5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 657
С., 20.10. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 12 октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
К. Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Г. Николаева
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 2699/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. П. чрез пълномощник адв. К. Д. против въззивно решение № 96 от 11.03.2016г. по в. гр. дело № 47/2016г. на Русенски окръжен съд, с което като е отменено решение № 1468 от 13.11.2015г. по гр. дело № 2456/2015г. на Русенски районен съд е отхвърлен иска на В. К. П. против [фирма] [населено място] сега [фирма] за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди причинени от трудова злополука в размер на 5500 лв. на основание чл. 200 КТ.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поставя правните въпроси – допустимо ли е по отношение преценката на правилността на решението да се извършва служебен контрол от въззивния съд предвид изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата (ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС); допустимо ли е без изследване на конкретните параметри на споразумението, съдът да отрича претенцията на пострадалия от трудова злополука за неимуществени вреди при наличие на сключено извънсъдебно споразумение и допустимо ли е при липса на уговорка в извънсъдебното споразумение, че с него са уредени всички претенции на пострадалия за неимуществени вреди от трудова злополука да се претендира по исков ред по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди (решение по гр.дело № 603/2009г. трето г. о., ВКС). Жалбоподателката поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] [населено място] в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че даденото разрешение на поставените въпроси не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика. Позовава се на съдебна практика установена с решение по гр. дело № 215/2011г. ВКС, която е съобразено от решаващия съд. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 200 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е с срок и е редовна.
По процесуалноправния въпрос – допустимо ли е по отношение преценката на правилността на решението да се извършва служебен контрол от въззивния съд предвид изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Жалбоподателят се позовава на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, според която при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване; въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма; доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложението на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд на основание, което не е било посочено като оплакване във въззивната жалба, нито въведено като защитна теза в отговора на исковата молба.
Обстоятелството, че между страните е била постигната спогодба, въз основа на която ищцата се е съгласила да получи обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната на 14.12.2012г. трудова злополука в размер на 1500 лв., ведно с лихвите от датата на злополуката до сключване на спогодбата – 25.03.2015г., и че сумите са били изплатени е било безспорно между страните. Необсъждането на правното естество на спогодбата и нейното значение за основателността на иска по чл. 200 КТ от първоинстанционния съд, независимо че във въззивната жалба не е имало подобно оплакване, не изключва правомощието на въззивния съд, при проверка на правните изводи на първия съд да съобрази това безспорно за страните обстоятелство и неговото правно значение за изхода на спора. Както е прието в посоченото тълкувателно решение, при проверката на законосъобразността на обжалваното решение, за въззивнита инстанция няма ограничение да провери доколко материалният закон е приложен към установените по делото факти, особено когато те са безспорни между страните. В случая не се касае до произнасяне по ненаведено оплакване във въззивната жалба, а до проверка законосъобразността на решението, (каквото оплакване е изложено във въззивната жалба) при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма и в тази връзка проверка на правните изводи за съществуването или несъществуването на претендираното обезщетение.
По материалноправните въпроси – допустимо ли е без изследване на конкретните параметри на споразумението, съдът да отрича претенцията на пострадалия от трудова злополука за неимуществени вреди при наличие на сключено извънсъдебно споразумение и допустимо ли е при липса на уговорка в извънсъдебното споразумение, че с него са уредени всички претенции на пострадалия за неимуществени вреди от трудова злополука да се претендира по исков ред по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Съобразно установената съдебна практика по приложението на чл. 200 КТ в хипотеза, когато увреденото лице е сключило валидно извънсъдебно споразумение с работодателя за обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука се приема, че то не може да претендира чрез иск по чл. 200 КТ присъждане на обезщетение за вредите, които са били предмет на спогодбата, тъй като спогодбата съдържа извънсъдебно признание на пострадалото лице, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно. Когато страните постигнат спогодба по отношение на размера на обезщетението и вида им, и пострадалият претендира по чл. 200 КТ по-големи вреди, във всеки конкретен случай следва да се изясни, кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. По правило, това са вредите настъпили и проявили се преди сключването на спогодбата или предвидени за срока на нейното действие, т. е. увреденото лице може да търси само вредите, които са останали неудовлетворени – това са вредите, които не са били предмет на споразумението – други вреди и новонастъпили вреди след сключване на споразумението. В този смисъл решения на Върховния касационен съд по гр. дело № 603/2009г., трето г. о., гр. дело № 215/2011г., четвърто г. о., гр. дело № 1907/2009г., четвърто г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
При постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. Съдът е изяснил характера на спогодбата като договор, с който страните прекратяват един съществуващ спор, или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки; докато договорът ги обвързва (по делото не се е твърдяло спогодбата да е развалена или да не отразява действителната воля на страните), той има силата на закон между тях (чл. 20а ЗЗД). Посочил е, че спогодбата има установително и преобразуващо действие спрямо съществуващите до сключването й правоотношения между страните; в тази връзка съдът е съобразил наведените в исковата молба основания (ищцата е заявила, че размерът на уговореното със спогодбата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1500 лв. е нисък, спрямо преживените болки и страдания от трудовата злополука и справедливото обезщетение следва да бъде в размер на 7000лв.), които обсъдени във връзка с параметрите на спогодбата – обезщетение за неимуществени вреди в резултата на трудова злополука на 14.12.2012г., с посочване степента на полученото изгаряне и мястото на злополуката, е дало основание да се приеме, че със сключването на спогодбата пострадалата извънсъдебно е признала, че това са действително понесените до сключването на спогодбата вреди. С исковата молба ищцата не е претендирала вреди настъпили след сключването на спогодбата, а такива обхванати от предмета на споразуманието, но останали не обезщетени в пълен размер от уговорения, за който ищцата е дала съгласие. Съгласно посочената съдебна практика, при наличието на валидно извънсъдебно споразумение, пострадалият от трудова злополука не може да претендира чрез иск по чл. 200 КТ присъждане на по – високо обезщетение за вреди (имуществени или неимуществени), които са включени в обема на уговореното обезщетение, а както се посочи по правило това са вредите настъпили и проявили се преди сключването на спогодбата или предвидени за срока на нейното действие.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочването и на т. 3-та на чл. 280 ГПК е формално, не е мотивирано, а наличието на задължителна съдебна практика изключва приложението на посочената хипотеза.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на съдебни разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. с ДДС, които следва да се заплатят от жалбоподателя по представен договор за правна защита, пълномощно, платежно нареждане и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховния касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 96 от 11.03.2016г. по в. гр. дело № 47/2016г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. К. П. да заплати на [фирма] [населено място] съдебни разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ