О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
С., 03.10. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3141/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от П. В. С., чрез адв. В. Н., срещу определение № 2091 от 23.06.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 645/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 10.01.2017г., постановено по гр. д. № 16378/2016г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по гр. д. № 16378/2016г. като недопустимо.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като постановен при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят обосновава довод, че решаващият извод на съда за недопустимост на предявения иск не е съобразен с Европейската конвенция за правата на човека, която предвижда иск, ангажиращ личната гражданска отговорност на съдията за действията му при разглеждане на делата. Поддържа, че Конвенцията има предимство пред националното законодателство, в т.ч. и пред разпоредбата на чл. 132 от Конституцията. Искането е за отмяна на обжалваното определение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./ „Нормата на чл. 13 ЕКПЧ обосновава /допуска/ или изключва правото на иск за обезщетение на увреденото лице срещу представителите на официалните власти, които са причинили вредите при упражняване на служебните си функции?“ и 2./ „ЕКПЧ има ли предимство пред националното ни законодателство, в т.ч. пред разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Република България, съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ?“. Изложени са пространни съображения за нормативната уредба на пряката имуществена отговорност на длъжностните служители към увредените лица в редица европейски държави.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да потвърди обжалваното пред него определение за прекратяване на съдебното производство, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от действията на ответника – А. Й. Л., извършени в изпълнение на служебните й задължения като съдия в АС – Варна, при разглеждане, решаване и администриране на в.н.о.х.д. № 184/2015г. по описа на АС-Варна. Позовал се е на константна съдебна практика относно приложението на разпоредбата на чл. 132 от Конституцията, съгласно която функционалният имунитет е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск и наличието му е пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, насочен срещу лице, което се ползва с такъв, освен ако е извършено престъпление от общ характер. Обосновано е, че наличието на имунитет е абсолютна процесуална пречка, за която съдът следи служебно и ако същата е налице той няма право да решава спора по същество.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Поставените от жалбоподателя въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда за недопустимост на производството, поради което не представляват общо основание за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /т.1 ТР№1/2009г. ОСГТК на ВКС/. Решаващият извод на въззивния съд е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 132, ал.1 от Конституцията на РБ. Приетото е в съответствие с константната практика на ВКС, според която функционалният имунитет по чл.132, ал.1 от Конституцията на РБ е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, когато е насочен срещу лице, което се ползва с такъв имунитет, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Приема се също, че се касае за отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно и ако тя е налице, съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Софийският апелативен съд е постановил атакувания съдебен акт при точно прилагане на разпоредбата на чл.132 от Конституцията на РБ, съгласно която при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допускано касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице несъответствие между националното законодателство и разпоредбите на ЕКПЧ /чл. 13 ЕКПЧ/. Функционалният имунитет на съдиите, уреден от законодателя, се преодолява единствено когато извършеното от магистратите съставлява умишлено престъпление, установено по надлежния ред. За вреди от действия на магистрати като лица, ползващи се с функционален имунитет, отговарят не те, а Държавата, в лицето на държавния орган, към който се числи съответното длъжностно лице. В този смисъл, увредените гражданско-правни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение за вреди- такава възможност им е предоставена, но не пряко от конкретните длъжностни /физически/ лица, а от съответния държавен орган, като при наличие на конкретните предпоставки отговорността се реализира по реда на чл.2 ЗОДОВ, или субсидиарно по общия ред на ЗЗД.
В обобщение не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2091 от 23.06.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 645/2017г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: