Р Е Ш Е Н И Е
№ 282
София, 12 август 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 862/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Х. В. Д. за възобновяване на нохд № 798/2012г. по описа на Районен съд – Несебър.
В искането се изтъкват касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл.422, ал. 1, т. 5 от НПК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на искането, поради което същото следва да бъде оставено без уважение. Намира, че въззивният съд правилно е потвърдил първоинстанционната присъда. Налице са свидетелски показания, които по несъмнен начин установяват, че подсъдимият е извършил деянието в условията на продължавано престъпление. Неоснователни са твърденията на осъдения, че не е знаел за възрастта на пострадалата.
Адвокат П., назначен в качеството на служебен защитник на осъдения, поддържа искането за възобновяване, като развива доводи за неправилност на дейността на предходните съдебни инстанции по оценка на доказателствената съвкупност, особено при интерпретацията на гласните доказателствени средства. Представя и писмени бележки.
Осъденият Д. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК.
Разгледано по същество, искането е неоснователно.
С присъда № 38 от 03.07.2013г., постановена по нохд № 798/2012г., РС – Несебър е признал подсъдимия Х. В. Д. за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление, на неустановени дати, в периода от началото на м. февруари 2012г. до 16.02.2012г. в к.к.”име”, хотел „име”, ет. 2, ап. десен, няколкократно се съвкупил с ненавършилата четиринадесет години К. Ф. М., с ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл. 151, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Съдът се е произнесъл и по възлагането на разноските.
Със същата присъда подсъдимият Т. В. П. /който не е депозирал искане за възобновяване/ е бил признат за виновен в извършване на две престъпления по чл. 159а, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54 от НК спрямо З. Я. Д. и К. Ф. М., за които са му наложени съответни наказания, като на основание чл. 23, ал. 1 от НК му е определено едно общо и най-тежко наказание, а именно три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от пет години. На основание чл. 23, ал. 3 от НК съдът е присъединил наложеното наказание глоба в размер на 10000лв.
Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване по жалба от защитника на Х. Д. и с решение № 271 от 18.11.2013г. по внохд № 837/2013г. по описа на Окръжен съд – Бургас, същата е била потвърдена.
В поддържаното пред ВКС искане, както и в писмената защита се излагат съображения, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, предвид релевираните доводи за опороченост на дейността по събиране и оценка на доказателствата от страна на решаващите съдилища, довела до неправилно приложение на материалния закон посредством осъждането на Д. за престъпление по чл. 151, ал. 1 от НК. От гледна точка на осъдения инкриминираното деяние е несъставомерно, като същият твърди, че не е знаел на каква възраст е пострадалата М. и по-точно, че не е била навършила 14 години. Бланкетно е заявено и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, а именно явна несправедливост на наложеното наказание.
Извършената от настоящия състав проверка сочи, че такива нарушения не се констатират по настоящето дело.
В рамките на приетата фактическа обстановка, която правилно е установена от решаващите съдилища, след извършена оценка на доказателствената съвкупност, при спазване на процесуалните правила за това, верни са и изводите им за виновност на Х. Д. за осъществено престъпление по чл. 151, ал. 1 от НК.
Основното възражение в искането е свързано с несъгласие за кредитирането от решаващите съдилища на дадените от К. М. свидетелски показания, противопоставени на обясненията на осъдения. Осъденият Д. счита, той умишлено не бил допуснат до разпита на М., проведен по делегация, а допълнителен такъв, според осъдения се е провел, за да докаже прокуратурата неговата вина. Именно на този разпит пострадалата била казала истинската си възраст, което според искателя било направено под натиск от социалните работници.
Възражението, с което се аргументира неправилност при анализа на свидетелските показания на М. не може да бъде споделено. Същото е било изтъкнато и пред въззивната инстанция, която е извела своите фактически констатации, спазвайки правилата на чл.13 и 14 от НПК. Суверенно право на решаващия съд е да кредитира изцяло или в определени негови части информацията, събрана с даден доказателствен източник. Вътрешното му убеждение не подлежи на последваща проверка. Настоящата инстанция има задължение да провери спазени ли са правилата за формиране на волята му, а именно дали е оценен съобразно действителното му съдържание и в логическата му връзка с останалите доказателствени източници и дали е достатъчен за формиране на даден фактически извод. По делото тези правила при оценка на показанията на пострадалата К. М., които представляват източник на преки доказателства за извършеното деяние, не са нарушени. В тази връзка, изтъкнатото в писмената защита, че на л. 29 от мотивите към въззивното решение е изопачена субективната съставомерност на престъплението по чл. 151, ал. 1 НК, поради незнанието на извършителя Д., че пострадалата М. не е навършила 14 години, не намира опора в данните по делото. В протокола за разпит на свидетел от 20.02.2012 г. пред съдия в хода на ДП № 73/2012 г. по описа на ОДМВР – Бургас, на л. 36 М. е заявила следното: „Искам да кажа, че Т. също много добре знаеше, че аз съм на 12 години, а З. на 13, защото той изрично ни пита още в Габрово и ние му казахме. Тогава като му го казахме и „псевдоним“ (Х. Д.) беше там и той разбра.”. В хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд, на 26.04.2013 г. е проведен повторен разпит по делегация на пострадалата К. М. от изпълняващия съдебната поръчка съд – РС – Габрово /повторният разпит по делегация на пострадалата З. Д. пред РС – Плевен не е проведен заради неявяването й/, поради констатирани непълноти в показанията на свидетелите, разпитани по делегация по въпрос 7 от въпросния лист. На този втори разпит по делегация от 26.04.2013 г. М. е заявила, че към момента, в който е започнала да прави секс с двамата мъже, те са знаели истинската възраст на всяка една от тях. Съпоставяйки горните показания с останалия доказателствен материал, съдилищата са ги оценили в логическата им връзка с останалите доказателствени източници. Оценъчната дейност на съдилищата би могла да бъде по-задълбочена, но и възприетият подход в искането и писмената защита да се твърди, че доказателственият анализ е непълен и неправилен, като се разглеждат изолирано части от мотивите на въззивния съд, също е в разрез със законовите изисквания на цитираните по-горе текстове от процесуалния закон.
В мотивите на въззивното решение, изготвени по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК, ОС – Бургас е отговорил на възраженията на защитата на подсъдимия Д. относно допуснати процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото, изразяващи се в лишаването им от възможност да зададат въпроси на свидетелите Д. и М., разпитани по делегация. Посочено е, че същите не са представили въпросни листи към свидетелките, като това е направила единствено прокуратурата. Видно от обективираното в съдебния протокол от съдебното заседание от 15.03.2013 г., изпълняващият съдебната поръчка РС – Габрово е констатирал, че във фоайето на съдебната палата се намират лицата Т. П. и Х. Д., които са изявили желание да присъстват на разпита на свидетеля. Лицата не са присъствали, поради факта, че последното е станало достояние на съда едва след приключване на заседанието. На второто заседание пред РС – Габрово от 26.04.2013 г. и това пред РС – Плевен от 19.04.2013 г., в изпълнение на съдебната поръчка на РС – Несебър, е констатирано неявяване на подсъдимия и неговия защитник, не е сочена и причина за отсъствието им.
С искането се прави оплакване и за явна несправедливост на наказанието, но същото е декларативно заявено, без да се сочат каквито и да било аргументи в подкрепа на това твърдение. Такива не са развити и в съдебното заседание пред касационната инстанция, поради което проблематиката, касаеща наложеното на подсъдимия наказание и начина на неговото изпълнение, не могат да бъдат предмет на коментар в настоящия съдебен акт.
Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че не са налице основания за възобновяване на наказателното производство, проведено срещу Х. В. Д..
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Х. В. Д. за възобновяване на производството по нохд № 798/12г. по описа на РС – Несебър.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: