О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
гр. София, 04.10. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1646/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез юрисконсулт И. К., срещу въззивно решение № 4400 от 16.06.2017г. на Софийския градски съд, II –д състав, постановено по в.гр.д.№ 10520/2016г., в частта, с която е потвърдено решение от 21.04.2016г. на СРС, 120 състав, постановено по гр.д.№ 61446/2014г. в частта, с която са уважени предявените от Г. А. С. и М. М. П. искове по чл. 49 ЗЗД и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на всеки от ищците по 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от всеки от тях в периода от 11.03.2001г. до датата на предявяване на иска, вследствие на продължилото много над разумния срок наказателно преследване, образувано по сл.д. № 2/2001г., по описа на В., пр. пр. № 5937/01 г., по описа на СГП, при което ищците са били обвинени в извършване на тежки престъпления, ведно със законната лихва, считано от 11.11.2011 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати разноски в полза на Г. А. С. в размер на 1066,67 лв., на М. М. П. в размер на 933, 33 лв. и в полза на СРС държавна такса в размер на 780 лв.. В останалата част, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която предявените искове са уважени за разликата над от по 10 000 лв. за всеки от ищците до предявените от по 15 000 лв., респективно в частта за разноските над описаните суми въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се и оплакване по чл. 281, т. 2 ГПК за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, по която не била събрана дължимата държавна такса, въпреки липсата на освобождаване на ищците от това задължение на основание чл. 83, ал.1, т. 4 ГПК или чрез изрично произнасяне на съда в този смисъл. Искането е за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството като недопустимо, а при условията на евентуалност за неговата отмяна като неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се поставят въпросите: 1.) „Н. на държавна такса за предявяване на иск по чл. 49 ЗЗД води ли до нередовност на исковата молба, респективно до недопустимост на постановеното съдебно решение?“; 2.) „При определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД при предявен иск срещу Прокуратурата на Република България по чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, продължителността на наказателното производство, като един от критериите за определяне на този размер, следва ли да бъде ограничена до досъдебната фаза на процеса /внасяне на обвинителен акт в съда/?“; 3.) „От кога започва да тече погасителната давност по предявен иск срещу Прокуратурата на Република България с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС – от внасяне на обвинителния акт в съда / последното възможно действие, за което може да се ангажира отговорността на Прокуратурата/ или от приключване на наказателното производство / какъвто би бил случаят, ако искът е с квалификация по ЗОДОВ/?“.
Касаторът обосновава противоречие с определение № 592 от 20.12.2016 г. по ч.гр. д. № 5199/2016 г. на ВКС, IV г.о., определение № 651 от 14.11.2011 г. по ч.гр. д. № 530/2011 г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос, с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. по втория въпрос и с решение № 308 от 30.04.2010г. по гр. д. № 865/2009 г. на ВКС, III г.о. и решение № 100 от 13.02.2009г. по гр. д. № 2621/2007 г. на ВКС, III г.о. по третия въпрос.
Ответниците по жалбата М. М. П. и Г. А. С. не изразяват становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е споделил изводите на районния съд, че по отношение на ищците не е налице фактическият състав за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ, тъй като изменението на чл. 2 ЗОДОВ /ДВ бр. 98/12г./, с което е предвидена отговорност за нарушаване на права, защитени с чл. 5 ЕКПЧ, действа занапред. Лицата, чийто производства са приключили преди повече от 6 месеца преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ не могат да подадат заявление по реда на Глава „трета“ а от ЗСВ, респективно нямат право на иск по чл. 2б ЗОДОВ, поради което в случая предявените искове следва да се квалифицират по чл. 49 ЗЗД. Счел е за осъществени предпоставките на чл. 49 ЗЗД, като причинените на ищците вреди са резултат от действие, респ. бездействие на лице, за което Прокуратурата на РБ е възложила работа. Съобразил е, че воденото наказателно производство срещу ищците е продължило повече от 8 години – от м. 03.2001г. до м. 12.2009 г. и същото е прекратено поради абсолютна давност. Обосновал е, че този период е неразумно дълъг за наказателно производство и е съпътстван от многократно даване на указания от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения във внесени от съда обвинителни актове. Отчетено е, че през сочения период ищците са призовавани и разпитвани многократно от разследващите органи, без производството да е приключило с успешно проведено съдебно следствие, приключило с акт по същество. Въззивният съд е възприел приетите за установени от първата инстанция вреди, претърпени от ищците, изразяващи се в нарушаване на обичайния им начин на личен, социален и професионален живот. Относно тези изводи е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Въззивният съд счел за неоснователно възражението на ответника, че решението е постановено по нередовна искова молба, доколкото не била събрана дължимата се държавна такса по нея, тъй като дължимата, но невнесена държавна такса представлява финансово-правно задължение към бюджета и събирането й се извършва служебно от съда по реда на чл. 77 ГПК. Относно предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника е добавил, че в исковата си молба ищците са посочили обстоятелствата, на които основават претенциите си и не е необходимо изброяване на конкретни действия, тъй като претенцията не касае обезщетение за незаконосъобразни актове, а за продължителност на наказателното производство над разумния срок. Въззивният съд е приел за неоснователни и възраженията за липса на виновно поведение, като се позовал на презумцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която не била оборена, като същевременно разяснил, че за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД не е необходимо установяване на виновни действия на конкретно физическо лице, натоварено от ответника с работа. Обосновал е, че в случая продължителността на наказателното производство не се оправдава нито от фактическа, нито от правна сложност на делото, нито от поведението на обвиняемите. Не се установило същите неоправдано да са възпрепятствали извършването на разследването. Счел е, че дори да се възприеме тезата на ответника, че същият не следва да отговоря за периода след внасяне на последния обвинителен акт – 21.04.2008 г., този факт не влияе върху извода да прекомерна продължителност на наказателното производство в досъдебната фаза. Отчитайки продължителността на наказателното производство, отражението върху психиката на ищците, върху техния социален и професионален живот, тежестта на обвинението, както и това, че не е доказана причинната връзка между влошаването на здравословното състояние на ищеца П., обективирано в представеното по делото ЕР на ТЕЛК и продължителността на наказателното производство, въззивният съд приел за справедлив размер на обезщетението за претендираните вреди от по 10 000 лв. за всеки ищец. Посочил е, че вземанията на ищците не са погасени по давност, тъй като съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, който момент в случая е влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство – 18.11.2009 г., а исковете са предявени на 11.11.2014 г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
На първо място следва да се разгледа възражението за недопустимост на въззивното решение, обусловена от обстоятелството, че по предявените искове не е внесена държавна такса. Настоящият състав счита същото за неоснователно. Разпоредбата на чл. 128, ал.1, т.2 ГПК предвижда като процесуална предпоставка за редовност на исковата молба представяне на документ за внесена държавна такса. В конкретния случая първоинстанционният съд с разпореждане от 13.11.2014 г., с което е оставил без уважение искането на ищеца М. П. за освобождаване от задължението да внесе държавна такса е посочил, че същата е в размер на 10 лева, изхождайки от разбирането, че предявените искове са по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ. С вноска бележка от 03.12.2014 г., представена с молба от същата дата, е внесена по сметка на СРС сумата от 20 лева, дължима за двамата ищци. При постановяване на решението първоинстанционният съд квалифицира исковете по чл. 49 ЗЗД и съобразява, че произнасянето по общия, а не специалния ред, предвиден в ЗОДОВ, налага събиране на държавна такса в по-голям размер, като разликата от 590 лв. за всеки иск възлага на ответника. Не е налице хипотезата на чл. 129, ал.3 ГПК- неизпълнение в срок на дадени от съда указания, обуславящо връщане на исковата молба. В случая с решението си съдът е констатирал, че дължимият размер на държавна такса е по-голям, поради което на основание чл. 77 ГПК е постановил събирането й. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос е привързан към поддържаното оплакване за недопустимост. По изложените съображения същият не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че и с представената от касатора съдебна практика не се обосновава и поддържаното допълнително основание, тъй като определенията са постановени в производства по чл. 274, ал. 3 ГПК, по които не е допуснато касационно обжалване и липсва произнасяне по същество на спора и правния въпрос.
Вторият поставен въпрос също не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Същият не е обуславящ решаващата воля на съда, тъй като той изрично е отбелязал, че дори отговорността на ответника да не бъде ангажирана за времето след внасяне на последния обвинителен акт в съда, това не променя извода за прекомерна продължителност на производството на досъдебната фаза и не влияе върху размера на обезщетението.
Третият формулиран въпрос е обуславящ, но не се обосновава наличието на поддържаната допълнителна предпоставка да достъп до касационно обжалване. Фактическият състав на отговорността за действията на Прокуратурата на РБ се различава от общия състав на деликтната отговорност. Тази специфика е отчетена с ТР 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС. В светлината на дадените в т. 4 от същото разяснения правилно въззивният съд е приел, че началният момент, от който е дължима лихвата за забава, е този на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство. Приложената от касатора съдебна практика е неотносима.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивно решение № 4400 от 16.06.2017г. на Софийския градски съд, II –д състав, постановено по в.гр.д.№ 10520/2016г. в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: