ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1012
София, 29.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. С. – ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1375 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител на “Д.” АД Варна срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 05.VІ.2009г. по в.гр.д. № 96/2009г.
Ответниците по касационната жалба Министерство на земеделието и Х. /МЗХ/ и “М.” АД Търговище са заели становища за недопускане на касационно обжалване. Министерството претендира разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
Държавна агенция по горите София не е заявила становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение Варненският апелативен съд е отменил решението на Варненския окръжен съд от 08.VІІ.2008г., поправено с решение от 10.ХІІ.2008г., по гр.д. № 94/2006г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от “Д.” АД срещу “М.” АД и Н. управление по горите София при участието на М. искове за обявяване нищожността на част от договор за продажба № 94/30.01.2004г., сключен между ответниците, на основание чл.26 от ЗЗД – поради противоречие на пар.123 от ПЗР на ЗИДЗГ.
Въззивният съд е приел, че изхождайки от разпределението на доказателствената тежест в процеса, ищецът е следвало да докаже твърденията си за незаконосъобразност на сключения договор, като установи по пътя на пълното и главно доказване твърдяното нарушение на закона /пар.123 от ПЗР на ЗИДЗГ/ – за купувача “М.” АД не са били налице предпоставките за закупуване на земя на държавен горски фонд. Ищецът не е представил доказателства за това. Като неправилен е оценен изводът на първоинстанционния съд въз основа на направен от него косвен контрол, че заповед № РД 49-19/13.І.2004г. на министъра на земеделието и горите, въз основа на която е сключен договорът за продажба, е издадена в противоречие с посочения параграф, поради което е нищожна. Прието е в тази връзка, че с оглед факта на издаването й от компетентен орган в кръга на функциите му, евентуалното несъответствие на заповедта на закона би довело до нейната незаконосъобразност, а не до нищожност, което не влече нищожност на договора.
В изложението на “Д.” АД по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос за разпределението на доказателствената тежест в противоречие с практиката на ВКС. Ищецът твърди отрицателен факт – че относно “М.” АД не са били налице предвидените в пар.123 от ПЗР на ЗИДЗГ предпоставки за закупуването на имота, а именно – притежаването на собственост върху обекти, намиращи се в имота, с оглед на което тежестта за доказването, че законовата разпоредба е спазена, пада върху ответниците. Сочат се в тази връзка решения № 1618/06.І.2004г. по гр.д. № 2488/2002г. на ВКС ТК ІІ с-в, № 347/30.ІV.2008г. по т.д. № 73/2008г. на ВКС І ТО, № 111/16.V.2005г. по т.д. № 495/2004г. на ВКС І ТО. Сочи се и определение на ВКС ІІІ ГО № 110/11.ІІ.2009г., с което е допуснато касационно обжалване по въпроса за разпределението на доказателствената тежест. Твърди се и че по въпроса за пределите на косвения съдебен контрол върху административните актове е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – т.4 от ТР № 6/2006г. на ОСГК, според което косвения контрол обхваща не само нищожните, но и унищожаемите административни актове, и че гражданският съд може да прави преценка на материалната им законосъобразност.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 /тъй като по първия въпрос не се сочи задължителна практика на ВКС/ от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с посочените три решения /не следва да се взема предвид определение № 110/11.ІІ.2009г. по гр.д. № 53/2009г., тъй като с него е допуснато касационно обжалване по въпроса за разпределение на доказателствената тежест, а не се дава разрешението му/ на състави на ВКС не се обосновава наличие на противоречива практика по първия релевиран от касатора процесуалноправен въпрос. Практиката в решение № 1618/05.ХІІ.2003г. по гр.д. № 2488/2002г. на ВКС ТК, според която “не ищецът, а ответникът по иск с правно основание чл.74 от ТЗ /конститутивен/ е този, който следва да докаже онези юридически факти, от осъществяването на които следва законосъобразността на взетите от общото събрание на търговското дружество решения”, е неотносима към спорното право в случая, по което приложимата правна норма е чл.26 ал.1 от ЗЗД по иск за установяване нищожност на договора за покупко-продажба, т.е. за установяване наличието на правопрепятстващ факт. Въпросът за доказателствената тежест и в останалите две решения на ВКС ТК № 347/30.ІV.2008г. по т.д. № 73/2008г. и № 111/16.ІІІ.2005г. по гр.д. № 495/2004г. не е разрешен по аналогични на разглеждания спорове с оглед приетото в първото, че “взискателят трябва да докаже факта, от който вземането произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането”, и във второто, че “не купувачът на стоката би следвало да установява отрицателия факт, че не е получил, а би следвало продавачът да установи, че е изпълнил задължението си за нейното предаване във фактическата власт на приобретателя”. Следва да се отбележи, че даденото в атакуваното решение разрешение е в съответствие с разпоредбата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./. Ищецът е следвало да установи твърдяното обстоятелство – че “М.” АД като купувач по процесния договор не е имало качеството на лице по смисъла на пар.123 ал.1 от ПЗР към ЗИДЗГ, изключващ валидното придобиване /правото му на собственост/ върху недвижим имот. Това е така, тъй като именно на това обстоятелство той основава претенцията си и тъй като при евентуалното й уважаване той би извлякъл благоприятни последици за себе си. В този смисъл е и трайната практика на съдилищата, обективирана и в представените от ответника М. решения на състави на ВКС на РБ: № 16/03.ІІ.2009г. по гр.д. № 5299/2007г. ІV ГО, № 108/23.ІV.2009г. по гр.д. № 225/2008г. ІІ ГО, № 133/06.ІІІ.2009г. по гр.д. № 4761/2007г. ІІІ ГО, № 134/11.ІІІ.2009г. по гр.д. № 1476/2008г. ІІ ГО, № 246/21.V.2009г. по гр.д. № 982/2008г. ІІ ГО, № 124/28.ІІІ.2006г. по гр.д. № 518/2005г. ІІ ГО.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория релевиран процесуалноправен въпрос. Като е приел, че дори да е налице несъответствие на закона на заповедта на министъра на земеделието и горите по пар.123 ал.3 от ПЗР към ЗИДЗГ, това не би довело до нищожност на договора за покупко-продажба, въззивният съд не е отрекъл осъществяването на косвен съдебен контрол за материалната законосъобразност на този акт, което не противоречи, а съответства на разрешението, дадено в т.4 от ТР № 6/2006г. на ОСГК, доколкото то би могло да се приеме за приложимо в случая, тъй като касае косвеният контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по З., ЗПИНМ и др.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника М. следва да бъдат присъдени 450лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 80 от 05.VІ.2009г. по гр.д. № 96/2009г.
ОСЪЖДА “Д.” АД Варна да заплати на МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И Х. София 450лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: