О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
С., 26.02. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 301/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Д. И. М., срещу определение № 3927 от 30.11.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 4624/2017г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 16647 от 26.06.2017г., постановено по гр. д. № 16243/2016г. на Софийския градски съд, с което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е прекратено производството по делото, поради това, че неговият предмет и страни са идентични на тези по образуваното по – рано производство по гр. д. № 22/2015г. пред ОС-Габрово.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа противоречие с практиката на ВКС, доколкото съдът е смесил основанията, заявени с исковата молба. В тази връзка жалбоподателят провежда разграничение между основанието на исковата си претенция, предмет на образуваното пред ОС-Габрово гражданско дело, и настоящата, като обосновава, че претендира заплащане на обезщетение на основание чл. 2, ал.1, т.1 ЗОДОВ. Излага съображения по същество на прания спор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е подадена след влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86/2017г. и подлежи на разглеждане по този ред.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че съгласно твърденията в исковата молба срещу ищеца е водено наказателно производство, във връзка с което бил задържан под стража за периода от 19.11.2010г. до 01.09.2011г., когато мярката му за неотклонение е била изменена в „парична гаранция“, като наказателното производство срещу него било прекратено на основание чл. 369, ал.4 НПК с определение от 16.01.2015г. по н.о.х.д.№ 843/2014г. на Специализирания наказателен съд. Исковите претенции за заплащане на сумата от 150 000 лв. – неимуществени вреди и 50 000 лв. – имуществени вреди се основавали на незаконното му задържане и използване на специални разузнавателни средства. Съобразено било, че пред ОС-Габрово са предявени искове за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигнатото незаконно обвинение срещу ищеца с правна квалификация чл. 2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, производството по което приключило с окончателно решение на ВКС от 06.07.2017г. Въззивният съд приел, че макар претенциите да намират своето основание в незаконно задържане и използване на СРС, то вредите се поглъщат от причинените от повдигнатото обвинение и подлежат на общо обезщетяване по иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, където следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението. В тази връзка се е позовал на ТР № 3/2004г. на ОСГТК на ВКС, според което самостоятелна отговорност за вреди от незаконно задържане е налице когато взетата по отношение на лицето мярка за неотклонение е незаконна, независимо от развитието на наказателното производство, какъвто конкретният случай не е. Приел е, че същото правно разрешение се прилага и по отношение на частта от претенцията за вреди от използването на СРС. В светлината на тези съждения е формирал решаващия си извод за идентичност между предмета и страните на настоящото производство и заведеното по – рано пред ОС – Габрово.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290, ал.2 вр. с чл. 291 ГПК преди изменението на ГПК, обнародвано с ДВ бр. 86/2017г.; с акт на Конституционния съд на Република България, с който е призната противоконституционността на приложим по делото закон или несъответствието му с общопризнатите норми на международното право или с международен договор, по който Р. България е страна; акт, с който е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на закон, но същият е изтълкуван конформно, и следва да се прилага по точно определения, съответстващ на Конституцията, начин или акт, с който се констатира наличие или липса на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от действащата Конституция, даващи разрешение на правен въпрос от значение за изхода на делото; с преюдициално заключение на С. относно тълкуването на приложима общностна норма или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Независимо от предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания до касационно обжалване се допуска въззивното определение когато то е вероятно нищожно или недопустимо- пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което касаторът следва да изложи конкретни доводи.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и не развива доводи за очевидна неправилност на въззивното определение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. След извършената служебна проверка съдът намира, че същото е валидно и допустимо, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в своята задължителна и константна практика В. съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т. е. правната квалификация се определя въз основа на твърдените от ищеца правопораждащи факти. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди относимите за спора факти, доказателства по делото, становищата на страните и приложимия материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, съгласно указанията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК /т. 1, т. 2 и т. 3/ и ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК /т. 19/. Нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право.
Многократно в актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касационната инстанция приема, че неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на решението и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. В мотивите на ТР № 2/29.03.2012г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно. Тази преценка се извършва само ако касационното обжалване бъде допуснато.
В случая, съдът в кръга на правомощията си и двете инстанции по същество са субсумирали установените факти под приложимата материалноправна норма и са се произнесли в рамките на предмета на спора, с което не са допуснали отклонение от задължителната съдебна практика. Така и въззивния съд е приел, че от фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба на ищеца, както и от защитните тези на двете страни, претенцията за присъждане на обезщетение намира своето основание в нормата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Евентуалното неправилно квалифициране на предявения иск е въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт, поради което не е налице основание за допускане на касационния контрол. При произнасянето си, съдът е съобразил и практиката на ВКС /в т. см. – ТР № 3/2004г. на ОСГТК на ВКС /, че самостоятелна отговорност за вреди от незаконно задържане и от незаконно използване на специални разузнавателни средства е налице когато взетата по отношение на лицето мярка за неотклонение или съответно мярка за използване на СРС е незаконна, независимо от развитието на наказателното производство, какъвто конкретният случай не е.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3927 от 30.11.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 4624/2017г. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: