О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 467
С., 10.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трeти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4804/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10080/04.09.2018 г., подадена от И. Й. Г., чрез адв. С. М., против въззивно решение № 285/10.07.2018 г. по възз.гр.д. № 375/2018 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 78/06.03.2018 г. по гр.д. № 693/2016 г. по описа на Районен съд – Ловеч, с което е отхвърлен искът му с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за вреди от нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство и по чл. 86 ЗЗД за осъждане на Административен съд – Плевен да заплати на И. Й. Г., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в затвора в [населено място], обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 500 лв., вследствие на продължило повече от 1 година производство по административно дело № 539 по описа на Административен съд – Плевен за 2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.04.2016г. до окончателното изплащане на обезщетението като неоснователен и недоказан.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и решението е необосновано.
Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е посочено, че въззвивният съд се е произнесъл по материално-правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като не е обсъдил направените възражения относно забавата при провеждането на съдопроизводствените действия, фактически довела до увреждане на здравето на ищеца. Поддържано е твърдението, че правилното и законосъобразното разрешаване на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Насрещната страна по жалбата – Административен съд – Плевен, не е подал писмен отговор, в който да изрази становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК вр. чл. 61, ал. 2 ГПК /в ред. ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г./, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, предявен от И. Й. Г. против Административен съд – Плевен, за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 7 500 лв., причинени вследствие на нарушаване правото му по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за решаване на делото в разумен срок по висящо производство. Окръжен съд – Плевен се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения спор в границите на правомощията си по чл. 269 ГПК. Възприел е установената от Районен съд – Ловеч фактическа обстановка и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Подробно е изследвал установените обстоятелства и обосновано се е произнесъл по релевираните от въззивника, настоящ касатор, възражения. При произнасяне относно основателността на претенцията по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е съобразил законоустановените критерии в ал. 2 на същата разпоредба, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решение на спора. Окръжен съд – Плевен е посочил, че в процесния случай общата продължителност на делото от предявяване на исковата молба до произнасянето на АС- Плевен е в рамките на 1 година, а този срок отговаря на понятието за разумен. Предмет на делото са били 2 обективно съединени иска с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на И. Й. Г. от незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, изразяващи се в имуществени вреди – разходи за билети и гориво, направени от родителите му за свиждане в Затвора в [населено място], където бил настанен за изтърпяване на наказание лишаване от свобода и неимуществени вреди, изразяващи се в „психически тормоз“, лишаване от възможност за свиждане с родителите му и разболяване от инсулиновозависим захарен диабет, претърпени в резултат от настаняването му за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в [населено място] вместо в Затвора в [населено място]. Въззивният съд е приел, че действията на решаващия съд по предявените искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са извършени в кратки и разумни срокове, изясняването на фактическата обстановка по заявените претенции е изисквала да се съберат множество гласни и писмени доказателства, проведени са две открити съдебни заседания. Съдът е посочил, че липсват данни за поведение на ищеца, което да е възпрепятствало разглеждането на делото в разумен срок, но не са налице такива и по отношение на съда. Поради което е приел, че не е доказано да е нарушено правото на И. Й. Г. по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане на претенциите му в разумен срок. Тъй като отговорността на Държавата по чл. 2б ЗОДОВ е вид деликтна отговорност предвид липсата на установено противоправно поведение съдът е намерил, че е безпредметно да обсъжда наличието на останалите елементи на фактическия състав на разпоредбата. Независимо от данните за здравословното състояние на И. Й. Г., мястото за изтърпяване на наложеното му наказание, местожителството на майка му, доходите ?, здравословното ? състояние, както и броя на проведените свиждания, след като липсва противоправно поведение на съда в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, липсва необходимост да се изследва наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претърпените вреди.
При съобразяване на решаващите мотиви на въззивния съд и заявеното от касатора, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно. В приложеното изложение е не формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено са наведени доводи, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения на страната. Така формулираната теза на касатора може да се възприеме единствено като оплакване срещу правилността на постановеното въззивно решение. Твърдението за допуснати процесуалния нарушения обаче не подлежи на разглеждане в производство по чл. 288 ГПК. Нещо повече в настоящия случай Окръжен съд – Плевен е обсъдил в мотивите на решението си всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съгласно трайната и последователна практика на ВКС – напр. решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 724 от 30.11.2010 г. по гр. дело № 507/2009 г. на ІV г.о., решение № 173 от 03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ІІ т.о., решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ІV г.о., решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. дело № 784/2016 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV г.о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 46 от 27.04.2018 г. по гр. дело № 2454/2017 г. на І г.о. и пр.. Изрично е посочил, че след като не се установява първият елемент от фактическия състав на чл. 2б ЗОДОВ, а именно – противоправно поведение от страна на решаващия орган излишно е да се изследва наличие на останалите предпоставки от фактическия състав на деликтната отговорност на държавата.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.Съобразно изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалрбата не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 285/10.07.2018 г. по възз.гр.д. № 375/2018 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: