ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 948
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1800 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г. като процесуален представител на „В и К” ООД Русе срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд от 31.Х.2008г. по в.гр.д. № 578/2008г.
Ответниците по касационната жалба ЕТ „Д-р А. Гергинова-Стойчева – индивидуална практика за специализирана доболнична медицинска помощ” А. Г.Стойчева гр.Русе и третото лице-помагач на дружеството – касатор „В. инженеринг” ООД Русе не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Р. по въззивни жалби на ищеца, „В и К” ООД и третото лице-помагач е оставил в сила решението на Р. от 25.ІV.2008г. по гр.д. № 2344/2006г. в частта, с която „В и К” ООД е осъдено да заплати заедно с „Газоснабдяване-Русе” Е. Русе /по отношение на което дружество първоинстанционното решение е влязло в сила/ на едноличния търговец 2551.49лв. обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 12.VІІ2005г., и е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер 3800лв.
Въззивният съд е приел, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане и конкретно на безвиновната отговорност по чл.49 от ЗЗД. От показанията на всички свидетели по несъмнен начин се установява, че на 12.VІІ.2005г. след интензивен дъжд имотът на ищеца се наводнил от направените от двамата ответници изкопи за полагане на тръби в близост до задната стена на сградата. С оглед заключение на вещо лице, изготвено на база на представените фактури и фискални бонове за закупени и подменени материали, и след приспадане на получено от ищеца застрахователно обезщетение съдът е приел, че обезщетението за вредите от бездействието на ответниците за своевременното зариване на изкопите следва да е в присъдения размер. Като несъстоятелни са оценени доводите на „В и К” ООД, че двамата ответници са осъдени солидарно – те са осъдени по равно с един диспозитив, както и за наличието на случайно събитие – оглед заключение на вещо лице – метеоролог валежите са били прогнозируеми поради обстоятелството, че цялата 2005г. се е характеризирала с интензивни валежи, а и със своевременното зариване на изкопите наводнението е можело да бъде предотвратено.
В изложението на „В и К” ООД по чл.284 ал3 т.1 от ГПК, представено след дадено му от въззивния съд указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в ПП № 17/1963г. № 7/58г., № 9/66г., № 4, без да се сочи година, по въпросите: 1. за разпределение на доказателствената тежест относно елементите от фактическия състав на отговорността по чл.49 от ЗЗД и неприложимостта на презумпцията за виновност; 2. за възникване на вземането и за размера му с оглед на обстоятелството, че по делото няма нито доводи, нито доказателства за противоправно поведение на работници и служители на дружеството при направата на изкопа /ПП 9/66г./, за причинно-следствената връзка с това поведение и вредата, за размера на вредите предвид наличието на втори изкоп за газоснабдяване на имота, водещ към жилищната сграда, и изплатеното застрахователно обезщетение, в който случай според т.1 от ПП № 4 увреденият може да получи само разликата до пълното му възмездяване, в случая е налице разминаване между щетите по застрахователната преписка и оценените от вещото лице и обезщетени от съда, което обстоятелство не е коментирано от съда, няма и разграничение на отговорността на всеки от ответниците с оглед искането за отделното им осъждане, а не при условията на солидарност, както е според т.4 от ПП № 17/63г.; 3. за наличието на основание за освобождаване от отговорност поради непреодолима сила, в който смисъл са приложените към изложението решения и на което възражение съдът не дал отговор.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е свързан с решаващите му изводи в атакуваното решение. Относно разпределението на доказателствената тежест и неприложимостта на презумпцията за виновност при отговорността по чл.49 от ЗЗД не е конкретизирано в какво се изразява произнасянето от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, следователно липсва основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Релевираните в пункт 2 от изложението съображения представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, което е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и което подлежи на касационна проверка едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му. А както вече бе посочено по-горе, въззивният съд е подложил на преценка и е оценил като неоснователно възражението на дружеството-касатор за наличие в случая на непреодолима сила. В тази връзка следва да се посочи още и че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с практиката на съдилищата, обективирана в представените решения № 1039/17.VІ.1961г. по гр.д. № 2979/61г. на ВС ІV ГО, според което не е случайно и непреодолимо събитие скъсването на каиш на елмотор поради износване, № 220/23.VІ.1999г. по гр.д. № 76/98г. на ВКС 5 чл.състав, според което внезапно заслепяване на водача от насрещно движещ се автомобил е непреодолим фактор, и № 773/02.VІІ.2008г. по гр.д. № 1924/2007г. на ВКС І ГО, според което е случайно събитие спукването на гума поради скрит вътрешен дефект, за който водачът не е знаел и не е могъл да установи.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, ГК № 558 от 31.Х.2008г. по гр.д. № 578/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: