О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
С., 10.04. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 1109/2018год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена Т. Д. Д., чрез адв. А. Н., срещу определение № 3326 от 22.12.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 2730/2017г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 11413 от 06.11.2017г., постановено по гр. д. № 4670/2017г. на Районен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото, тъй като българският съд не е международно компетентен да се произнесе по спора.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят изразява несъгласието си с извода на съда, че макар компетентността на българския съд да е приета от страните по делото съгласно параграф 3, буква „б“ на чл. 12 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, то във висш интерес на детето И. Н. В. е по иска за родителска отговорност да се произнесе германския съд. Излагат се съображения, че именно с цел защита на интересите на детето е поискано и допуснато изготвянето на международен социален доклад, какъвто доклад би бил изготвен и от службите в Р.България, при условие, че обичайното местопребиваване на детето е било на територията на Р.България. Именно с този доклад ще се обследва социалната и семейна среда на детето, както и възможностите и родителския капацитет на майката да го отглежда. Искането е за отмяна на въззивното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване като общо основание по чл. 280, ал.1, ГПК се поставят следните въпроси: 1) „Компетентен ли е българският съд да се произнесе по този иск и засегнат ли е висшият интерес на детето, при положение, че носителите на родителска отговорност, страни в процеса, са приели компетентността на съда, всички те са български граждани, включително и детето, а по делото има назначен международен социален доклад, който ще се изготви чрез Международна социална служба – България и ще обследва социалната и семейна среда на детето във Ф.Р.Германия и възможностите и родителския капацитет на майката да го отглежда там ?“, 2) „Засегнат ли е висшият интерес на детето когато при произнасяне по иск за родителски права и отговорност съдът по пророгация възприеме и се води от социален доклад, изготвен от социалните служби на друга държава-членка, на територията на която е обичайното му местопребиваване, особено когато детето е малолетно, няма навършени десет години и по националното ни законодателство не е задължително то да бъде изслушано?“ и 3) „В кои случаи следва да се приложи пророгация на компетентност по параграф 3, буква „б“ на чл. 12 от Регламент / ЕО/ № 2201/2003 година, при положение че в тази хипотеза обичайното местопребиваване на детето винаги ще е различно от държавата – членка на съда, чиято компетентност носителите на родителска отговорност са приели и кога пророгацията на компетентност е във висш интерес на детето?“. Жалбоподателят счита, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на съдебната практика във връзка с параграф 3, буква „б“ на чл. 12 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 година. Поддържа също, че обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като са налице всички предпоставки за приложение на сочената норма.
Ответната страна Н. В. И. не е подал отговор.
Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] чифлик също не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е подадена след влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86/2017г. и подлежи на разглеждане по този ред.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявени от Т. Д. срещу Н. И. искове за изменение на съдебно решение постановено по гр. дело № 14774/2015г. на В., като родителските права по отношение на детето И. Н. В. да бъдат предоставени на ищцата – негова майка; да бъде определено местоживеенето на детето при нея; да бъде определен режим на личен контакт на детето с неговия баща и ответникът да бъде осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 150 лв., на осн. чл. 59, ал.9 СК; да бъде постановено решение, заместващо съгласието на ответника, като бъде дадено разрешение детето И. Н. В. да пътува извън границите на Република България, а именно до Ф.Р. Германия и други държави – членки на Европейския съюз, без ограничения в броя на пътуванията и тяхната продължителност, за период от пет години, както и разрешение за издаване на международен паспорт на детето, на основание 127а СК вр. чл. 76, т.9 от ЗБЛД. Съобразил е полученото по делото писмо № 1603-2/31.08.2017г. на Министерство на правосъдието на Република България, като централен орган по смисъла на чл.3 от Регламент (ЕО) 1206/2001 година, с което се уведомява съда, че решение №269F1/17, постановено от Районен съд [населено място], Семеен съд на Федерална Република Германия, е влязло в законна сила, предвид това че не е постъпила жалба в срока за обжалване, като към писмото е представен препис от решението, с което се установява, че при пристигането си в Германия – началото на м. септември 2015г. – И. Н. В. е надлежно регистрирана по смисъла на местното законодателство, поради което не е налице хипотеза на противозаконно задържане на детето в чужбина. Приел е, че към момента на сезиране на българския съд с настоящата искова молба – 05.04.2017г., детето И. има обичайно местопребиваване на територията на ФР Германия. За да формира този си извод въззивният съд съобразил разясненията, дадени с решение на съда на ЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 г. по дело С-523/07 и решение на съда на ЕС по дело С-497/2010 г., образувано по повод преюдициално запитване по тълкуването на чл. 8 и чл. 10 от Регламент № 2201/2003 година на Съвета, според които понятието „обичайно местопребиваване“ трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. За да определи международно компетентния съд по предявените искове, съдът съобразил, че компетентността, предвидена в чл. 8, параграф 2 от Регламент 2201/2003 година не е изключителна, защото допуска страните мълчаливо да учредят компетентност на друг съд. Позовал се е на чл. 12, параграф 3 от Регламента, който урежда хипотеза на отклонение от общото правило за пророгация на компетентност по отношение на родителската отговорност в производството, което е различно от това по смисъла на параграф 1/производство относно развод, законна раздяла и недействителност на брака/, когато детето има съществена връзка с тази държава-членка, по специално по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайно местопребиваване в тази държава-членка или че детето е гражданин на тази държава-членка и компетентността на съдилищата е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от страните в процеса към момента на сезиране на съда и е във висш интерес на детето, но е приел същият за неприложим. Съображенията за това са, че детето И. е български гражданин, компетентността на българския съд е била приета от страните в процеса, тъй като майката е предявила иска пред български съд, а в депозирания от ответника отговор няма оспорване на международната компетентност на този съд, но българският съд не е компетентен да се произнесе по иска за родителската отговорност за детето И., тъй като това не е във висш интерес на детето. Позовал се е на съображение 12 от преамбюла на Регламент 2201/2003 година на Съвета, от което се извеждат ръководните принципи при определяне на компетентността по делата за родителската отговорност – най-висшият интерес на детето и критерият на близостта. Въз основа на това е обосновал, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка по обичайното местопребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност. Предвид това че от 2015 г. детето живее в Германия, интегрирано е в социалната и семейна среда там, българският съд няма най – тясна връзка с него и трудно би преценил най-добрия интерес на детето, поради което международно компетентен да се произнесе по предявения иск е германския съд.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290, ал.2 вр. с чл. 291 ГПК преди изменението на ГПК, обнародвано с ДВ бр. 86/2017г.; с акт на Конституционния съд на Република България, с който е призната противоконституционността на приложим по делото закон или несъответствието му с общопризнатите норми на международното право или с международен договор, по който Р. България е страна; акт, с който е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на закон, но същият е изтълкуван конформно, и следва да се прилага по точно определения, съответстващ на Конституцията, начин или акт, с който се констатира наличие или липса на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от действащата Конституция, даващи разрешение на правен въпрос от значение за изхода на делото; с преюдициално заключение на С. относно тълкуването на приложима общностна норма или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Независимо от предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания до касационно обжалване се допуска въззивното определение когато то е вероятно нищожно или недопустимо – пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. След извършената служебна проверка съдът намира, че същото е валидно и допустимо, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай първите два въпроса не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите са свързани с конкретната преценка на факти по делото и са привързани към оплакванията на касатора за неправилност. Третият въпрос е обуславящ, но не се обосновава поддържаното специфично основание по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК.
Съгласно чл. 1, § 1, б. „б” и § 2, б. „а” от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година в предмета на този регламент се включват споровете относно правото на упражняване на родителски права и лични отношения, както и споровете за определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност. Според чл. 2, т. 7 от регламента, терминът „родителска отговорност” включва всички права и задължения, отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект, като включва и правото на упражняване на родителски права, и правото на лични отношения с детето. В чл. 3, б. „г” от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, е компетентен да разгледа и иска за издръжка, когато този иск допълва иска за родителската отговорност освен, ако тази отговорност не се основава единствено на гражданството на една от страните, поради което компетентен да разгледа иска за издръжка ще е съдът, разглеждащ иска за упражняване на родителските права, към който първият иск е съединен. Според постановеното решение от 21 октомври 2015 г. по дело С-2015/15 на С. искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуване на детето им извън държавата-член по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 година на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/ 2000 година.
С оглед на изложеното, спорът по настоящото производство попада в предметния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2013 година и съдът, компетентен да разгледа спора, следва да се определи по правилата на този регламент. В чл. 8, § 1 от Регламента е установена обща компетентност на съдилищата на държавата-членка, в която детето има местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран, но съгласно § 2 от същата разпоредба, то се прилага при спазване условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламента. В случай, че при извършената по реда на чл. 17 от Регламента служебна проверка за компетентност съдът констатира, че не е компетентен по смисъла на чл. 8, § 1, следва да се извърши проверка дали неговата компетентност не е възникнала по силата на чл. 9, чл. 10 или чл. 12 от Регламента. Разпоредбата на чл. 12, параграф 3 предвижда, че е налице изключението от правилото на чл. 8, параграф 1 от Регламента, в случаите когато са налице кумулативно дадените предпоставки на б. „а“ и б. „б“ от разпоредбата, а именно, за да възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо детето да има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази държава – членка и компетентността на съда, пред който е бил предявен искът е била изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. В настоящия случай въззивният съд е приел, че са налице всички визирани предпоставки на чл. 12, § 3 от Регламента, освен последната – пророгацията на компетентност да е във висш интерес на детето.
Съобразно практиката на С. понятието „висш интерес на детето“ следва да се тълкува в светлината на целите, преследвани с посочения регламент. За гарантиране на отчитането на висшия интерес на детето при прилагането на правилата за компетентност, въведени с Регламент № 2201/2003 година в областта на родителската отговорност, законодателят на Съюза е използвал, както става ясно от съображение 12 от този регламент, критерия за близост. По силата на член 8 от Регламент № 2201/2003 година компетентността по делата, свързани с родителска отговорност, се предоставя, на първо място, на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Действително, предвид географската им близост тези съдилища обикновено са в най-подходяща позиция да преценят мерките, които да се постановят в интерес на детето. Въззивният съд, съобразявайки че детето живее в Германия и е интегрирано в социалната и семейна среда там и българският съд няма по-тясна връзка с него и трудно би преценил най-добрия му интерес, е приложил разпоредбата на 12, параграф 3 от Регламента в съответствие с това тълкуване. Последното е в съответствие и с тълкуването на приложимите правни норми от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 година на Съвета от 27 ноември 2003 г. , дадено по преюдициалното запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от ВКС с акт от 20.10.2017г. , с определение от 16.01.2018г. по преюдициално дело на съда на ЕС С-604/17.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3326 от 22.12.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 2730/2017г. на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: