ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 945
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1554 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Милушев като процесуален представител на П. Д. П. от гр.Пазарджик срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 30.ІV.2009г. по в.гр.д. № 642/2009г.
Ответниците по касационната жалба „П. Т.” ЕООД Пловдив и А. П. М. от гр.Пазарджик не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС по въззивна жалба само на П. П. е обезсилил поради недопустимост на иска с правно основание чл124 ал.1 във вр. с чл.440 ал.1 от ГПК решението на П. от 16.ХІІ.2008г. по гр.д. № 1341/2008г. само в частта, с която е признато за установено по отношение на А. М. и П. П., че мобилен телефон С 520 с имей № 357648016688510, върху който е насочено изпълнение по изп.д. № 195 по описа на ЧСИ П.Илиев, е собственост на „П. Т.” ЕООД, и в тази част производството по делото е прекратено, отменил е решението на първоинстанционния съд в уважителната му част относно 6 броя устройства „блутут” HF, 20 броя батерии и 20 броя зарядни устройства, върху които е насочено изпълнението по посоченото изпълнително дело, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от дружеството срещу П. и М. иск за установяване, че дружеството е собственик на тези вещи, отменил е първоинстанционното решение в частта за присъдените на дружеството разноски солидарно срещу П. и М. в размер на 254.92лв., като вместо това е осъдил П. да заплати на дружеството 200.22лв. разноски по съразмерност, и е оставил в сила първоинстанционното решение в осталалата му обжалвана част, с която установителният иск за собственост на 24 броя мобилни телефони, съответно индивидуализирани, е уважен.
Съдът е приел, че за задължение на М. в полза на П., предмет на посоченото изпълнително дело, на 02.ІV.2008г. съдебен изпълнител е извършил опис на мобилните телефони. Въз основа на представените консигнационен договор от 11.ІІІ.2008г., по който дружеството предоставило на М. в качеството му на едноличен търговец телефоните на консигнация, фактури от 11.ІІІ.2008г. за предаване на тези вещи от ЕООД на ЕТ, 14 броя договори с посочени в тях дати /от 2007г. и 2008г./ за закупуването им от ЕООД и показания на свидетел съдът е приел, че преди датата на описа дружеството е предало телефоните на длъжника по изпълнителното дело за продажба на консигнация в магазина, където описът е извършен, поради което към момента на описа те не са били собственост на М. и не са могли да служат за реализиране по принудителен ред на задължението му към П.. Като неоснователен е оценен доводът на П., че със свидетелски показания не може да се установява спорната дата на представените документи. Със свидетелски показания е установено наличието на търговски правоотношения между ищеца и М. и че те са били оформени с документите, които са съществували в счетоводството на дружеството, което е друг факт по смисъла на чл.181 ал.1 пр.последно от ГПК, установяващ по безсъмнен начин предхождащото описа съставяне на документите, който друг факт може да бъде доказван със свидетели.
В изложението на П. П. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос по приемането на писмени доказателства, по които касаторът не е страна и поради това не са му противопоставими, защото нямат достоверна дата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1326/25.Х.1984г. по гр.д. № 763/84г. ІV ГО. Твърди се, че в чл.181 от ГПК изчерпателно са изброени способите за установяване достоверността на дата на частен документ и измежду тях не са свидетелски показания, както е прието в посоченото решение. Налице е и основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Разглеждането на жалбата е от значение за развитие на правото, тъй като липсва практика на ВКС при наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон по приложението на чл.181 от ГПК, включително относно смисъла на термина „трети лица”, срещу които е необходима достоверна дата, и термина „друг факт”, както и относно установяването в това производство на симулация от страните, подписали документа по отношение на третото лице, оспорило достоверността му.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда, следователно е от значение за изхода на спора по делото, и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в представеното решение на състав на ВС. Релевираните в тази връзка в изложението кратки съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, но те подлежат на касационна проверка едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му. Не е формулиран и конкретен въпрос по приложението на чл.181 от ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване, че липсва практика на ВКС по приложението на тази разпоредба при наличие на непълнота, неяснота или противоречивост в нея, включително относно смисъла на изразите „друг факт, установяващ по безспорен начин предхождащото го съставяне на документа” и „трети лица”, срещу които е необходима достоверна дата, не удовлетворява изискването за конкретност и яснота на релевирания въпрос. А за установяване на симулация от страните, подписали документа по отношение на третото лице, оспорило достоверността му, във въззивното решение няма произнасяне.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен, ГК, № 747 от 30.ІV.2009г. по гр.д. № 642/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: