Р Е Ш Е Н И Е
№400
гр. София, 22 октомври 2008г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети октомври, две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
н. д. № 385/2008г.
Производството е образувано по искане на осъдения М. Н. Ш. , за възобновяване на НОХД №909/2001г., по описа на Районен съд-Русе, отмяна на обявената по него присъда от 14.11.2001година, и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, на основание чл.425, ал.1, т.1, вр.чл.423, ал.1 от процесуалния закон.
В съдебно заседание на 09.10.2008година, осъденото лице и неговият процесуален представител поддържат заявените претенции. Поставя се акцент на допуснати в хода на наказателното производство съществени нарушения при извършеното щателно издирване на М. Ш. , довели до процесуална невъзможност да участвува лично в съдебната фаза на наказателния процес и да узнае за постановената срещу него осъдителна присъда.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането на осъдения е неоснователно, като се мотивира с очертаните фактически данни по делото, установяващи че подсъдимото лице е напуснало пределите на РБългария и не е намерено на адреса на местоживеене, обективиращи неправомерно процесуално поведение,
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №147 от 14.11.2001година, по НОХД№909/2001г., Русенски районен съд, е признал подсъдимия М. Н. Ш., за виновен в извършено на 31.05.1994 година, в гр. Р., при условията на рецидив, и чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, престъпно деяние по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3, пр.1НК, като ангажирал неговата наказателна отговорност и му наложил наказание-лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА, при първоначален “строг” режим на изтърпяване.
Присъдата не е била предмет на въззивна и касационна инстанционна проверка, и влязла в сила на 17.12.2001година, с произтичащите от това последици, сочещи на необжалваемост и юридически стабилитет на съдебния акт.
Депозираното искане на осъденото лице М. Ш. за възобновяване на НОХД№909/2001година на Районен съд-Русе, отмяна на обявената по него присъда и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд е допустимо за разглеждане в съдебно производство, при условията на чл.423, ал.1НПК, като същото е инициирано и в изискуемия се от процесуалния закон, срок. Същото след преценка на приложената по делото писмена документация и задълбочена интерпретация на действуващата законова база и съдебната практика по нейното правоприлагане, обосновава и основателност.
Правото на задочно осъдения да иска отмяна на постановената и влязла в сила присъда, по реда на извънредния способ за съдебен контрол – възобновяването, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза, и за продължаването му в последващата съдебна фаза, е предоставено от разпоредбата на чл.423 НПК. Подобна позиция се аргументира категорично при граматическото, логическо и историческо тълкуване на визираната процесуална норма, както поради съзнателно използуваното терминологично понятие наказателно разследване, така и предвид въведеното допълнително уточнение по отношение на незнанието, включително за постановената осъдителна присъда. Последното е логическа последица от регламентираните в чл.55НПК, основни процесуални права на обвиняемия, респективно подсъдимия в наказателния процес, между които и правото му да участвува лично в наказателното производство във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. С процесуалните предписания на чл.423НПК, законодателят е отговорил нормативно и на предявените от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, изисквания за справедлив процес /чл.6.3, б.„а”,”b”, ”c” и „d” /, свързани с правото на всяко обвинено лице в подробности да бъде информирано за характера и причините за обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползува квалифицирана адвокатска защита, да участвува непосредствено в разпита на свидетели, и извършването на процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Правната норма на чл.423НПК е съобразена и с практиката на съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно да бъде осигурен достъп до съдебната инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила осъдителна присъда, както относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита, така и досежно приложението на материалния закон.
Правата на обвиняемия, съответно подсъдимия, да участвуват лично в наказателния процес и обективират защитната си теза, имат диспозитивен характер и те не могат да бъдат упражнявани във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно правосъдие, препятствувайки постигането на посочените в чл.1 НПК, цели. Институтът на задочното производство, регламентиран от процесуалния закон, несъмнено представлява ограничаване на възможностите за пълноценно реализиране правата в наказателния процес, което обаче е съвместимо с конституционните разпоредби /чл.31, ал.4 и чл.57, ал.2 от Конституцията на РБългария/ и същият може да бъде законосъобразно прилаган, при спазване процедурните норми, очертани в НПК за провеждане на наказателното разследване.
Наказателното производство включва цялостна система от последователни действия, насочени към реализиране на наказателната отговорност по отношение на конкретен престъпен деец. За обвиненото лице по делата от общ характер, то започва от предявяване на обвинението и конституирането на същото в това му качество, и продължава в останалите етапи на процеса до влизане в сила на осъдителната присъда. Във всяка отделна фаза на процеса, във всеки отделен негов стадий, органите, изпълняващи функцията на процесуално ръководство, са длъжни да гарантират правото на защита чрез спазване на конкретните правила, включително тези на задочното производство. В контекста на изложеното реалност са процесуални ситуации, при които досъдебната фаза е започнала и приключила с участието на обвиняемия, но предпоставките по чл.269, ал.3НПК са възникнали впоследствие, илюстрация за което е настоящият казус. При осъществена задочна процедура пред съда, осъденият може да атакува постановения акт, по реда на извънредния способ за съдебен контрол, без оглед на факта, че той е бил добре запознат с насоченото спрямо него досъдебно преследване, като при констатации за обективно незнание, дължащо се на причини, извън неправомерното процесуално поведение, и сочещи на процедурни пропуски и дерогирани правни предписания от компетентните органи, на същия следва да бъде предоставена процесуалната възможност за лично участие в съдебното производство–гаранция за справедлив процес.
Внимателният прочит на представените по делото, писмени материали, обосновава изводи за присъствие на М. Ш. в хода на досъдебните процесуално-следствени действия, финализирали с предявяването на материалите по дознание №196/99година на 25.05.1999 година, но не и за надлежното му уведомяване за съдебното производство по НОХД№909/2001година на Русенски районен съд. Той е привлечен в качеството на обвиняем на 22.02.1999 година, за извършено на 31.05.1994година, престъпно деяние по чл.195, ал.1, т.3НК, като на същия е взета мярка за неотклонение-парична гаранция в размер на 250 000лева и наложени ограничения, при условията на чл.75, т.3 от Закона за българските документи за самоличност. Впоследствие с постановление от 25.05.1999година на Ш. е предявено ново обвинение по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3НК, и за посоченото престъпление след две години /на 24.04.2001година/ е внесен обвинителен акт от РП-Русе и образувано НОХД№909/2001г. по описа на съответния съд, насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.09.2001година. Призовката на подсъдимия за определената дата и приложения към нея обвинителен акт, са върнати в цялост, ведно със съпроводителни писма от кметството на с. Г. и с. С., съдържащи сведения, че лицето не живее на посочените адреси и според изявления на негови близки е в Гърция. Първостепенният съд е изменил мярката за неотклонение на М. Ш. от „парична гаранция” в “задържане под стража”, което поради фактическа невъзможност да бъде изпълнено от съответните длъжностни лица, било последвано от оперативно-издирвателни мероприятия за установяване местонахождението на подсъдимия. Положените процесуални усилия са обективирани в изискани и предоставени официални справки от РДВР-Русе, удостоверяващи липса на данни за задгранични пътувания на М. Ш. в автоматизираната система, и материализиращи информация от МВР, че подсъдимият е в неизвестност и е обявен за местно и общодържавно издирване, с бюлетин 226/1999година и телеграма №5231/21.09.1999 година на /ДНСП-София/.
Процесуална последица от реализираната дейност, е назначаването на служебен защитник на осъденото лице,в съответствие с изискванията на чл.70 ал.1, т.6 НПК, в актуалната му редакция /нов чл.94, ал.1, т.8 НПК/ и даване ход на делото в съдебно заседание на 14.11.2001година, на основание на чл.268, ал.3, т.2 от действуващия до 29.04.2006 година, закон /сега чл.269, ал.3, т.2НПК/, с последващо съдебно следствие, приключило с осъдителна присъда на същата дата.
Очертаната фактология не сочи на противоправно и виновно отклонение на подсъдимия от съдебната фаза на наказателния процес и на демонстрирано нежелание за участие в него, а мотивира заключение за недопустимо процесуално бездействие и несъблюдаване на императивните норми от представителя на обвинителната власт. Прокурорът в качеството му на орган, осъществяващ ръководство на досъдебното разследване е бил длъжен в предвидения от процесуалния закон срок /до един месец/, да осъществи възложените му от законодателя в чл.234-чл.239 НПК /нови чл.242-чл.246 НПК/, правомощия, и внесе обвинителен акт в съда, с който да повдигне обвинение срещу М. Ш. , съответно прекрати, спре наказателното производство или отстрани по изискуемия се ред допуснати процесуални нарушения. Аналогични изисквания се съдържат и в чл.6.3, б.”а” ЕКПЧ и същите обслужват правото на обвиняемия /подсъдим/ да бъде незабавно и подробно информиран за обвинението в рамките на един справедлив процес.
Липсата на процесуална активност на представителя на прокуратурата,е създала обективни житейски предпоставки за промени в местоживеенето и местоработата на обвиняемия, последните от които останали неизвестни за съда при разглеждане на делото, в последващата фаза на наказателния процес. В коментирания смисъл не следва да се игнорира и обстоятелството, че ограничения в свободното придвижване на обвиняемото лице в страната и чужбина, респективно поети задължения и наложени тежести за установеност, не произтичат нито от вида и характера на определената спрямо него мярка за процесуална принуда /парична гаранция/, нито от естеството на визираната в чл.75, т.3 ЗБДС, забрана, крайният срок на който /18.05.2001година/ предхожда, процесуалната дейност на Русенски районен съд, по издирване на подсъдимия Ш.
Грубото незачитане на закона от прокурора и настъпилите от това фактически и правни последици, не следва да бъдат интерпретирани в аспекта на проявена недобросъвестност от подсъдимото лице, обективирана в съзнателни поведенчески изяви, насочени към укриване и осуетяване на наказателното преследване. В тази насока следва да се акцентира на константната практика на Европейския съд по правоприлагането на чл.6 от ЕКПЧ, установяваща че задочното производство е търпимо само в процесуална ситуация на несъмнен отказ на подсъдимия да се яви по делото и да се защитава, или на бягство от правосъдието, на каквито обстоятелства не сочи конкретиката по казуса. Ненамирането на М. Ш. на посочения по делото адрес, две години след финализиране на проведеното срещу него досъдебно разследване и наличните данни-индиция, че същият е в Гърция, не обосновават подобно заключение.
Процесуалната възможност подсъдимият да участвува лично и да се защитава сам е основен елемент и съдържание на правото на справедлив процес, поради което отказът от реализирането й трябва да бъде извън всякакво съмнение и да е резултат от достатъчна по обем и яснота информираност, каквато по настоящото дело не е налице.
Продължителността на досъдебното производство по дознание №196/99година, надхвърляща установените в чл.239а от действуващия процесуален закон /нов чл.368, ал.1НПК/ стандарти и дерогираща очертаните от Европейския съд критерии за разумни срокове на наказателно разследване, е предпоставила не само сериозни лични и имуществени ограничения за обвиняемото лице, необоснована несигурност в наказателноправния му статут, но препятствувала и неговата процесуална възможност за участие при разглеждането на делото от съда.
Допуснатите нарушения от органа, осъществил ръководство на досъдебното производство,не са преодолени с проведеното в съдебната фаза на наказателния процес, общодържавно издирване. Последното не е обезпечило надлежното уведомяване и призоваване на М. Ш. , поради което санирането им следва да бъде реализирано по реда на извънредния способ за контрол, чрез възобновяване на НОХД№909/2001година, отмяна на постановената по него присъда и връщане на делото на Районен съд-Русе за ново разглеждане с лично участие на подсъдимото лице и при предоставена реална възможност за законосъобразно упражняване на процесуалните права.
Настоящият касационен състав, в съответствие с разпоредбата на чл.423, ал.4НПК намира, че с оглед приобщените писмени доказателства за предходните осъждания на М. Ш. , индициращи на опасност от укриване и извършване на друго престъпление, и предвид наложителността от бързо и своевременно провеждане на съдебното производство, обосновано от изтеклия дълъг период от време от инкриминираното деяние,предмет на наказателното дело, следва да определи мярка за неотклонение Задържане под стража”
По изложените съображения, и на основание чл.425, ал.2, вр. ал.1, т.1, вр.чл.423, ал.1 и 4 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА НОХД№909/2001година,по описа на Русенски районен съд.
ОТМЕНЯ присъда №147 от 14.11.2001година на Районен съд-Русе, постановена по НОХД№909/2001г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
Определя на М. Н. Ш., мярка за неотклонение –задържане под стража .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.