5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 722
С., 14.11. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
К. Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 2989/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Стоянова чрез пълномощник адв. М. Б. против въззивно решение № 135 от 30.03.2016г. по в. гр. дело № 53/2016г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 187 от 26.10.2015г. по гр. дело № 567/2014г. на Районен съд [населено място] бряг, с което са отхвърлени исковете на М. Н. Стоянова против М. Г. К. и С. Г. С. за прогласяване нищожността на договора по нотариален акт № 104, н.д. № 172/1995г. на съдия при Районен съд [населено място] бряг, поради липса на предписана от закона форма (липса на името на нотариуса чл. 580, т. 2 ГПК), неизвършена проверка на собствеността, легитимацията на явилите се пред нотариуса лица, непредставяне на доказателства за правото на собственост, както и прогласяване нищожността на нотариален акт № 56, н.д. № 171/1995г. на съдия при районен съд [населено място] бряг на същото основание.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че при постановяване на решението съдът не се е съобразил с разпоредбите на чл. 7, 146, 266 и 269 ГПК за тълкуването и точния смисъл на законите и целите на правото, както правото и задължението на страната в очертаният предмет и обема на защитата по делото – въпрос поставен в зависимост от правилността на възприемане на фактическата обстановка за обсъждане на събраните по делото доказателства; твърди се, че обсъждането в съвкупност на доказателствата е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право (чл. 5 и чл. 235 ГПК); в тази връзка се излага, че само и единствено страните очертават предмета и обхвата на дължимата защита, като съдът служебно напътства и очертава това със съгласието на страните в рамките на събраните и обсъдени в съвкупност по делото доказателства; навежда се порок в съставените констативни нотариални актове, които доказват ощетяване на държавният и общински интерес по присвоена от ответниците земя. Посочена е съдебна практика на ВКС, чрез която се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответницата М. Г. К. чрез пълномощник адв. Й. Х. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване, поради липса на изведен материалноправен или процесуално правен въпрос от значение за изхода на делото. Изложени са и съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен договор за правна защита.
Ответникът С. Г. С. не е представил писмен отговор по чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 576 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа изведен правен въпрос, който да обуславя решаващите правни изводи на съда за изхода на спора, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От обстоятелствената част на изложението би могло да се конкретизира процесуалноправния въпрос относно въведения от ищеца предмет на спора и задължението на съда да даде правната му квалификация, доколкото жалбоподателят поддържа, че страната очертава предмета и обхвата на търсената защита, а съдът е длъжен в тази връзка да напътства страните с оглед разпоредбите на чл. 7 и чл. 146 ГПК при изготвянето на доклада. В останалата част изложението съдържа съображения относими към изясняване на фактическата обстановка и съвкупната преценка на доказателствата по делото, които са извън предметния обхват на производството по допускане на касационно обжалване, в което фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на контрол от касационната инстанция.
Въпросът с правната квалификация на въведения от ищеца по делото материалноправен спор с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, според която квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него приложима правна норма. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в рамките и по начин, които е поискан от ищеца, а правното естество на претендираното или отричано от ищеца право обективно следва от основанието и петитума на иска, въз основа на които съдът прилага правната норма. В тази смисъл решения на Върховния касационен съд постановени по гр. дело № 6629/2013г., четвърто г. о. и гр. дело № 1209/2013г., четвърто г. о., ВКС по реда на чл. 290 ГПК.
При определяне на правната квалификация съдът се е ръководил от посочената съдебна практика. След многократно оставяне на исковата молба без движение за уточняване на твърденията, от които ищцата извежда спорното си материално право и изготвените в отговор на указанията уточняващи молби – общо седем на брой (последната от 30.04.2015г.), съдът е субсумирал наведените обстоятелства под правната норма на чл. 26, ал. 2 ЗЗД – нищожност на удостоверената в нотариален акт № 104/95г. сделка, поради липса на предвидената нотариална форма, следствие нищожност на нотариалното действие при удостоверяване на сделката (чл. 576 ГПК) по наведените от ищцата основания – липса името на нотариуса, неизвършена проверка на собствеността, на легитимацията на явилите се пред нотариуса лица, непредставяне на доказателства за правото на собственост, т. е. съдът е упражнил правомощието си и е поставил правна квалификация на спора, въз основа на въведените с иска от ищеца основание и петитум. Спазено е диспозитивното начало – предмета на делото е определен от ищеца, а съдът е определил само правното естество на спора, без да се е позовал на обстоятелства, които не са били наведени с исковата молба.
Доколкото в изложението се навеждат доводи относно служебните задължения на въззивния съд, то при постановяване на обжалваното решение съдът е съобразил съдебна практика по приложението на чл. 269 ГПК – въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, като може да обяви служебно нищожността му и в необжалваната част; въззивният съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение, но може да го обезсили само в обжалваната му част; относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата пороци. Надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касационно обжалване на въззивното решение. Изключение от забраната за служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение е допустимо единствено при прилагане на императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване. В този смисъл решения по гр. дело № 4492/2014г., трето г. о., ВКС, гр. дело № 5688/2014г., четвърто г. о., ВКС, гр. дело № 1036/2009г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
С обжалваното решение е даден отговор на всички оплаквания въведени с въззивната жалба на ищцата – по твърденията за непълнота на доказателствата и служебните задължения на съда по чл. 7 ГПК, съдът изрично е посочил, че с въззивната жалба не са направени доказателствени искания основани на чл. 266, ал. 3 ГПК, нито са сочени нови доказателства по чл. 266, ал. 1 ГПК. В мотивите на решението е даден отговор на оплакването относно правната квалификация на предмета на делото; разгледани са оплакванията и по съществото на спора за неправилност на решението. Прието е, че нито едно от наведените пороци на нотариалното удостоверяване не са доказани – в оспорения нотариален акт за дарение е посочено името на районния съдия издал акта в рамките на компетентността му в района на съда, поради липса на действащ нотариус; нотариалният акт е подписан от нотариуса и страните; посочено е че акта се издава въз основа на нотариален акт за извършена обстоятелствена проверка за правото на собственост върху имота, но дори в резултат на извършената обстоятелствена проверка да не е бил установен правилно действителния собственик на имота е прието, че това не води до нищожност на констативния нотариален акт, а би било основание за неговата отмяна, при успешно проведено исково производство за спорното материално право; не е било установено и твърдението, че при нотариалното удостоверяване не била извършена проверка на легитимацията на лицата, опровергано от съдържанието и на двата нотариални акта – за дарение и обстоятелства проверка.
От изложеното е видно, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е действал в кръга на своите правомощия, в съответствие с разпоредбите на чл. 236, ал. 2 ГПК, респ. чл. 269 ГПК и установената съдебна практика по приложението им, представена от жалбоподателката (решение по т.д. № 13/2013г., първо т.о., ВКС; ТР № 1/2013г. на ОСГТК ВКС), което изключва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид изхода на делото жалбоподателката ще следва да заплати съдебни разноски за касационно производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение на ответницата по касационната жалба М. Г. К..
Воден от горното, Върховния касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 135 от 30.03.2016г. по в. гр. дело № 53/2016г. на Плевенски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Н. Стоянова да заплати на М. Г. К. съдебни разноски за касационното производство в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ