ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1004
София, 27.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на днадесет и седми септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 452 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на ст.юрисконсулт С. като процесуален представител на Община К. срещу въззивното решение на К.ския окръжен съд от 11.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 663/2009г.
Ответникът по касационната жалба Б. К. Б. от гр.К. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение К. е потвърдил решението на К.ския РС от 17.VІІ.2009г. по гр.д. № 331/2009г., с което Община К. е осъдена да заплати на Б. К.Б. 1500лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в причинени на ищеца болки и страдания и уплаха от ухапване от безстопанствено куче на 26.ХІ.2008г. в района на бившия учителски дом на ул. “Ц. О.” № 21 в гр.Кюстендил, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и 250лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че за установеното по делото ухапване на ищеца от безстопанствено куче на сочената от него дата в областта на дясната подбедрица отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от това неимуществени вреди следва да бъде ангажирана с присъждане на обезщетение в размер на 1500лв. Това обезщетение е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, тъй като е адекватно на характера на увреждането – разкъсно-контузна рана, кръвонасядане и охлузване, претърпените болки и страдания, последвалите усложнения в лечението му – възпаление и загнояване на раната, двумесечния периода на възстановяване на трудоспособността му и останалия белег на мястото на раната – 2.5 см Х 2 см.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като е разрешен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Решението в частта му относно размера на вредите е постановено, без съдът да е изяснил дали пострадалият с поведението си е допринесъл за ухапването, в какъвто смисъл е разрешението, обективирано в решение № 3204/23.ХІІ.1974г. по гр.д. № 2222/1974г. на ВС І ГО, и решение № 1954/11.ХІІ.1962г. по гр.д. № 1444/1962г. на ВС ІV ГО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС/ предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по релевирания от касатора за първи път в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като възражение в смисъл, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредите, ответникът не е направил не само в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК, но и в течение на производството по делото до приключването му пред въззивния съд, поради което и по силата на чл.269 от ГПК въззивният съд не е следвало да го подлага на преценка. Единственото оплакване, релевирано във въззивната жалба, се изразява в присъждането на силно завишено по размер обезщетение с оглед младата възраст на ищеца и възможността поради това за бързото му възстановяване, незначителност на размерите на раната, че ищецът отказал обработката й в Ц., което обуславя извод, че се касае по-скоро за уплаха, отколкото за състояние, причинило временна нетрудоспособност за период от около 2 месеца, произнасяне само по което съдът е бил ограничен да направи съгласно посочената изрична процесуална норма. Следва да се отбележи и че по поставения въпрос липсва оплакване и в касационната жалба, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК той не може да бъде подложен и на касационен контрол. Ето защо не е налице в случая основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване – произнасяне от съда по съществен процесуален и/или материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, което обуславя недопускане на касационно обжалване.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 250лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на К.ския окръжен съд, ГК, от 11.ХІІ.2009г. по гр.д. № 663/2009г.
ОСЪЖДА община К. да заплати на Б. К. Б. от гр.К. 250лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: