О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
С., 07.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 4038/2017 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Н. Пашова, чрез адв. И. Б., срещу определение № 10461 от 18.04.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 3975/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20991 от 30.01.2017г., постановено по гр. д. № 54221/2016г. на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено на Ловешкия районен съд като местно компетентен.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Жалбоподателят поддържа, че с разпоредбата на чл. 114 ГПК е регламентирана възможността за избор на местно компетентния съд, който да разгледа иска по чл. 200 КТ. В тази връзка излага твърдения, че работи и живее в С., поради което е избрала да предяви иска си пред Софийския районен съд. Поддържа, че тъй като притезанието й се основава на нормата на чл. 200 КТ, макар предявено от нея в качеството й на наследник, то спорът следва да се квалифицира като трудовоправен.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК /в редакцията на ДВ бр. 47 от 2009 г./ по отношение на следните въпроси: 1./ „Спорът по чл. 200 от КТ трудовоправен спор ли е когато ищецът по делото е лице от кръга на лицата, имащи право на неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, причинила смъртта на праводателя му, макар самото то да не е работник или служител?“ и 2./ „Прилага ли се в този случай чл. 114 от ГПК – страната ищец да има право да избира местната подсъдност и да иска да се гледа делото от съда по местоживеенето му, ако не, то кой е съдът, който трябва да разгледа делото?“. Обосновава се наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК с противоречие на въззивното определение с Определение № 236/17.05.2013г. по ч.гр.д. № 2583/2013г. на ВКС, I г.о. и Определение № 789/07.07.2010г. по гр.д. № 468/2010г. на ВКС, IVг.о.
Ответната страна [община], чрез юрисконсулт И. Х., изразява становище за неоснователност на жалбата.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да потвърди обжалваното пред него определение въззивният съд е приел, че ищцата е предявила срещу [община] иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на нейната майка П. В. Пашова, настъпила при трудова злополука по време на изпълнение на задълженията й по договор с ответника. Констатирано е, че починалата изпълнявала длъжността „ медицинска сестра“ в детска ясла № 1 „ Шарено петле“ с адрес: [населено място]. Въззивният съд е обосновал довод, че ищцата няма качеството на работник или служител, а е наследник на такъв, поради което мястото на нейната служебна ангажираност е ирелевантно за приложението на изборната подсъдност, предвидена в чл. 114 ГПК. Посочено е, че предоставената възможност за избор би могла да се реализира в случай, че наследодателката на ищцата е полагала труд в населено място извън населеното място, където е седалището на работодателя, но тъй като в случая двете населени места съвпадат, то приложение намира общото правило на чл. 105 ГПК и спорът е подсъден на съда по седалище на ответника.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК /в редакцията на ДВ бр. 47 от 2009 г./, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Поставените от касатора правни въпроси са обусловили решаващия извод на съда, поради което е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните допълнителни предпоставки. Представеното Определение № 236/17.05.2013г. по ч.гр.д. № 2583/2013г. на ВКС, I г.о. не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 111/27.05.2011 г. по соченото гр. д. № 468/2010г. на ВКС, IV г.о. е разгледан различен правен въпрос: „относно приложимата материалноправна норма при претенция за обезщетение, предявена срещу работодателя от наследници на починал в резултат на трудова злополука работник“. В изложението към жалбата не се съдържа и обосновка на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че с цел да се облекчи защитата на икономически по-слабата страна по трудово правоотношение законодателят в чл.114 ГПК предвижда изборна местна подсъдност в полза на работника. Освен по правилата на общата местна подсъдност, той /работникът/ може да предяви иска си срещу работодателя и по мястото, където обичайно полага своя труд, когато не съвпада със седалището на последния. От тази подсъдност могат да се ползват работниците по искове срещу работодател с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ и чл.357 КТ във връзка с чл.221, ал.2 КТ ( Определение на ВКС по ч.гр.д.№422/2010г.) Разпоредбата на чл.114 ГПК е изключение от общото правило за местна подсъдност и е недопустимо да се тълкува разширително. В съответствие с тези трайно приети в практиката на ВКС правни разрешения са и решаващите съображения на въззивния съд в процесния случай, който е приел, че изключение от общото правило, уреждащо местната подсъдност (по седалището на ответника юридическо лице – чл. 105 ГПК) по трудови спорове законът допуска, само доколкото мястото на работа на ищеца е различно ( чл. 114 ГПК), а в случая това условие не е налице. Спорът по чл. 200 КТ е трудовоправен, но ищцата няма качеството работник или служител по него, за да има значение мястото й на полагане на труд. Относимо е мястото на полагане на труд на нейната праводателка, която е била в трудово правоотношение с ответника, но тъй като в случая същото съвпада със седалището му, то спрямо критериите и на чл. 105 ГПК и на чл. 114 ГПК компетентен е съдът в [населено място].
В обобщение не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 10461 от 18.04.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 3975/2017г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: