ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 949
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1829 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат М. като процесуален представител на Л. К. Г. от София и на адвокат Р. като процесуален представител на Г. П. С. и П. А. С., и двамата от София, срещу въззивното решение на СГС от 11.V.2009г. по в.гр.д. № 4187/2007г.
Л. Г. не е дал отговор по жалбата на ответниците. Г. и П. С. са заели становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Г..
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 14.ІХ.2007г. по гр.д. № 2991/2005г. в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД срещу П. С. и в частта, с която е отменен нот.акт № 79/1996г., и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по предявения от Л. Г. срещу П. С., че сключеният на 14.ІІІ.1996г. между Л.Г. като продавач и Г.С. като купувач по време на брака на последния с П. С. договор за продажба на недвижим имот – дворно място, находящо се в София, кв.”Княжево”, м.”Гърдова глава”, и построената в него едноетажна жилищна сграда, предмет на нот.акт № 79/1996г., е нищожен на основание чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД поради липса на съгласие от страна на продавача, и е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му част, с която е прогласена нищожността на сделката на същото основание и по отношение на Г.Станков.
Въззивният съд е приел, че чрез кредитираните заключения на единична и тройна съдебно-графологични експертизи по безспорен начин е установено, че подписът в нотариалния акт за продавач не е изпълнен от Л. Г., поради което волеизявлението, удостоверено от нотариуса, обективно не е извършено от него. Липсата на валидно волеизявление на продавача сочи на липса на постигнато меду страните по сделката съгласие, обуславящо нейната нищожност. Към изповядането на сделката купувачът С. е бил в брак с П. С., което обуславя извод за основателност на иска и спрямо нея с оглед разпоредбата на чл.19 от СК /отм./ Като неосновмателни са оценени доводите за неправилна правна квалификация на исковете с оглед твърденията в исковата молба, че сделката е нищожна поради непостигнато съгласие и неизлагането на доводи за нищожност на нотариалното действие на основание чл.472 във вр. с чл.474 ал.4 от ГПК /отм./. Прието е за неоснователно искането за отмяна на нотариалния акт, на каквато подлежат само нотариалните актове, издадени по реда на чл.483 от ГПК /отм./, но не и тези, обективиращи правни сделки.
Л.Г. обжалва така постановено решение само в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отменен нот.акт № 79/1996г.
В изложението на касатора Л.Г. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от съда изрично указание, се сочи, че първоинстанционния и въззивния съд са постановили противоречиви решения, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Налице е и остнованието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Мотивите на решението в частта по претенцията по чл.431 от ГПК /отм./ са противоречиви, неясни и правно неиздържани, неправилно е приложен материалния закон, безспорна е практиката на съдилищата, че след прогласяване на нищожност следва да се отмени нотариалния акт, обективиращ сделката. Позовава се на решение № 62/24.VІІ.2009г. на ВтАС по гр.д. № 302/2009г., № 14/10.ІІ.2009г. по гр.д. № 790/2007г. на ВтОС и решение от 29.ХІ.2004г. по гр.д. № 327/2004г. на ВтАС.
В изложението на Г. и П. С. се сочи, че липсва съдебна практика за прогласяване нищожността на основание чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД, доказана единствено с графологична експертиза, установяваща неавтентичност на положения подпис от страна на ищеца и участник в сделката, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Изложени са съображения за неправилност на въззивното решение, изразяваща се неправилно квалифициране на иска, отказ на въззивния съд да допусне нова тройна съдебно-почеркова експертиза, независимо от това, че представения сравнителен материал при разглеждане на делото от РС е с дата най-рано 2005г., а не към момента на сделката – 1996г., в производството по делото не е правено изявление на ищеца за оспорване доказателствената сила на нотариалния акт и не е открито производство за това, за да могат ответниците да предприемат съответни процесуални действия, съдът се е дезинтересирал от охранителното производство и независимо че в обстоятелствената част на исковата молба няма позоваване на дефекти на формата на акта, основанията за нищожност на нотариалното удостоверяване са изчерпателни и разпоредбата не може да се тълкува разширително, функцията на нотариуса е да удостовери лично по безсъмнен начин съдържанието на определени факти, както и самоличността и дееспособността на лицата, участващи в сделките. Неправилно прилагайки чл.26 ал.2 пр.2 от ЗЗД, съдът се е произнесъл по съществен въпрос, обуславящ допустимост на касационната жалба. За развитие на правото от съществено значение е разглеждането на спора от ВКС, тъй като с решението се създава нестабилност в гражданския оборот и прецедент за прескачане на цяла една дейност – нотариалната – основание за накърняване стабилитета на договорите за продажба. Следва да се постави на разглеждане въпросът от значение ли е за развитието на правото доказателствената сила на нотариалния акт като официален документ или заключение на вещи лица 9 години след изповядане на сделка с настъпили правни последици. За точното прилагане на закона е било необходимо съдът да обхване в пълнота всички доказателства, а в случая нищожността е прогласена само на основа на графологична експертиза.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Касаторът Г. не е формулирал по посочения начин същественият материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие със съдебната практика или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Следователно не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, следва да се отбележи, че не е противоречива практика произнасянето по различен начин от първоинстанционния и въззивния съд по един и същи спор, а и с представените решения, за които няма данни да са влезли в сила, също не се обосновава наличието на такава практика. Ето защо касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Г. не следва да се допуска.
Не са формулирани по изискуемия се начин материалноправните и процесуалноправните въпроси, произнесени от въззивния съд, и в изложението на касаторите – ответници. Релевираните в този документ съображения обосновават оплакванията им за неправилност на въззивното решение, т.е. те представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, касационен контрол на които се извършва едва в същинското касационно производство, но не и в това по допускането му. Поставеният въпрос “от значение ли е за развитието на правото доказателствената сила на нотариалния акт като официален документ или заключение на вещи лица 9 години след изповядане на сделка с настъпили правни последици” е неясен и некоректен с оглед на обстоятелството, че с предявеният иск за прогласяване нищожността на договора, обективиран в нотариалния акт, доказателствената му сила е оспорена и няма предвидена в закона пречка за опровергаването й със заключение на съдебно-графологична експертиза. При това положение и по жалбата на С. не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, Въззивно отделение, ІV В състав, от 11.V.2009г. по гр.д. № 4187/2007г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: