10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
С., 24.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 709/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 6106 от 28.09.2018г., постановено по в.гр.д.№4511/2017г., Софийски градски съд е обезсилил решение № ІІ-59-25 от 23.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 46 834/ 2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав – в частта, в която е отхвърлен предявеният от О. К. П. срещу И. М. М. иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата възстановяване на заплатени от нея разноски за водоснабдяване и за топлинна енергия на процесния имот за периода от 01.03.2008г. до 28.02.2009г. вкл. и от 01.04.2012 г. до 03.04.2012 г. вкл., като недопустимо; отменил е първоинстанционното решение – в частта, с която е отхвърлен предявеният от О. К. П. срещу И. М. М. иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата заплатените от нея разноски за водоснабдяване и за топлинна енергия за периода от 01.03.2009 г. до 31.03.2012 г. в размер на 3 121,53 лева, от които: 528,07 лева – за водоснабдяване и 2 593,46 лева – за топлинна енергия, вместо което е признал за установено по иска, че И. М. М. дължи на О. К. П. сумата 3 121,53 лева консумативни разноски по договор за наем на недвижим имот от 18.04.1999 г., от които: 528,07 лева – за ВиК услуги за периода от 01.03. 2009 г. до 31.03.2012 г. и 2 593,46 лева – за доставена топлинна енергия за времето от 01.03. 2009 г. до 31.03.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2013 г. до окончателното й заплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.04.2013 г. по ч.гр.д.№ 9 833/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 59 състав; потвърдил е решение № ІІ-59-25 от 23.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 46 834/ 2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер; осъдил е И. М. М. да заплати на О. К. П. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 62,43 лева – разноски за заповедното производство; сумата 647,11 лева – разноски за първоинстанционното производство и сумата 550,57 лева– разноски за въззивното производство; осъдил е О. К. П. да заплати на И. М. М. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 195,48 лева– разноски за първоинстанционното производство, както и сумата 234,58 лева– разноски за въззивното производство.
Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение като краен резултат е уважен искът на О. П. за сумата 3 121,53 лева консумативни разноски по договор за наем на недвижим имот от 18.04.1999 г., от които: 528,07 лева – за ВиК услуги за периода от 01.03. 2009 г. до 31.03.2012 г. и 2 593,46 лева – за доставена топлинна енергия за времето от 01.03. 2009 г. до 31.03.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2013 г. до окончателното й заплащане,както и в частта за разноските по делото, е подадена от И. М. М. чрез адв. Ал.Ж. от САК.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. В жалбата е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Според касатора въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Счита също, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне до касационно обжалване поради вероятна нищожност или недопустимост „поради липса на ясни мотиви по отхвърлената част на иска, както и при очевидна неправилност”. Не формулира конкретен правен въпрос, не обосновава никое от поддържаните допълнителни основания по чл.280 ГПК и не представя съдебни актове от приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Ответната страна О. К. П., в представен писмен отговор, чрез адв.Пл.З. от САК, взема становище за недопустимост на касационната жалба с оглед цената на иска, както и, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждането на разноски в размер 500лв., съгласно приложени списък на разноските и договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която е обезсилено като недопустимо поради произнасяне „свръх петитум” решение № ІІ-59-25 от 23.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 46 834/ 2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав – в частта, в която е отхвърлен предявеният от О. К. П. срещу И. М. М. иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата възстановяване на заплатени от нея разноски за водоснабдяване и за топлинна енергия на процесния имот за периода от 01.03.2008г. до 28.02.2009г. вкл. и от 01.04.2012 г. до 03.04.2012 г. вкл., е недопустима поради липса на правен интерес. В тази част жалбата следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Касационната жалба в останалата й част е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Неоснователен е доводът на ответната страна за недопустимост на касационното обжалване с оглед нормата на чл.280, ал.3 ГПК. Съгласно последната са изключени от касационен контрол въззивните решения, постановени по искове с цена до 5000лв. за граждански дела. В случая цената на предявения иск, посочена от ищеца в исковата молба, неоспорена от съда и страните до първото съдебно заседание и непроменяна в хода на производството, е 5125,37лв., което обуславя извод, че постановеното по този иск въззивно решение подлежи на касационен контрол и подадената касационна жалба в тази й част е допустима.Същата е и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба и заявеният петитум, правната квалификация на предявения иск е по чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата възстановяване на заплатени от нея консумативни разноски за ВиК услуги и доставена топлинна енергия по договор за наем на недвижим имот от 18.04.1999 г., трансформиран от срочен в безсрочен такъв, които са били дължими от него като наемател. За да обоснове този си извод е посочил, че от събрания по делото доказателствен материал е установено несъмнено, че за времето от м.04.1999 г. до м.03.2012 г. вкл. между страните по спора е налице валиден договор за наем от 18.04.1999 г., по силата на който ищцовата страна, като наемодател е предоставила за временно и възмездно ползване част от собствения си имот с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] апартамент № 4 – стая, кухня и баня, на ответника – в качеството му наемател, който не е изпълнил насрещното си задължение да заплати изцяло консумативите за ползваните ВиК услужи и топлоенергия в имота за исковия период, съгласно визираната законова разпоредба и клаузата на т.1, р.V от сделката. Тъй като след изтичане на срока на договора за наем, установен в р.І от този акт, наемателят е продължил да ползва наетото жилище със знанието и без противопоставянето на наемодателя, на основание чл.236, ал.1 ЗЗД договорът се е трансформирал и се счита продължен за неопределен срок от време, като в ангажираните доказателства не са налице данни до края на м.03.2012 г. наемното правоотношение да е преустановено. След анализ на приетите писмени доказателства, неоспорени в процеса, е приел за доказано и че за исковия период са били налице незаплатени разходи за извършени ВиК услуги и доставена топлинна енергия за имота, ползван от наемателя, които съгласно нормата на чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и договорната клауза на т.1, р.V са в негова тежест. След приспадане на извършените три плащания в този период – през 2010 г. и 2011 г. към „Софийска вода” АД на стойност от 1 050,00 лева, за които ищцата не поддържа, че са погасени от нея – обстоятелство, което обосновава извод за тяхното престиране от страна на ответника, е счел, че размерът на незаплатените от наемателя консумативни разноски за доставена питейна вода и осъществените канализационни услуги за времето от 01.03. 2009 г. – до 31.03.2012 г. по отношение на наетия от последния имот възлиза на сумата 528,07 лева. Във връзка с неиздължените консумативни разходи за топлинна енергия за времето от 01.03.2009 г. до 31.03.2012 г. съдът е отчел установеното обстоятелство, че на ответника е отдаден под наем не целият апартамент № 4, а само част от него, а именно: стая, кухня и баня, която част същият е и ползвал съгласно показанията на свидетелите. Обосновал е извод, че за втората стая, която не е част от предмета на наемния договор, в патримониума на ответника не се е породило задължение за заплащане на разходите за нейното отопление по реда на чл. 232, ал.2, пр.2 ЗЗД, поради което е приел, че общата стойност на доставената топлинна енергия за отопление на процесния имот в исковия период от 2 603,92 лева на основание чл.162 ГПК следва да бъде намалена с 1/3 – до размера на сумата 1 735,95 лева. Посочил е, че по отношение на доставената топлоенергия за БГВ в исковия период задължението на наемателя за консумативните разноски е в пълен размер, възлизащ на 857,51 лева съгласно приложените документи от „Т. С.” ЕАД, тъй като и двете помещения, на които се предоставя топла вода – кухнята и банята, са му били отдадени под наем. Приел е също, че престираната лихва за забава към топлофикационното дружество по своята правна същност не е вземане за консумативни разходи, поради което същата не попада в приложното поле на нормата на чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД. С оглед изложеното е приел, че искът се явява доказан по своя размер, съответно за сумите: 528,07 лева относно консумативните разходи за ВиК услуги за времето от 01.03.2009 г. до 31.03.2012 г. вкл. и 2 593,46 лева относно консумативните разходи за топлоенергия за периода от 01.03.2009 г. до 31.03.2012 г. вкл. или общо за сумата 3 121,53 лева, до която стойност разглежданата претенция следва да бъде уважена. В останалата част до пълния му предявен размер от 5 125,37 лева искът е неоснователен и недоказан и подлежи на отхвърляне.
Въззивната инстанция е намерила за неоснователни доводите на ответната страна за несъществуването на наемно правоотношение между страните в спорния период, поради липсата на договорка за трансформирането му в безсрочен и клаузата на р.VІ „Прекратяване на наемния договор”, както и за недоказване на ползването на имота от страна на наемателя. В тази връзка е посочил, че приложението на разпоредбата на чл.236, ал.1 ЗЗД не е обвързано с наличието на изрична договорка в тази насока между наематели и наемодателя, нито визираната клауза от договора дерогира същото. Визираното законово правило не обхваща само случаите на преустановяване на действието на договора за наем поради развалянето му или неговото едностранно предсрочно прекратяване поради неизпълнение, тъй като във волеизявленията за последните имплицитно се съдържа противопоставяне на наемодателя за продължаване ползването на вещта – предмет на договора. В случая ползването на наетия имот е установено в производството със събраните гласни доказателства – показанията на разпитаните свидетели, които не са оборени от останалия доказателствен материал по делото, като от друга страна: ответникът нито твърди, нито ангажира доказателства да е върнал наетия имот след изтичане на първоначално уговорения срок или до края на процесния срок, а наемателят е този, който носи тежестта да докаже връщането на наетата вещ на наемодателя при преустановяване на наемното правоотношение.
За неоснователни е счел и твърденията на ответника във връзка с обстоятелството, че партидата в „Софийска вода” АД се води на името на трето на процеса лице. Счел е, че за спорния по делото предмет е от значение обстоятелството дали тази партида касае недвижимия имот – предмет на договора за наем, а не на кое лице се води същата.
Съобразно уважения размер на претенцията се е произнесъл и по сторените от страните разноски в процеса.
В случая с оглед изложените мотиви и данните по делото се обосновава извод, че касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си касаторът поддържа на първо място, че решението е недопустимо или нищожно „поради липса на ясни мотиви по отхвърлената част на иска”, а в текста на касационната жалба твърди недопустимост на решението, тъй като без съществуването на наемно правоотношение единственият допустим иск е този по чл.55 ЗЗД – неоснователно обогатяване.
Това твърдение за вероятна нищожност или недопустимост на съдебното решение, е необосновано.
Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Към настоящия момент вече е дадено и задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в множество решения /пр. решение №355/03.10.2012г. на ВКС, І го, по гр.д.№35/2012г. и решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009 г./. Според същата съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение. При извършената служебна проверка настоящият състав не констатира такъв порок на решението, а такива твърдения не са релевирани и от касатора.
Липсата на ясни мотиви не обуславя и недопустимост на съдебното решение. Недопустимо е решението когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Излагането на мотиви на съдебното решение не е процесуална предпоставка за съществуването или надлежното упражняване на иска и няма отношение към допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на съдебния акт. Липсата на мотиви на съдебното решение е нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, но само по себе си не е основание нито за отмяна, още по-малко, за обезсилване на решението.
Следва да се посочи и това, че в случая касаторът навежда твърдение за нищожност или недопустимост на решението „поради липса на ясни мотиви по отхвърлената част на иска” – въззивното решение в частта, касаеща отхвърлената част на иска не е предмет на настоящото производство и е влязло в сила. Останалите му доводи в подкрепа на това твърдение са относими към преценката за правилност на решението, която е извън обсега на фазата по селекция на касационната жалба.
Изложението на касатора не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид,тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, обосновал решаващите изводи на съда, води до не обсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В процесния случай изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение , които като такива са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 , т.2 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора. В тази връзка следва да се посочи и това, че позоваването на тези допълнителни основания е само бланкетно – липсва посочване на конкретни съдебни актове от обхвата на т.1 и т.2 на чл.280 , ал.1 ГПК, липсва обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, липсва обосновка и за това с какво произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК .
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна сторените и надлежно удостоверени такива пред настоящата инстанция в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима поради липса на правен интерес касационна жалба вх.№152417 от 21.11.2018г., подадена от И. М. М. чрез адв. Ал.Ж. В ЧАСТТА, насочена срещу решение № 6106 от 28.09.2018г., постановено по в.гр.д.№4511/2017г., на Софийски градски съд В ЧАСТТА, с която е обезсилено решение № ІІ-59-25 от 23.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 46 834/ 2013 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав – в частта, в която е отхвърлен предявеният от О. К. П. срещу И. М. М. иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцата възстановяване на заплатени от нея разноски за водоснабдяване и за топлинна енергия на процесния имот за периода от 01.03.2008г. до 28.02.2009г. вкл. и от 01.04.2012 г. до 03.04.2012 г. вкл.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6106 от 28.09.2018г., постановено по в.гр.д.№4511/2017г., на Софийски градски съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И. М. М. с ЕГН [ЕГН] да заплати на О. К. П. с [ЕГН] сумата 500лв. – деловодни разноски за настоящата инстанция.
Определението в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав в едноседмичен срок от съобщаването му на касатора.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
10