О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
С., 01.04. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3557/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 12972/12.07.2018г., подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Бр. С., против въззивно решение № 1657/02.07.2018 г. по възз.гр.д. № 214/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което частично е отменено първоинстанционното решение № 7531/10.11.2017 г. по гр.д. № 9449/2015г. по описа на Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Й. П. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от общо 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.01.2015 г. до окончателното изплащане на вземането.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил критерия справедливост при определянето на дължимото обезщетение, липсва установена причинно-следствена връзка между извършените действия по наказателно преследване на ищеца и претърпените вреди, а и интензитетът им не е съобразен с установените конкретни данни за личността на ищеца, включително и предишните му осъждания.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и 2/ относно приложението на чл. 52 ЗЗД във вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във вр. с понятието „справедливост“. Твърди се, че се осъществява основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., както с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият в противоречие с решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 554/2012 г. по гр.д. № 266/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 70/21.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. по описа на ВКС, III г.о.
Насрещната страна по жалбата – Й. П. Т., не е подал писмен отговор, в който да изрази становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
Производството по делото е образувано по предявен от Й. П. Т. осъдителен иск против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което воденото срещу него наказателно производство е прекратено. Предходните инстанции са счели, че предявеният иск намира правната си квалификация в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, независимо, че наказателното производство срещу Й. П. Т. е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 НПК /отм. – ДВ бр. 68/2017 г./, поради бездействие на Прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения в досъдебното производство и да внесе делото в съда в едномесечен срок. За да се произнесе по основателността на претенцията въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че наказателното производството срещу ищеца е продължило 4 години и 2 месеца, считано от постановлението за привличане на обвиняем от 18.11.2010г. до прекратяването на производството с определение на специализирания наказателен съд от 16.01.2015г., повдигнати са били обвинения за четири тежки умишлени престъпления – по чл. 321, ал. 3, предл. 1 и предл. 2 във вр. ал. 2 НК – за участие във въоръжена организирана престъпна група, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години, две по чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, предл. 1 вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 и т. 3 за изнудване, за което наказанието е лишаване от свобода от 5 до 15 години, по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4, предл. 1 и 2 и т. 5 във вр. чл. 194, ал. 1 НК за кражба в особено големи размери, за което наказанието е лишаване от свобода от 3 до 15 години. Във връзка с образуваното наказателно производство на Й. П. Т. е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 3 месеца, а впоследствие е бил освободен с налагане на мярка „парична гаранция“ в размер на 3 000 лв. Тези данни са приети от Софийски апелативен съд като основание за ангажиране отговорността на Държавата. Бездействието на Прокуратурата, обусловило прекратяването на производството на основание чл. 369, ал. 4 НПК /отм./ се приравнява на недоказаност на участието на обвиняемия в престъплението – чл. 243, т. 2 НПК, което е основание за търсене на отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да установи претърпените вреди, Софийски апелативен съд е кредитирал с доверие показанията на разпитаните пред първа инстанция свидетели и ги е анализирал. Съобразил е, че Й. П. Т. е осъждан за грабеж и кражба съответно през 1998 г. и 2007 г. Взел е предвид, че към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил на 29 години, доказани са сериозни ограничителни неудобства, които е претърпял във връзка с наложените мерки за неотклонение, както и претърпените лишения и притеснения във връзка с наказателното преследване. Крайният извод на въззивната инстанция е, че сумата от 7 000 лв., представлява справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените от Й. П. Т. неимуществени вреди, вследствие на незаконното му обвинение в престъпление, включително и при съобразяване на социално -икономическите условия в страната към 2015 г.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Допускането на касационно обжалване се предпоставя от формулирането на правен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение. И двата, съдържащи се в изложението, въпроса се отнасят до приложението на критерия „справедливост“, нормативно установен в чл. 52 ЗЗД във връзка с определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95/23.04.2014 г. по гр.дело № 5805/2013 г., III г.о. на ВКС, а още според разясненията в ППВС 4/1968 г., както и казуалната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 79/17.07.2018 г. по гр.д. № 2034/2017 г., IV г.о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр.д. № 593/2011 г. IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр.д. № 733/2011 г. на III г.о.о, решение № 299/15.07.2013 г. г. по гр.д. № 1179/2012 г. на IV г.о., решение № 49/2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на III г.о., справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които, в конкретния случай, носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Такива обстоятелства са личността на увредения, включително данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандарта на живот в страната и средно-статическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, а също и не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Всички изложени обстоятелства са съобразени от въззивния съд, който е постановил мотивирано и обосновано решение. В този смисъл не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК – даденото от въззивния съд правно разрешение на поставените правни въпроси не е в противоречие с формирана по въпросите задължителна за съдилищата практика, както и с практиката на ВКС. Несъгласието с крайните решаващи изводи на въззивния съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. По естеството си това несъгласие е касационно основание по чл.281 ГПК и подлежи на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато.
При този изход разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1657/02.07.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по възз.гр.д. № 214/2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: