ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 962
София, 13.09. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: Б. ТАШЕВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 69 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д. като процесуален представител на В. Г. А. от София срещу въззивното решение на СГС от 08.ХІІ.2008г. по в.гр.д. № 2529/2006г.
Ответникът по касационната жалба Г. К. А. от София е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата М. Г. М. и Росица К. А., и двете от София, не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС след отмяна на основание чл.233 ал.2 от ГПК /отм./ на постановеното по делото решение на ВКС по гр.д. № 255/2004г. и на оставеното с него в сила решение на СГС по грд. № 587/2003г. е отменил решението на СРС от 13.ХІІ.2002г. по гр.д № 6638/2002г. и вместо него е постановил друго, с което е развалил сключеният на 12.ХІ.2001г. с нот.акт № 82/2001г. между М. Ив.Ч. и Росица К.А. по време на брака й с В. А. договор за прехвърляне на 4/6 ид.части от апартамент в София, подробно описан, срещу задължението на приобретателката А. да поеме гледането и издръжката на Ч. докато е жива, със запазване правото на ползване на имота, и в тежест на Росица и В. А. са присъдени разноски. Въззивният съд е приел, че ответниците не са представили доказателства, тежестта за което е била тяхна, за надлежното изпълнение в пълен обем на поетите с алеаторния договор задължения – установено е частично изпълнение, като неизпълнената част не е незначителна по смисъла на чл.87 ал.4 от ГПК, което обуславя развалянето на договора. За извода си съдът е подложил на преценка показанията на разпитаните свидетели Д., Д., Ст.Георгиев, А.Георгиев, Р.Иванова, като на основание чл.136 от ГПК /отм./ не е кредитирал показанията на св.Дамянова – майка на ответницата и заинтересована от изхода на делото, и не е обсъждал показанията на Г. А. поради несъвместимосттта на качеството му на страна с това на свидетел. Като неоснователно е оценено възражението на А. за нищожност на завещанието на М. Ч. в полза на Г.Артъков. Според заключения на съдебно-графологична и съдебно-психиатрична експертизи завещанието е написано и подписано от завещателката, към момента на изготвянето му тя не е страдала от психично заболяване и не е била лишена от възможността да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, а изразът в завещанието „който се грижи единствен за мен и продължава да се грижи” представлява извършена от завещателката констатация, но не вменява задължение да се полагат грижи, нито е условие за пораждане на действие на завещателното разпореждане, поради което то, нямащо възмезден характер, и изразеният в него мотив не противоречат на закона и добрите нрави.
В изложението на В. Г.А. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК /представените изложения от 22.ІІІ.2009г и от 13.ІV.2009г. са с припокриващо се съдържание/ се сочи, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства поотделно и в съвкупност и в пълен обем, а някои е обсъдил напълно погрешно /сочи се решение № 336/2000г. на ВКС І ГО/. Неправилно съдът изключил и не взел предвид показанията на Г.А., от които се установява заинтересоваността му от изхода на делото и потвърждават възмездния характер на завещанието в негова полза. Потвърдили се данните за договорка между А. и Ч. за бъдещо разпореждане с апартамента в негова полза, затова е заведено и настоящото дело, още от 2003г. в апартамента живеят синът и снахата на А., сериозно възпрепятствали изпълнението на задълженията по алеаторния договор. Не са обсъдени в пълен обем показанията на Ст.Г. и А.Георгиев, установяващи по най-убедителен начин много точното изпълнение от А. на задълженията по договора. На свидетелите на ответната страна не е било известно, че Ч. е прехвърлила апартамента си на А. и никой от тях не заявил, че тя и А. имат задължения към нея, които не са изпълнявали. Завещанието е нищожно, тъй като с него се назначава за наследник лице срещу гледане и издръжка /сочи се решение № 116/1993г. на ВС І ГО/. Недопустимо е завещанието да съдържа клауза, че то се прави с оглед бъдеща имуществена облага. Тъй като решението за разваляне на алеаторния договор не е било постановено, за Ч. и А. е останала единствена възможност да съставят това нищожно завещание.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е свързан с решаващите му изводи в атакуваното решение. Всичките съдържащи се в изложението му съображения представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, а те подлежат на касационен контрол едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането му. Следователно не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което прави невъзможна преценката за наличието и на твърдяния допълнителен критерии за селекция на касационните жалби по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІV „Б” въззивен състав, от 08.ХІІ.2009г. по гр.д. № 2529/2006г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: