10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 214
С., 22.01. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1213/2017година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 692 от 09.10.2017г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба с вх. № 155433/01.12.2016г. от Г. К. Б., подадена чрез адв. Ив.Г., на въззивно решение № 7633 от 20.10.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 6720/2016г. В ЧАСТТА, с която е обeзсилено като недопустимо решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Г. К. Б. сумата над 25 844 лв. до присъдения размер от 29 204 лв., ведно със законната лихва от 10.03.2015г., представляваща обезщетение по чл.234 от ЗМВР.
На основание чл.213 ГПК към настоящото производство е присъединена и частна жалба с вх. № 9003/24.01.2017г., подадена от адв. Г. в качеството му на процесуален представител на Г. К. Б., против определение № 466 от 11.01.2017г. по гр. д. № 6720/2016г., с което е оставена без уважение молбата на Г. К. Б. за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на претенцията в пълен размер със законните последици.Претендира присъждането на разноски.
В частната жалба се навеждат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на обжалваното определение.
Ответната страна Министерство на вътрешните работи не изразява становище по жалбите – не представя отговор в законоустановения срок, не изпраща представител и не взема становище и в проведеното открито съдебно заседание.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 234, ал. 1 ЗМВР.
С първоинстанционното решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, заявената претенция е уважена в пълен размер.
С въззивното решение № 7633/20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 6720/2016 год. на Софийски градски съд, е обeзсилено като недопустимо решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Г. К. Б. сумата над 25 844 лв. до присъдения размер от 29 204 лв., ведно със законната лихва от 10.03.2015 г., представляваща обезщетение по чл.234 от ЗМВР, и отменено в останалата част, с която предявеният иск е уважен за сумата от 25 844 лв., както и в частта, с която е ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски над сумата от 1 305 лв. и в полза на Софийски районен съд държавна такса над сумата от 1 034 лв., вместо което предявеният от Г. К. Б. срещу Министерство на вътрешните работи иск с правно основание чл.234 от ЗМВР за заплащане на осемнадесетмесечно обезщетение в размер на 25 804 лв., е отхвърлен като погасен чрез плащане и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1 400 лв., разноски за въззивната инстанция.
С определение № 466 от 11.01.2017г. по гр. д. № 6720/2016г. е оставена без уважение молбата на Г. К. Б. за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските.
Въззивният съд е приел за безспорно, че със заповед № 8121К от 22.01.2015 г., издадена от Министерство на вътрешните работи, връчена на ищеца на 27.01.2015г., е прекратено служебното правоотношение между страните, поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 от КСО от ищеца, като е разпоредено на служителя да се изплатят обезщетения по чл.234 от ЗМВР; че ищецът е получил брутно трудово възнаграждение за последните 6 месеца в размер на 8 252.29 лв. и нетно такова в размер на 7 427.06 лв.
Във връзка с проверката за допустимост на обжалваното пред него решение, въззивният съд е констатирал, че с исковата молба ищецът е претендирал заплащането на обезщетение за 18 месеца, а с последваща молба за изменение на иска същият претендира не само изменение на размера на предявения иск, но и изменение на обстоятелствената част, като се претендира обезщетение за 20 месеца. Счел е, че това искане по съществото си представлявало предявяване на нов иск и било недопустимо, поради което постановеното решение в тази част следвало да се обезсили. В тази връзка обосновал, че съгласно разпоредбата на чл.214 от ГПК е допустимо в първото заседание за разглеждане на делото ищецът да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно, като може също, без да измени основанието, да измени своето искане, а до приключване на съдебното дирене в първата инстанция може да измени само размера на предявения иск, както и да премине от установителен иск към осъдителен и обратно, но не и едновременно да измени основанието и искането си.
Относно заявената претенция в останалата част за сумата от 25 844 лв. съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 234, ал.1 ЗМВР, в редакцията й към момента на прекратяване на процесното служебно правоотношение, според която при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, като съобразно чл. 235 ЗМВР при определяне на обезщетението се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР, а извън случаите по ал. 1 при прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране за държавните служители от МВР, прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1, размерът на обезщетението се определя от сбора от прослужените години по ал. 1 и годините на приравнен трудов стаж към първа категория. Като съобразил събраните по делото доказателства въззивният съд счел за установено, че ответникът е заплатил претендираната от ищеца сума с платежно нареждане от 15.02.2016 г., поради което предявеният иск се явява погасен чрез плащане.
С цитираното по-горе определение № 692 от 09.10.2017г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обeзсилено като недопустимо решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Г. К. Б. сумата над 25 844 лв. до присъдения размер от 29 204 лв., ведно със законната лихва от 10.03.2015 г., представляваща обезщетение по чл.234 от ЗМВР. Счетено е, че въпросът, относим към приложението на чл.214 ГПК, е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешенията, дадени по същия въпрос с приложените от касатора решение № 59 от 27.04.2015г. по гр. д. № 4647/2014г. на ВКС, III г.о., и решение № 55 от 27.04.2015г. по гр. д. № 5558/2014г. на ВКС, I г.о.
По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване:
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС споделя становището, обективирано в посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 59 от 27.04.2015г. по гр. д. № 4647/2014г. на ВКС, III г.о., и решение № 55 от 27.04.2015г. по гр. д. № 5558/2014г. на ВКС, I г.о., а така също и в други актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, според което основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чието защита търси в исковия процес, при което всякакви други фактически твърдения, които не се отнасят до заявеното в исковата молба материално правоотношение, не формират основанието на иска по смисъла на чл.214 ГПК. Уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл.143, ал.2 ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират. Същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита.
Изменението на иска е налице когато ищецът въвежда ново основание или петитум или ответник по първоначалния иск като прибавя към вече заявените с първоначалния иск основание, петитум или ответник или пък ги заменя с ново основание, петитум или нова страна. Изменението на иска се налага при грешка, която ищецът е допуснал при предявяване на иска и се цели поправка на тази грешка или при новонастъпили в процеса факти. Изменението на иска е средство, което законът предоставя на ищеца да постави търсената от него защита в съответствие с действителното правно положение. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба и извежда от него претендираното право. Съгласно чл. 214,ал.1 ГПК ищецът може да измени основанието на иска , ако изменението не затруднява защитата на ответника като това изменение е процесуално допустимо в първото заседание за разглеждане на делото /или до неговото провеждане/. Ищецът изтъква нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. Изменението на петитума е допустимо само ако ищецът запазва същото основание. Едновременното изменение на основанието и петитума е недопустимо както правилно принципно е прието от въззивният съд. Неправилен обаче е изводът , че в случая първоинстанционният съд е допуснал едновременно изменение на основанието и петитума на първоначално предявения иск. Не е налице същинско изменение на петитума на иска, когато това изменение не се състои в промяна вида на петитума / преминаване от установителен в осъдителен петитум или обратното/ или промяна на неговия предмет /напр. да се търси равностойността на вещта , а не самата вещ в случай, че се установи нейното погиване/. Следователно изменението на иска само досежно неговия размер /увеличение или намаляване на иска / не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК. В случая не е налице същинско изменение на петитума , доколкото както с първоначалната искова молба, така и след заявеното изменение на петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение по чл.234 от ЗМВР.
Същевременно не е налице и изменение на основанието на иска. Последното е така, доколкото не се променя юридическия факт от който произтича вземането, а това е – прекратяване на служебното правоотношение на ищеца. При такова прекратяване за същия като държавен служител възниква право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години има, но не повече от 20, като съобразно чл. 235 ЗМВР при определяне на обезщетението се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР, а извън случаите по ал. 1 при прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране за държавните служители от МВР, прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1, размерът на обезщетението се определя от сбора от прослужените години по ал. 1 и годините на приравнен трудов стаж към първа категория. Добавянето на нови обстоятелства към първоначално заявените, с оглед настъпилата промяна след подаване на исковата молба – защо има право на обезщетение за двадесет месеца, а не за осемнадесет, както първоначално е посочил, само по себе си не съставлява промяна на основанието на иска. И преди „изменението” и след това се претендира обезщетение по чл.234 ЗМВР като първоначално това обезщетение ищецът съизмерява със стойността осемнадесет месечни възнаграждения, а в последствие – със стойността двадесет месечни възнаграждения, като искът намира своето правно осн. в разп. на чл. 234 ЗМВР.
По изложените съображения въззивното решение в допуснатата до обжалване част е неправилно и подлежи на отмяна като такова. Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия следва настоящия състав да реши спора в тази част по същество.
В случая безспорно е установено по делото, че със заповед № 8121К от 22.01.2015 г., издадена от Министерство на вътрешните работи, връчена на ищеца на 27.01.2015г., е прекратено служебното правоотношение между страните, поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 от КСО от ищеца, като е разпоредено на служителя да се изплатят обезщетения по чл.234 от ЗМВР; че ищецът е получил брутно трудово възнаграждение за последните 6 месеца в размер на 8 252.29 лв. и нетно такова в размер на 7 427.06 лв.; че същият има право да получи обезщетение в размер на двадесет месечни възнаграждения, тъй като съобразно чл. 235 ЗМВР при определяне на обезщетението се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР, а извън случаите по ал. 1 при прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране за държавните служители от МВР, прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1, размерът на обезщетението се определя от сбора от прослужените години по ал. 1 и годините на приравнен трудов стаж към първа категория. Безспорно е установено и това, че на ищеца се полага обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер на 29204 лв., както и че от същото до настоящия момент е останала незаплатена процесната сума в размер 3360лв. С оглед на това и предвид липсата на спор между страните по отношение дължимостта на претендираната главница, съдът намира, че същата следва да бъде присъдена в полза на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 10.03.2015г.
Съобразно изложеното основателна се явява и подадената от касатора частна жалба против определението на въззивния съд, постановено по реда на чл.248 ГПК. Съображенията са следните :
Ищецът е предявил иск за присъждане на обезщетение по чл.234 ЗМВР в размер 29 204 лв. Сторените и надлежно удостоверени от него разноски пред първата инстанция са в размер 1500лв. С първоинстанционното решение искът е уважен в пълен размер като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски в размер 1500лв., а по сметка на съда – да заплати държавна такса в размер 1168,16лв.
Въззивният съд е обезсилил решението в частта на присъдената сума от 3360лв. като е зачел новонастъпилият факт – извършено от ответника плащане на 15.02.2016г. или десет дни преди постановяване на първоинстанционното решение на останалата част от претендираната сума, е отменил решението в останалата част и е отхвърлил иска за сумата 25844лв. като погасен чрез плащане. Със същото решение по отношение на разноските съдът е приел, че следва да измени първоинстанционното решение в частта на разноските като отмени същото в частта, с която в полза на ищеца е присъдена сума в размер 195лв. / над 1305лв. до първоначално присъденото адвокатско възнаграждение в размер 1500лв./ и в полза на СРС – сумата 134,16лв. / над 1034лв. до присъдените от СРС 1168,16лв./ Въззивният съд не се е произнесъл по искането на ищеца за присъждане на разноски във въззивното производство, но е осъдил ищецът да заплати на ответника деловодните разноски в размер на 1400лв. за юрисконсултско възнаграждение. По молба на ищеца за допълване на това решение в частта за разноските, чрез присъждане на сторените такива пред въззивната инстанция в размер 800лв. и за изменение на същото в частта, с която присъдените от първата инстанция в негова полза разноски са намалени до сумата 1305лв. както и в частта, с която е осъден да заплати разноски на насрещната страна в размер 1400лв., пред въззивния съд е образувано производство по чл.248 ГПК. С атакуваното определение исканията за допълване и за изменение на решението в частта за разноските са оставени без уважение. Това определение е неправилно.
Ответникът има право на разноски по делото независимо от изхода на спора, доколкото не е станал причина за завеждането му (чл. 78, ал. 2 от ГПК). Той има право на разноски и при отхвърляне на иска изцяло или частично (чл. 78, ал. 3 ГПК) и при прекратяване на делото (чл. 78, ал. 4 от ГПК). Във всеки случай обаче при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството по него и доколко то се дължи на новонастъпили факти, както и дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждането му. В този смисъл е тълкуването , дадено от ВКС в задължителната за съдилищата практика, обективирано в множество съдебни актове, като – определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч.гр.д.№ 6176/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и определение № 300/ 20.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 245/ 2012 г., IV г.о., ВКС,което се споделя и от настоящия състав. Според последното в тежест на ответника остават разноските при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, когато този резултат е обусловен от новонастъпили факти и ответникът с поведението си е причинил образуването на делото. Това тълкуване е приложимо и в случаите, когато ответникът е заплатил задължението си след образуването на производството, както е в случая искът е отхвърлен частично поради извършеното в хода на производството плащане. В конкретния случай ответникът с извършеното плащане е признал задължението си по иска до размера на извършеното доброволно плащане. Доколкото обаче това плащане е извършено след предявяване на иска, тоест след началото на исковото производство, не може да се приеме, че той не е станал причина с поведението си за подаване исковата молба. Поради това и доколкото същият би могъл да се освободи от отговорност за разноски само при кумулативното наличие на двете предпоставки по чл. 78, ал. 2 от ГПК, то ищецът има право на разноските по делото и за частта, която ответникът е признал с извършеното плащане и за която искът е отхвърлен. Поради това при съобразяване и на изхода в настоящото производство определението следва да се отмени, а настоящата инстанция следва да разпредели разноските направени пред трите съдебни инстанции съобразно изхода .
В случая при съобразяване на гореизложеното разноски в полза на ответника не се следват, но същият дължи на ищеца сторените пред трите съдебни инстанции разноски в размер 3500лв. /1500лв. за първа инстанция; 800лв. за втора инстанция и 1200лв. за касационната инстанция .Поради това атакуваното определение , както и въззивното решение в частта за разноските на страните следва да се отменят като неправилни и ответникът следва да се осъди да заплати в полза на касатора ищец разноски в общ размер 2000лв. / разликата между дължимите 3500лв. и присъдените с първоинстанционното решение 1500лв./
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 7633 от 20.10.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 6720/2016г. В ЧАСТТА, с която е обeзсилено като недопустимо решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, В ЧАСТТА, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Г. К. Б. сумата над 25 844 лв. до присъдения размер от 29 204 лв., ведно със законната лихва от 10.03.2015г., представляваща обезщетение по чл.234 от ЗМВР, както и В ЧАСТТА, имаща характер на определение, с която е отменено решение № ІІ-71-160 от 25.02.2016г., постановено по гр.д. № 39 975/15 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Г. К. Б. сумата от 195лв. / разликата над сумата от 1 305 лв. До 1500лв., а Г. К. Б. е осъден да заплати на Министерство на вътрешните работи разноски в размер 1400лв.
ОТМЕНЯ определение № 466 от 11.01.2017г. по В.гр. д. № 6720/2016г.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Г. К. Б. сумата 3360лв., представляваща неизплатена част от дължимо обезщетение по чл.234 от ЗМВР, ведно със законната лихва от 10.03.2015г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски, сторени в производството по иска в размер 2000лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: