О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
С., 25.01. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3220/2017год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение №1962 от 27.03.2017г., постановено по в.гр.д.№ 16343/2016г. , Софийски градски съд е отменил решение 01.09.2016г. по гр. д. № 68326/2015г. на Софийски районен съд, в частта, с която искът на Г. К. К. против Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е отхвърлен над размер 200лв. до размер 4 000лв., като част от общо претендираните 20000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда и вместо това е уважил предявения от Г. К. К. срещу Прокуратурата на Република България иск за разликата 3800лв., ведно със законната лихва от 08.08.2013г. до окончателното изплащане. Със същото решение СГС е потвърдил решението на СРС в останалата му обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над 4000лв. до 7000лв. като част от общо претендираните 20000лв. обезщетение, както и в частта, с която в полза на ищеца са присъдени 400лв.- обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 08.08.2013г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. К. К. сумата от 200 лв. – обезщетение за неимуществени вреди , както и в частта за присъдените разноски в размер на 365,15 лв., е влязло в сила.
Касационна жалба против това въззивно решение в частта, с която като краен резултат претенцията по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, заявена като частична, е отхвърлена над размер 4000лв. до размер 7000лв. от общо претендирани 20000лв. като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане, е подадена от Г. К. К. чрез адвокат С..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен в пълен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: 1) „Как следва да бъде прилаган критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ?” ;2) „Правилното приложение на принципа за справедливост изисква ли съобразяване със задължителната за съдилищата практика по сходни случаи?” и 3)” Следва ли въззивният съд да подложи на цялостен и задълбочен анализ всички приети по делото доказателства, както и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на тях?” Във връзка с първия поставен въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ППВС№4/1968г.,Решение № 20 от 31.01.2014г. по гр.д.№ 4907/2013г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 11 от 27.01.2014г. по гр.д.№ 4158/2013г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 302 от 04.10.2011г. по гр.д.№ 78/2011г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 51 от 13.02.2012г. по гр.д.№ 465/2011г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 388 от 02.12.2013г. по гр.д.№ 1030/2012г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 427 от 16.06.2010г. по гр.д.№ 273/2009г. на ІІІ ГО на ВКС; във връзка с втория въпрос се твърди противоречие с Решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016г. на ІV ГО на ВКС и Решение № 302/04.10.2011г. по гр.д.№ 78/2011г. на ІІІ ГО на ВКС. По отношение на третия въпрос се поддържа основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът счита, че въззивното решение противоречи на Решение № 200 от 21.10.2013г. по гр.д.№ 2254/2013г. на ІІ ГО на ВКС, Решение № 93 от 06.07.2010г. по т.д.№ 808/2009г. на І ТО на ВКС, Решение № 78 от 19.07.2016г. по гр.д.№ 355/2016г. на ІІ ГО на ВКС, Решение № 77 от 17.03.2015г. по гр.д.№ 2040/2014г. на ІV ГО на ВКС,Решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ІV ГО на ВКС и на ППВС №7/65г.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предмет на спора са претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл.209, ал.1, пр.1 НК за това, че на 23.08.2010г. с цел да набави за себе си имотна облага, възбужда и поддържа заблуждение у И. И. П., че ще му продаде на изплащане лек автомобил „Фиат Б.“, собственост на Д. Д. В., като му причинява имотна вреда от 1 250 лв. За това престъпление от общ характер за измама, законодателят предвижда сравнително тежко наказание лишаване от свобода за срок от 1 до 6 години. Счел е за установено, че ищецът е бил обект на наказателното преследване от 06.12.2010г. до 08.08.2013г., когато след изтичане на срока за обжалване, влиза в сила оправдателната присъда от 23.07.2013г., постановена по нохд 3750/12г., СГС, НО, 108 с-в. Позовавайки се на разясненията на т.4 от ТР № 3/22.04.2005г., ОСГК на ВКС, е приел, че от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, като акт, с който се признават за незаконни действията на правозащитния орган, възниква отговорността на държавата за неговите действия, дължи се законна лихва върху обезщетението и се поставя началото на давностния срок за предявяване на специалния иск.
В тази връзка е обосновал извод, че отговорността на ответника следва да се ангажира за продължилото необосновано наказателно преследване срещу настоящия ищец за приблизително 2 години и 9 месеца през периода 06.12.2010г. – 08.08.2013г. Отчел е обстоятелството, че спрямо ищеца е прилагана най-леката мярка за неотклонение „подписка“, както и, че през част от горния период, паралелно срещу ищеца е водено отделно наказателно производство, приключило на 04.10.2016г. с постановяването и едновременното влизане в сила на окончателното решение по внохд 2911/16г., с което се потвърждава оправдателната присъда от 25.03.2015г., нохд 16684/13г., СРС, 101 с-в по обвинение за извършен на 29.10.2012г. грабеж престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години. По това обвинение досъдебното следствие е започнало още в края на 2012г., поради което съдът е приел, че 1 година и 9 месеца от това наказателното преследване за престъплението грабеж съвпада с периода на наказателното преследване за престъплението измама. Счел е за ирелевантни като изцяло обхващащи периоди извън процесния – 06.12.2010г. – 08.08.2013г., вписаните в справката за съдимост от 02.12.2015г., предхождащо и последващо наказателни производства, приключили съответно с влязла в сила на 28.09.2005г. осъдителна присъда по нохд 1017/2005г., СРС, 93 с-в за упражнявана на 28.01.2004г. таксиметрова дейност без правоспособност и влязло в сила на 19.10.2015г. споразумение по нохд 761/15г., РС – [населено място], I с-в, с което К. се признава за виновен за противозаконно подпомагане на 16.10.2015г. на 25 лица, граждани на С. и И..
След анализ на събраните гласни доказателства е счел за установени следните вреди от незаконното обвинение – негативно психологическо състояние и поведение на ищеца, които са в рамките на характерното в сходни ситуации; изпадане в депресия – чувствал се излишен, притеснявал се за впечатлението, което ще създаде у своите близки, самоизолирал се, не можел да работи, пиел хапчета, станал подтиснат, не излизал, не говорил с хората, които от своя страна се отдръпнали от него. Отчел е също, че разпитаните свидетели споменавали конкретното наказателно дело за измама, без обаче да става ясно доколко са информирани за другото водено срещу ищеца наказателно дело за грабеж, с изключение на свидетелят- баща на ищеца, от показанията на който се установява, че последният е знаел за водени срещу сина му „дела“. В тази връзка съдът обосновал извод, че през част от установявания от свидетелите период, ищецът се притеснявал не само за незаконно воденото наказателно производство по обвинение за измама, но и по обвинението за грабеж.
Съдът е приел и това, че освен доказаните предполагаеми неимуществени вреди, свидетелите установили и превишаващи ги, свързани с фактическа раздяла между ищеца и жената, с която последният живеел на съпружески начала и с която имали общо дете. В тази връзка е счел за установено по делото, че през 2011г. ищецът заживял при родителите си, защото се обтегнали отношенията му с Д., като нейните родители, заради делото, не искали двамата да се виждат и да правят сватба, поради което и се разделили. Съдът е приел, че не е установена пряка причинно-следствена връзка между наказателното производство по обвинение за измама и прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца, доколкото видно от трудовата му книжка, същият е заемал различни длъжности по силата на последователни трудови договори при един и същи работодател Обединение „Промяна“, считано от 25.05.2009г. до 20.06.2014г. и трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ поради намаляване обема на работата и времево следва влязлата в сила оправдателна присъда и прекратеното въззивно наказателно производство.
При определяне на обезщетението съразмерно на търпения емоционален дискомфорт от ищеца, въззивният съд е съобразил продължителността на наказателния процес по обвинение в измама за срок от 2 години и 9 месеца през периода 06.12.2010г. – 08.08.2013г и сравнително тежкото предвиждано наказание от 1 до 6 години лишаване от свобода, но същевременно – наложената най-лека мярка „подписка“, както и преживените типични, но и специфични душевни болки и страдания. Съобразявайки, че с релевантния период съвпадат 1 година и 9 месеца, считано от края на 2012г. до 08.08.2013г., когато едновременно срещу ищеца е водено още едно наказателно производство, съдът е приел, че характерът, обемът и интензитът на доказаните обичайни негативни емоционални преживявания по повод наказателна репресия, касаят и двете производства през този период. При определяне на обезщетението съразмерно търпения емоционален дискомфорт само във връзка с производството за измама, приключило с оправдателна присъда, съдът е направил разграничение от страданията по повод производството по обвинение за грабеж (т.11 от ТР № 3/22.04.2005г., ОСГК на ВКС). В тази връзка е отчел по-високата обществена опасност на обвинението за грабеж и предвижданото за него по-тежко наказание. От доказаните обичайни вреди за периода от 1 година и 9 месеца, съдът е приел, че 40 % се намират в пряка причинно-следствена връзка с необосновано воденото наказателно производство за измама и 60 % – с производството за грабеж. При съобразяване и на обществено-икономическия критерий за справедливост към момента на търпените неимуществени вреди от обвинението за измама, по реда на чл.52 ЗЗД, въззивният съд определил обезщетение от общо 4 000 лв., включващи приблизително по 1 500 лв. на година за обичайните вреди (2 х 1 500 + 1 125 = 4 125), от които се приспадат 60 % за 1 година и 9 месеца (1 575), както и приблизително по 500 лв. на година за специфичните вреди (2 х 500 + 375 = 1 375).
Счел е за установени и претендираните имуществени вреди – направени пред въззивната наказателна инстанция разноски от 400 лв. за адвокатско възнаграждение. Размерът на възнаграждението е уговорен в договора за правна защита и съдействие от 06.11.2013г. Изплатен е изцяло, видно от новосъставеното доказателство, по смисъла на чл.266, ал.1, т.2 ГПК, а именно удостоверение от 12.12.2016г. на пълномощника адв. К. С., с характер на разписка за плащане по чл.77, ал.1 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по първите два поставени от касатора правни въпроса относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия формулиран въпрос, тъй като същият не представлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а е касационно основание по чл.281 ГПК, привързано към оплакването му за необоснованост и неправилност на решението. По тези касационни оплаквания съдът извършва преценка единствено в случаите, когато касационното обжалване бъде допуснато.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната с жалбата част. При този изход разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд №1962 от 27.03.2017г., постановено по в.гр.д.№ 16343/2016г. , в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: