7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
С., 23.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Г. М.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 1894/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез юрисконсулт. М. Б., срещу въззивно решение № 126 от 09.02.2017г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 2912/2016г., с която е потвърдено решение № 3053/17.10.2016г. по гр. д. № 274/2016г. на Пловдивския районен съд, с което е признато за незаконосъобразно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Г. В. Н., извършено със Заповед № ЗП 60/12.11.2015г. на изпълнителния директор на [фирма], с която на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 от КТ – поради съкращаване в щата, е прекратено трудовото правоотношение между страните; ищцата е възстановена на заеманата при ответника длъжност „специалист сигурност“ и [фирма] е осъдено да й заплати сумата от 4175,76 лв. – обезщетение за оставане без работа, поради незаконното уволнение за периода 13.11.2015г. – 13.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 12.01.2016г. до окончателното й изплащане, както и сторените на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски в размер на 1050 лв., а на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 327,03 лв. – дължима държавна такса за предявяване на уважените срещу него искове, както и сумата от 50 лв. – разноски за възнаграждение за вещо лице, изплатено от бюджета на съда. С въззивното решение в полза на ищцата са присъдени сторените през въззивната инстанция разноски в размер на 1090лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за неговата отмяна.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че ПОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се цитира част от мотивите на решение по гр. дело № 148/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о. относно задължението на работодателят да събере данни за предпоставките по чл. 333 КТ. Поддържа се от касатора, че в решението си въззивният съд е потвърдил обстоятелството, че жалбоподателят е изискал декларация за наличие или липса на защита по чл. 333 КТ от ищцата, но не е формирал правилен извод, „защото в текста му по – нататък личи ясното желание на съда да вмени на работодателя несъобразяване с извършената проверка за защита по чл. 333 от КТ – документирана по делото”. Обосновава се и приложението на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпросите: 1./ „Към коя дата се прекратява членството на работник/служител в дадена синдикална организация в предприятието – със самото му написване (очевидно се има предвид заявлението за прекратяване на членството) или с удостовереното му депозиране пред съответното ръководство на синдиката, който бива напускан?“, 2. „За значението на понятието „синдикално ръководство“ и дали касиерът на синдикалната организация е част от него?“, 3./„Дали един работник/служител в едно предприятие може да е член едновременно на две различни синдикални организации – в случая К. и КТ Подкрепа, въпреки че и двете синдикални организации в своите устави изрично забраняват това?“. Касаторът поддържа също, че въззивното решение е в противоречие с ТР № 9/2013г. на ВКС, тъй като в производството се установило съществуването на две секции на К. в [фирма], които противно на постановеното в тълкувателното решение имат две самостоятелни, а не едно единно ръководство и кредитирайки „даденото несъгласие“ за уволнение от страна на ръководството на едната секция, то е отречено изискването за единно ръководство на всички синдикални секции от един и същ синдикат в едно и също предприятие. Противоречие се поддържа и с ТР № 3/2011г. на ВКС относно пределите на проверка на съда за законосъобразност на извършения подбор по смисъла на чл. 329 КТ, тъй като въззивният съд е извършил по същество проверка и определяне на синдикалната принадлежност на уволнения работник.
Ответната страна Г. В. Н., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да формира крайния си извод за незаконност на оспорваното уволнение въззивният съд е приел, че към датата на връчването на заповедта за уволнението на ищцата, последната се е ползвала с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ – предвидена в действащия колективен трудов договор, която не е била преодоляна от страна на ответника-работодател, тъй като не е дадено съгласие за уволнението на ищцата от страна на нито една от двете синдикални организации в предприятието, в които същата последователно е членувала преди да бъде уволнена. С оглед на така изложените решаващи мотиви, окръжният съд е приел, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно на основание чл. 344, ал. 3 от КТ, без да е необходимо да се разглежда трудовия спор по същество. Относно възражението, че ищцата е била член на КТ „Подкрепа”, тъй като е получила от него обезщетение в размер на 100 лв., поради съкращението й, съдът е счел същото за неоснователно и е препратил към съдържанието на приложеното по делото писмо на КТ „Подкрепа” в тази връзка. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно и относно акцесорната претенция за обезщетението.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че ПОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се цитира част от мотивите на решение по гр. дело № 148/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о. относно задължението на работодателят да събере данни за предпоставките по чл. 333 КТ. Поддържа се от касатора, че в решението си въззивният съд е потвърдил обстоятелството, че жалбоподателят е изискал декларация за наличие или липса на защита по чл. 333 КТ от ищцата, но не е формирал правилен извод, „защото в текста му по – нататък личи ясното желание на съда да вмени на работодателя несъобразяване с извършената проверка за защита по чл. 333 от КТ – документирана по делото”. В тази част от приложението не е поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, чиито характеристики са разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на О. на ВКС. Липсата на правен въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГК на ВКС, е достатъчно основание обжалвания акт да не бъде допуснат до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, обосновани в същото ТР на О. на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Не съставлява общо основание за допускане на касационен контрол оплакването за необоснованост на извод на въззивния съд – в случая оплакването, че съдът искал да вмени на работодателя несъобразяване с проверката за защита по чл. 333 КТ . По изводите на окръжния съд във връзка със синдикалното членство на ищеца и произтичащата от него защита по чл. 333, ал. 4 КТ в тази част от изложението не са въведени въпроси. Доводите за противоречие с касационното решение, на което се позовава, не са съобразени, както с липсата на правен въпрос, така и с произнасянето на ВКС, което е проведено по въпрос, нямащ идентитет с разгледаните от въззивната инстанция въпроси /в приложеното решение касационният съд е дал отговор на въпроса, следва ли съдът да разгледа непосочено в исковата молба, а в съдебното заседание, основание за незаконност на уволнение, като такъв въпрос не възникнал пред окръжния съд/. Предвид изложеното следва да се приеме, че с тази част от изложението не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
И трите материалноправни въпроса, формулирани в изложението на касатора, във връзка с които се поддържа като допълнително основание чл.280 т.3 ГПК, не са обуславящи решаващите правни изводи на окръжния съд за постановяването на обжалваното въззивно решение и са без значение за крайния изход на материалноправния спор по делото (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въззивният съд не е приемал, че ищецът е членувал едновременно в две различни синдикални организации, нито че уставите им изрично забраняват това, каквато е постановката на третия материалноправен въпрос . Видно от мотивите на съдебния акт изводите на окръжия съд са в напълно противоположна насока, а именно – че ищецът последователно е бил член на две от синдикалните организации в предприятието на ответника (на една и съща дата е прекратил членството си в едната и е бил приет за член на другата), както и че от доказателствата по делото не се установява забрана за членство едновременно в две синдикални организации, поради което това твърдение на жалбоподателя-ответник е останало недоказано. При това положение този въпрос е напълно неотносим към приетото за установено и правните изводи на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение.
Окръжният съд не е дал разрешение и на останалите два материалноправни въпроса, поради което и същите не са общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. След анализ на доказателствата съдът единствено е счел за установено, че ищцата е прекратила членството си в синдикална организация КТ”Подкрепа” на 30.10.2015г., когато е отправила писмено изявление за това и то е достигнало до знанието на касиера на синдикалната секция, както и, че от същата дата е станала член на другата синдикална организация. Същевременно отговорът и на двата въпроса е без никакво значение за крайния изход на правния спор по делото, тъй като въззивният съд е приел за установено, че нито от страна на тази синдикална организация към КТ „Подкрепа“, нито от страна на синдикалната организация към К., за член на която ищцата е била приета на 30.10.2015г., не е било дадено съгласие за нейното уволнение, което е обусловило и решаващия извод по делото за незаконосъобразността на уволнението – непреодоляната предварителна закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ – независимо от това на коя от двете синдикални организации ищцата е била член към датата на уволнението й. Освен че по изложените съображения и двата въпроса в случая не съставляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, същите не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешението на тези въпроси не е свързано с тълкуването и приложението на дадена материалноправна норма, а – с тълкуването на съответните клаузи от устава на дадена синдикална организация, които при различните синдикати могат да са различни; т.е. – еднозначен и приложим във всички случаи отговор на тези въпроси, който да е свързан с точното тълкуване и приложение на закона, не може да бъде даден.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че решението на ПОС е в противоречие с ТР № 9/2013 г. на ОСГК на ВКС. Противоречието според касатора се състои в това, че било доказано по делото съществуването на две секции на К. в [фирма], които имали самостоятелни ръководства, а ПОС кредитирал даденото несъгласие от страна на една от тях – С. при К., отричайки „постановеното от ВКС изискване” за единно ръководство на всички синдикални секции на един и същи синдикат в едно и също предприятие. В тази част от изложението липсва формулиране на правен въпрос. Твърдението за противоречие по „постановеното от ВКС изискване” не съставлява поставяне на правен въпрос, тъй като в ТР № 9/2013 от 12.12.2014 г. по т. дело № 9/2013 г. ОСГК на ВКС се е произнесло по относимостта на закрилата по чл. 333, ал. 3 КТ към членовете на синдикалните ръководства в случаите, при които синдикалната организация има и вътрешни структури /секции / в рамките на съответната синдикална организация, но не е третиран въпроса за закрилата по чл. 333, ал. 4 КТ. Въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК не се поставят служебно от касационния съд, а следва да се въведат от касатора, а липсата на правен въпрос има за правна последица недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. В случая липсва аргументиране и на допълнителни основания, тъй като посоченото ТР № 9/2013 на ОСГК на ВКС не съдържа произнасяне по закрилата по чл. 333, ал. 4 КТ. Ето защо следва да се приеме, че и по тази част от изложението липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В изложението на касатора се твърди и това, че „Решението на ПОС е в противоречие и с ТР № 3/2011 г. на ВКС, което всъщност определя рамката, в която съдът извършва своята проверка за законосъобразност на извършения подбор по смисъла на чл. 329 от КТ”. Според касатора „ПОС излиза от тази рамка и извършва по същество проверка и определяне синдикалната принадлежност на уволнената работничка Н.”. И в тази част от изложението липсва общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е формулиран правен въпрос, който да произтича от конкретен извод на въззивния съд. Касаторът не е съобразил, че решаващите изводи на окръжния съд обективират разрешения по приложението на чл. 333, ал. 4 КТ, по които е следвало да се въведат правни въпроси. По приложението на чл. 329 КТ не са мотивирани разрешения на въззивната инстанция. Противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК между разрешенията на въззивния съд и тълкувателната практика се формира по идентични правни въпроси, а в случая въпросът, на който е даден отговор с ТР № 3/2011 г. от 16.01.2012 г. по т. дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС – „Подлежи ли на съдебен контрол в производство по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, преценката на работодателя – кой от служителите има по – висока квалификация и работи по – добре”, не е обусловил крайния изход на делото. Не са мотивирани и допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Поради това следва да се приеме, че и с тази част от приложението не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, в размер 1 090 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 126 от 09.02.2017г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 2912/2016г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Г. В. Н. сумата 1 090 лв. (хиляда и деветдесет лева) – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: