт.
Подсъдимият И. Г. П. моли съда да го оправдае.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 20/ 07.05.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 770 / 2017 г., по описа на Софийски окръжен съд /СОС/, подсъдимият И. Г. П. е признат за виновен в това, че на 03.05.2015 г., около 21,30 часа, на първокласен път № 8, в района на 29 + 600 километър, в посока на движение от [населено място] към ГКПП – К., при управление на МПС – л. а. „М.“, модел „С. С.“, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение – чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2, изр. 1- во от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Л. П., като на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, изтърпяването на което е отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила, а съобразно чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 изр. 2 – ро и чл. 42, ал.2, т.1 от ЗДвП.
На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години.
Със същата присъда подсъдимият П. е осъден да заплати, както следва:
– на гражданския ищец К. Л. П. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на причинената смърт на нейния брат В. П., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането;
– на гражданските ищци К. Л. П. и В. К. И., в качеството им на наследници на Л. П. И., сумата от 700 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от смъртта на сина му В. П., както и сумата от 800 лева заплатени за адвокатски хонорар;
– на В. К. И. сумата от 1600 лева, представляваща адвокатски хонорар;
– на адв. Ц. Д. М. от САК сумата от 3330 лв. на основание чл. 38, вр. с чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и Наредбата за адвокатските възнаграждения;
– разноските, направени по водене на делото: 1179, 86 лв. по сметка на ОДМВР – София; 3875,96 лв. по сметка на ВСС; 1628,00 лв. по сметка на СОС.
Подсъдимият останал недоволен от присъдата на окръжния съд и я обжалвал пред Софийски апелативен съд, където е образувано в.н.о.х.д. № 1080/2019 г. С въззивно решение 498/10.12.2019 г., постановено по същото дело, първоинстанционният акт е потвърден изцяло.
Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е процесуално допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законовоопределения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Основните възражения на защитата, изложени в процесуалния документ, с който е сезиран касационния съд, са за неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда, възприел фактическа обстановка, неотговаряща на действителното положение и на събраните по делото доказателства. Упреква се въззивната инстанция, а и първостепенния съд, че са се позовали на заключението на комплексната АТЕ, като са игнорирали обясненията на подсъдимия затова, че е отклонил посоката на управляваното от него МПС още щом възприел велосипедиста, но поради рязкото отклоняване на последния наляво, в момента в който го заобикалял, настъпил удара между двете ППС. Според защитата, този механизъм на произшествието се установявал от факта, че лекият автомобил е ударил велосипеда в неговата странична задна лява част. Потвърждавал се и от експертното заключение за това, че в момента на удара двете превозни средства са се намирали под ъгъл едно спрямо друго. Неправилно било възприето и че подсъдимият е имал възможност да забележи велосипеда на разстояние от 67 метра, което било възможно само ако той се е движел и при условие, че светлоотразителите на педалите са били в хоризонтално положение и не са били закрити от обувките на пострадалия. Не било съобразено и че според експертите велосипедистът е навлязъл в пътното платно, когато МПС се е намирало на разстояние 39 – 41 метра от мястото на удара, като опасността за движението е възникнала в този момент, но при скорост от 82 км/ч и опасна зона – 83, 34 м, ударът е бил непредотвратим. Смъртта на пострадалия била резултат от случайно деяние, тъй като и при съобразена с късите светлини на фаровете скорост – 68 -75 км/ч, при възникване на опасността в момента, в който автомобилът е бил на разстояние 39 – 41 метра от мястото на удара, последният е бил непредотвратим. Неоснователно било отхвърлено възражението на защитата, че вина за произшествието има единствено пострадалият, който поради психичното си заболяване е имал неочаквани реакции – рязко отклонение наляво, което не е могло да бъде съобразено и преодоляно от водача на МПС. Предходните съдилища не анализирали обстоятелството доколко е била налице предвидима опасност по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП, като се има предвид, че велосипедистът се е движел извън населено място, нощно време, без обезопасително облекло със светлоотразителни елементи, като е предприел внезапно навлизане на платното за движение. В заключение се настоява, че подсъдимият не е осъществил деянието, в което е обвинен, поради което се претендира за оправдаването му.
Така наведените в касационната жалба възражения са неоснователни.
Касационната жалба реално преповтаря оплакванията, изложени във въззивната, без да се държи сметка за естеството и същността на касационния контрол. Макар и с доводи за допуснати процесуални нарушения, поради игнориране или изопачаване на доказателства, или недопустимо позоваване на предположения, всъщност се атакува обосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт. Необосноваността не е законен повод за касационно обжалване, като върховната инстанция не е оправомощена да установява нови фактически положения, различни от приетите от предходните съдилища, въз основа на свой собствен прочит на доказателствената съвкупност и на тази база да гради свои правни изводи. С касационната жалба се иска точно това – да бъде приет друг механизъм на произшествието, като въз основа на него подсъдимият да бъде оправдан. Поначало такъв финал на касационната проверка е възможен единствено, ако при правилно установените факти, съобразно всички правила, визирани в процесуалния закон, се установи, че осъщественото деяние не съставлява престъпление. Допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществяване на доказателствената дейност, нямат за последица оправдаване на дееца, а водят до отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В конкретния случай и двете предходни съдебни инстанции стриктно са изпълнили всичките си задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, регламентиращи правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствата, поради което твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е изцяло неоснователно. Изследвани са всички факти, включени в предмета на доказване, събраните доказателства са анализирани обстойно както поотделно, така и в тяхната взаимовръзка, без да са превратно тълкувани или игнорирани едни за сметка на други.
Чрез анализ на приобщените по делото протокол за оглед на местопроизшествие и скица към него, схема на пътния участък, справки от МРРБ и АПИ, обяснения на подсъдимия /отчасти/, показания на свидетелите М., П., Ж. и Т., заключения на изготвените по делото съдебно – медицински и авто – технически експертизи, съдебно – психиатрична, трасологична, съдебно-медицинска на веществени доказателства експертизи и най-вече на Комплексната съдебно-медицинска, физична по механика и автотехническа експертиза /КСМФМАТЕ/, предходните инстанции са изяснили всички факти от съществено значение за разкриване на обективната истина. С професионална прецизност, задълбочено и детайлно, окръжният съд е изследвал всяко обстоятелство, свързано с установяване на механизма на произшествието, като се е позовал на заключението на КСМФМАТЕ, приемайки правилно, че същото е пълно, ясно и изключително добре обосновано. Същото заключение е анализирано и от контролирания съд, който на свой ред е утвърдил изводите на първостепенния съд като законосъобразни, базиращи се на събраните по делото доказателствени източници. И двете съдебни инстанции правилно са възприели експертните изводи, изложени в заключението на КСМФМАТЕ, тъй като то е резултат от работата на повече експерти от различни области, като вещите лица са дали отговори на по-широк кръг въпроси, в сравнение с експертизите, изготвени в хода на досъдебното производство. При изработването на това заключение са използвани методи за изследване, основани на научните постижения в областта на физиката и механиката. Експертите, са се позовали на обективно установените данни при огледа на местопроизшествието, инкорпорирани в протокола за оглед и фотоалбума към него, схемите на пътния участък, деформациите по автомобила, уврежданията на пострадалия и свидетелските показания, а не на недопустими предположения, каквото твърдение прави касаторът. Посоченото е дало основание на предходните инстанции изцяло да възприемат изводите на вещите лица по отношение на мястото на удара ( в дясната лента за движение, на 1,10 – 1,50 м. южно от северната /дясната/ граница на платното за движение и на 16 – 18 м. източно от приетия ориентир), скоростите на движение на двете превозни средства ( 82 км/ч за МПС и 12 км/ч за велосипеда), поведението на техните водачи преди произшествието, опасната зона за спиране (83,34 м), разстоянието, от което велосипедът е бил видим за подсъдимия (67 м), възможностите за предотвратяване на произшествието (непредотвратимо) и механизма на последното.
Основните възражения на касатора /въпреки пространното им изложение в жалбата/ всъщност са за това, че предходните инстанции не са възприели обясненията на подсъдимия за внезапната поява на велосипедиста на платното за движение в посока отдясно наляво спрямо посоката на движение на МПС – во, когато последното се е намирало на разстояние 39-41 м. от мястото на удара и че в този момент е възникнала опасността за движение, поради което водачът не е имал възможност да предотврати настъпването на произшествието. Тези твърдения не се правят за пръв път пред касационния съд. Те са израз на защитната теза на подсъдимия, поддържана, както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивната инстанция. В обжалваното въззивно решение контролираният съд / л. 19 – л. 20/ е изложил подробна аргументация, с която е отхвърлил като неоснователни посочените възражения. Доводите на въззивния съд изцяло се възприемат и от настоящия съдебен състав, тъй като се основават на доказателствата, събрани по делото и интерпретирани от експертите в заключението на КСМФМАТЕ, през призмата на техните научни познания и опит. Относно разстоянието, от което велосипедът, управляван от пострадалия, е бил видим за подсъдимия, експертите са се позовали на научни изследвания /подробно цитирани на л. 56 от експертното заключение/ като са приели, че светлоотразителите на педалите на движещия се велосипед са давали възможност той да бъде забелязан от разстояние от 67 метра, на късите светлини на фаровете, на които се е движел автомобилът. Изхождайки от отразеното в протокола за оглед на местопроизшествието и снимките към него, вещите лица обосновано са отхвърлили и твърдението на касатора за намалена видимост, в резултат на намираща се встрани от пътя растителност, тъй като според тях същата на може да закрие светлото петно, образувано от фаровете на автомобила, в рамките на което е попадал велосипедът. Контролираният съд е възприел експертното мнение, поради което не може да бъде упрекнат, че приетото от него разстояние на видимост се основава на предположение.
На следващо място, в атакуваното въззивно решение подробно са изложени и доводите, поради които не се приемат за достоверни обясненията на подсъдимия за това, че колоездачът се е появил пред автомобила / на един – два метра от него/, изскачайки внезапно на пътното платно. Аргументите, с които въззивният съд е отхвърлил тези твърдения отново се основават на заключението на КСМФМАТЕ, според което ударът е настъпил на разстояние след края на мантинелата, а нейното разположение, както и състоянието на банкета след нея, изключват възможността велосипедистът да се е движел извън пътното платно и внезапно да е изскочил пред автомобила на подсъдимия. Обективно установените деформации по велосипеда и автомобила са дали основание на вещите лица да приемат, че в момента на удара те са се намирали под ъгъл от 10-12 градуса спрямо надлъжните им оси. Според експертите, деформациите по велосипеда показват значителен удар в задната лява част на рамката, огъването й напред и смачкване на тръбата, от която е изградена. Задната капла е деформирана, като това е станало при издърпването на лявата част на рамката напред, която чрез оста е издърпала и каплата напред. Така описаните деформации и ъгълът между двете ППС са дали основание на вещите лица да приемат, че ударът е бил в посока отзад напред и отляво надясно спрямо велосипеда. Въззивният съд е възприел експертното становище, като въз основа на него правилно е приел за неоснователно твърдението на касатора, че ударът е бил страничен и че велосипедистът е навлязъл внезапно на пътното платно.
В тази връзка в обжалваното въззивно решение е коментирано и възражението, свързано с психичното състояние на пострадалия, който според изготвената по делото експертиза е страдал от параноидна шизофрения. Доводите на контролирания съд за това, че липсват обективни данни, от които да се направи извод, че поведението на пострадалия е било неадекватно, поради заболяването му, изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни. Единствено следва да се отбележи, че движението на пострадалия с велосипед, в тъмната част на денонощието по пътното платно, макар и несъобразено с всички задължения за велосипедистите, които ЗДвП предвижда, не може да се охарактеризира като неадекватно поведение, доколкото не е присъщо само и единствено на психично болни участници в движението. Още повече, че в конкретния случай, както беше посочено по-горе, не се установява внезапно изскачане на велосипеда на пътното платно, за каквото претендира жалбоподателят.
Не може да бъде споделено и твърдението на касатора, че опасността за движението е възникнала в момента, в който велосипедът се е отклонил наляво. Според експертите, изготвили КСМФМАТЕ, разстоянието от което велосипедът обективно е бил видим за подсъдимия при движение на къси светлини на фаровете е 67 м. Това е моментът, в който подсъдимият е имал обективна възможност да възприеме другият участник в движението, представляващ предвидимо препятствие на пътя и да съобрази поведението си с него. Обстоятелството, че подсъдимият е предприел заобикаляне на велосипеда, в един по-късен момент / на 39-41 м от мястото на удара/, когато е възприел опасността, е резултат единствено от неговите субективни реакции, а не от обективните пътни условия. Късното възприемане на опасността при обективна възможност да бъде възприета своевременно не освобождава дееца от отговорност при настъпване на вредни последици. Така или иначе, и при двата варианта, ударът за водача е бил непредотвратим, според експертите, тъй като опасната зона от 83,34 м., при скорост от 82 км/ч, е по-голяма от посочените разстояния / и при 67 м, и при 39 – 41 м/. Тази непредотвратимост на удара обаче, не води до отпадането на наказателната отговорност на дееца, тъй като същият сам се е поставил в невъзможност да избегне произшествието като е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 – во от ЗДвП. Посочената разпоредба задължава водача на ППС, при движение нощно време да избере такава величина на скоростта, която да е съобразена с разстоянието на видимост, в случая – зоната осветена от късите светлини на фаровете, така че при поява на препятствие в нейните рамки да може да го възприеме и да го избегне чрез нормативно предвидените способи като намаляване на скоростта или спиране. Избраната от подсъдимия скорост за движение на автомобила – 82 км/ч, е в рамките на пределно допустимата за движение извън населено място – 90 км/ч. Тя обаче не е съобразена с конкретните условия на видимост- движение нощно време, при осветеност на пътя на къси светлини на фаровете. Според експертите скоростта, при движение с която водачът е могъл да предотврати произшествието, при осветеност от късите светлини на фаровете, е от 68 до 75 км/ч. Като е избрал скорост на движение по-висока скорост от посочената, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да спре превозното средство при възникване на предвидимата опасност, каквато е появата на друг участник в движението – велосипедистът, в рамките на зоната, осветена от късите светлини на фаровете. При това правилно предходните инстанции са преценили, че деецът е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 – во от ЗДвП/, което е в пряка причинно – следствена връзка с настъпването на общественоопасните последици. Подс. П. е нарушил и правилото на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, като не е бил внимателен и предпазлив към уязвим участник в движението, какъвто е водачът на двуколесно пътно превозно средство. Велосипедът е бил обективно видим от разстояние 67 метра, но подсъдимият не се е съобразил с неговото присъствие на платното за движение, като не е направил необходимото, за да избегне произшествието. Действително, според експертите, при скоростта, с която се е движел автомобилът, произшествието не би могло да бъде предотвратено чрез намаляване на скоростта или спиране на превозното средство. Съществувала е обаче възможност да се избегне удара като се заобиколи велосипедът, чрез преминаване в съседната лява попътна лента, в която не е имало други пътни превозни средства / видно от обясненията на подсъдимия такива е имало само в лентите за насрещно движение/, от която подсъдимият не се е възползвал. Отклонението на автомобила му наляво е било незначително, след като ударът е настъпил изцяло в дясната лента за движение / на 1,10 -1,5 м. наляво от десния край на платното, при ширина на лентата 3,7 м./. Поради това в случая не може да се говори за „спасителна маневра“. От друга страна „спасителната маневра“ би довела до оневиняване на дееца само ако е била предприета с цел недопускане настъпването на общественоопасните последици, които са резултат от поведението на друго лице. В конкретния случай, както беше посочено по-горе в решенето, велосипедистът се е движел в дясната пътна лента, макар и не в нейния най-десен край, бил е видим от разстояние от 67 метра и не се е появил внезапно на пътното платно, за да се приеме, че с поведението си е станал причина за осъществяване на „спасителна маневра“ от подсъдимия.
Изложеното обуславя правилността на изводите на предходните съдебни инстанции за това, че не е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК, тъй като макар подсъдимият да не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, той е бил длъжен и е могъл да ги предвиди чл.11, ал. 3, пр. 1 от НК. Логична последица от това е признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал.1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. Изводите на контролирания съд в този смисъл са правилни, поради което не е допуснато нарушение на материалния закон.
Неоснователно е и твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Същото се аргументира от касатора с това, че предходните инстанции не съобразили многобройните и изключително смекчаващи отговорността обстоятелства и не определили наказанието при условията на чл. 55 от НК. Като такива се сочат чистото съдебно минало на подсъдимия, тежкото му семейно положение и най-вече поведението на пострадалия. Посоченото възражение не може да бъде споделено, тъй като всички визирани от касатора смекчаващи отговорността обстоятелства са били предмет на анализ и оценка от съдилищата по фактите, а отделно от тях като такива са отчетени и поведението на дееца непосредствено след произшествието и изминалият период от време от инцидента до постановяване на решението. Подробно е обсъдено и поведението на пострадалия и допуснатите от него нарушения на чл. 79, т. 3 и чл. 80, т.1 от ЗДвП, като е отчетен приносът му за настъпване на произшествието. Едновременно с това е взето предвид като отегчаващо отговорността обстоятелство наличието на множество -18 на брой, допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, за които подсъдимият е санкциониран по административен ред. Съвкупната оценка на всички посочени факти е дало основание на предходните инстанции правилно да приемат, че не са налице предпоставките на чл. 55 от НК, тъй като смекчаващите отговорността обстоятелства не отговарят на критериите за многобройност или изключителност. От друга страна обосновано са преценени като достатъчно, за да бъде определено наказание, в минималния размер, предвиден от законодателя за посочения вид престъпления. С отлагане на изтъпяването на наказанието „лишаване от свобода“ по реда на чл. 66 от НК в максимална степен е изпълнен критерият за справедливост на санкцията, поради което обжалваното въззивно решение не подлежи на корекция в желания от касатора смисъл.
В подкрепа на оплакването за несправедливост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди жалбоподателят сочи, че не са били събрани доказателства за претърпени болки и страдания извън обичайните такива от загубата на близък човек, както и че не е отчетено съпричиняването от страна на пострадалия за тяхното настъпване. Предходните съдебни инстанции са обсъдили относимите за определяне на размера на обезщетението факти, като са се позовали на показанията на бившия съпруг на гражданската ищца – св. С., както и на св. П., неин и на починалия й брат първи братовчед. От посочените гласни доказателствени източници правилно е направено заключение за съществувалите близки отношения между К. П. и пострадалия – В. П., както и за изживяната от нея мъка от загубата му. Това е дало основание на първоинстанционния съд да определи, а въззивната инстанция да утвърди обезщетение в размер от 40 000 лева. Отчасти е основателно възражението на касатора, че и двете инстанции при обсъждането на относимите към гражданската отговорност факти, не са отчели изрично противоправното поведение на загиналия велосипедист – движение през нощта с превозно средство – несигнализирано по начин, указан в разпоредбата на чл. 79, т. 3 от ЗДвП – с устройство за излъчване на бяла или жълта светлина в предната част на велосипеда и червен светлоотразител отзад, както и без светлоотразителна жилетка, съгласно чл. 80, т. 1 от ЗДвП. Несъмнено поведението на пострадалия е допринесло за настъпването на произшествието, тъй като е намалило възможността той да бъде възприет от подсъдимия в по-ранен момент. Макар и приносът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат да не е отчетен изрично, реално той е съобразен от предходните инстанции при определянето на обезщетението, като същото е присъдено в размер на 40 000 лева – по-малко от половината от предявения от ищцата иск от 90 000 лева. Обезщетение в посочения размер е достатъчно за репариране на претърпените болка и мъка от загубата на пострадалия, като удовлетворява и изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливост. С оглед на това, въззивното решение и в тази част не следва да бъде изменяно.
Отсъствието на касационни основания обуславя оставянето в сила на въззивното решение.
Следва да се уважи искането на повереника на гражданските ищци за определяне на възнаграждение, съобразно чл. 38, вр. с чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 13, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като подсъдимият бъде осъден да му заплати сумата от по 1730 лева за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция на всяка една от гражданските ищци К. Л. П. и В. К. И., общо в размер на 3460 лева.
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 498/10.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1080/2019 г., по описа на Софийски апелативен съд, НО, 5 – ти възз. състав.
ОСЪЖДА подсъдимият И. Г. П. да заплати на адвокат Ц. Д. М. от САК, с ЕГН [ЕГН], сумата от 3460 / три хиляди четиристотин и шестдесет/ лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.