13
Р Е Ш Е Н И Е
№ 9
С., 02.02. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1144/2017година
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. Л., Д. И. Л. и И. Л. Л., чрез пълномощника им адвокат С. С., срещу въззивно решение № 216 от 05.12.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 548/16 г., с което е потвърдено решение № 258/09.06.2016 г., постановено по гр. д. № 76/2016г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Л. И. Л., Д. И. Л. и И. Л. Л. срещу [община] искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв. за всеки един от тях, настъпили в резултат на смъртта на майката на първите двама ищци и съпруга на третия – Т. П. Л., причинена вследствие на инцидент със счупена тротоарна плочка от 05.02.2014г. и искове по чл. 86, вр. с чл. 84, ал.3 ЗЗД за присъждане на лихва за забава върху сумите за периода от датата на смъртта – 20.04.2014г. до окончателното им изплащане.
В касационната жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове със законните последици.
Ответната страна [община] в представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Не изпраща представител в откритото съдебно заседание по делото.
Третото лице помагач на страната на ответника [фирма] също оспорва жалбата в представен писмен отговор и не изпраща представител в откритото съдебно заседание по делото.
С определение № 691 от 09.10.2017г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за произнасяне по релевантния за изхода на делото въпрос: „дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова”.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след преценка на изложените основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е обосновал, че нормата на чл.49 от ЗЗД урежда гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя когато неговите служители при или по повод на възложената им работа са осъществили виновни противоправни действия, от които са настъпили вреди, като в тежест на ищеца е да установи наличие на елементите на непозволеното увреждане – действие или бездействие, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Приел е за безспорно между страните, че на 5.02.2014г. вечерта при слизане от автобус при прибиране от работа, Т. Л. се спънала в счупени тротоарни плочки, паднала и си счупила двата глезена, като тротоарът, на който е станал инцидента, е част от общински път ( [улица]на номер 17). Посочил е, че според разпоредбата на чл. 31 във вр. с чл. 8, ал.3 от Закона за пътищата ответната община е длъжна да ремонтира и да поддържа общинските пътища, включително тротоара, който е част от пътя съгласно §6, т.6 от ДР на ЗДвП, а съгласно нормата на §1,т.1 от ДР от Наредба № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, общината е и стопанин на пътя. Съгласно нормата на чл. 167,ал.1, изр.1 от ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най – кратък срок. В този смисъл тротоарът на мястото на инцидента е следвало да се поддържа от общината и тя следва да носи отговорността за негова увреденост, довела до причиняването на щетата. Обосновано е, че поведението, изразяващо се в бездействие на служителите на ответната община да изпълнят своите задължения по чл. 167, ал.1 от ЗДвП за поддържане на тротоара като част от пътя – общинска собственост в изправно състояние, е противоправно. Също за безспорно е прието, че вследствие на лошото състояние на тротоара Т. Л. е пострадала, като е претърпяла счупвания на двата глезена, а по-късно е починала, както и че смъртта на майката и съпругата на ищците им е причинила болки и страдания. Съдът е счел, че основният спорен въпрос е наличието на пряка причинно-следствена връзка между бездействието на служителите на общината и смъртта на Л., като елемент от фактическия състав, обосноваващ отговорността на ответника. Позовал се е на заключението на тройната СМЕ, според което вследствие на инцидента е причинено закрито счупване на фибуларния малеол на лява и дясна глезенни стави на пострадалата, като съществувала пряка причинно-следствена връзка между него и получените телесни увреждания, а причината за смъртта й била масивната тромбоемболия в клоновете на белодробната артерия. Според експертизата за получените на 5.02.2014г. счупвания в областта на двете глезенни стави е проведено болнично лечение с последваща гипсова имобилизация, което е довело до ограничаване на физическата активност на пострадалата, като факторът обездвижване, наличните разширени вени на долните крайници заедно с променените реологични свойства на кръвта са довели до образуването на т. нар. дълбоки вени на двата долни крайника, която тромбоза е довела до настъпването на белодробна тромбоемболия с повишаване на налягането в системата на белодробното кръвообръщение, което е причина за остра сърдечно-съдова недостатъчност, довела до настъпването на смъртта. По време на стационарното лечение била провеждана профилактика за дълбока тромбоза с „Клексан “, който е антитромботичен агент и предотвратява образуването на кръвни съсиреци във вените или артериите (тромбоза), както и повторното им образуване, а при изписването в амбулаторни условия профилактиката е продължена с „Ксарелто“, който медикамент се използва за предпазване от образуване на съсиреци във вените след операции върху долните крайници, при високо рискови пациенти с травми или оперативни намеси в областта на долните крайници с последваща имобилицая, като рискът за развитие на дълбока тромбоза в областта на подбедреницата е между 40% – 80%, а рискът за фатален белодробен емболизъм между 1% и 5%. Посочено е, че според заключението на експертизата пострадалата е била с прекомерно охранване, но с правилно развити костна и мускулни системи, което води до тромавост и по-забавени реакции, както и до по-трудно овладяване на стабилността при губене на равновесие. Според вещите лица в резултат на счупването на двата долни крайници и при наличие на предразполагащи фактори, които пострадалата имала, в резултат на имобилизацията, на фона на едно адекватно и в цялост в съзвучие на сегашните разбирания тромболечение се развила дълбока венозна тромбоза, последвана от тромбоемболия, която е причина за смъртта, което обуславяло извода, че между травмата и при наличие на предразполагащи фактори и настъпването на смъртта се установява връзка, но пряката причинна връзка е непосредствената тромбоемболия. Уточнено е, че: преди травмите пострадалата нямала оплаквания и регистрирано лечение ; установените проблеми с кръвното налягане били коригирани; прекомерното охранване на пострадалата било предполагащ фактор, но нямало медицински данни за тромбофлебит, като тежко състояние и за търсене на лекарска помощ; при проведеното лечението били взети мерки за профилактика на дълбока венозна тромбоза, но медикаментите не покривали риска на сто процента; спазване на строг режим на легло не се предписвал при този вид счупвания, но доколкото пострадалата била трудно подвижна, защото е била с наднормено тегло и може би с оглед битовите условия на мястото, където живее, тя веротно предпочитала да лежи, което допринесло за получаване на тези усложнения. Констатирано било в заключението, че лице с наднормено тегло и с разширени вени може да живее дълго и да почине от нещо друго.
При тези данни въззивният съд приел, че причината за смъртта на Л. на 20.02.2014 г. е тромбоемболия, а не счупването на глезените при падането й на 5.02.2014 г., като нямало основания да се приеме, че в поредицата от явленията от падането и счупванията, през болничното лечение, през домашното лечение до настъпването на тромбоемболията и смъртта именно счупванията се явяват закономерно пораждащи същата. Обосновано било, че при преценката дали са налице основанията за обезвреда следва да се отчете дали причинният процес се е развил типично, закономерно (а не случайно), под въздействието само на деянието, а не и на други фактори, особени за случая. В случая при пострадалата освен счупванията, получени на 5.02.2014 г. при падането й заради спъване в плочка на лошо поддържания тротоар, отражение са дали и други фактори – прекомерно охранване, обездвижване, разширени вени на долните крайници и променените реологични свойства на кръвта. Решаващият си извод съдът основал на заключението на тройната СМЕ, според която е налице непряка причинно-следствена връзка между инцидента на 05.02.20014 г. и настъпилата на 20.02.2014 г. смърт, поради което не може да се приеме и че е налице пряка причинно-следствена връзка между бездействието на служителите на ответната община да поддържат тротоара в изправност и настъпилите за ищците неимуществени вреди поради смъртта на тяхната майка и съпруга.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК / редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017г./ намира по повдигнатия правен въпрос следното:
Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в причинна връзка с деянието.
Причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната. Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.
Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Следователно, най-напред се прилага теорията за еквивалентността, въз основа на която следва да се отсеят тези фактори, без които вредата не би настъпила. Това обаче не е достатъчно, за да се реши въпроса дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Става дума за така наречената теория за адекватната причинна връзка, известна още като теория за относимата причина. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат. Същевременно е необходимо да се има пред вид още едно важно обстоятелство. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като реално възможна или преди да настъпи следствието вредата съществува като вероятност, като потенциална възможност. Затова от значение са не само действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в действителност, но и тези, които създават реалната възможност. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност.
В обобщение причинната връзка е зависимост, при която деянието е предоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем.
П. връзка не се предполага, а трябва да се докаже -Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2.
В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно следствената-връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т.е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично , закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.
В същия смисъл е и застъпената в решение № 723/22.06.2009г. на САС по гр. д. № 1934/2008г., решение № 1132/16.XI.1992г. по гр. д. № 1336/1991г. на ВКС, IV г.о., решение № 688/08.07.2010г. на САС по гр. д. № 1805/2007г., решение № 64/15.01.2010г. на САС по гр. д. № 1711/2009г. и решение № 1451/25.11.2009г. на САС по гр. д. № 1510/2009г., практика, на която се позовават касаторите, която настоящият състав приема за правилна на основание чл. 291, т. 1 ГПК и на която въззивното решение противоречи.
Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме за неправилни изводите на въззивния съд за липса на пряка причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат, с които е аргументирано отхвърлянето на предявените от касаторите искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. При приетите за установени по делото факти, по които страните не спорят и които са съответни на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до неправилния извод, че връзката между вредоносното деяние и вредата е непряка. Разгледани в контекста на отговора на повдигнатия правен въпрос, установените факти обосновават извод за наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка. В случая наследодателката на ищците на 5.02.2014г. вечерта при слизане от автобус при прибиране от работа, се спънала в счупени тротоарни плочки, паднала и си счупила двата глезена. Получените травматични увреждания са следствие от лошото състояние на тротоарните плочки, резултат от бездействието на служители на ответната община. Според вещите лица, чието заключение не е оспорено от страните и се приема от съда като дадено обективно и безпристрастно, в резултат на счупването на двата долни крайника и имобилизацията и при наличие на предразполагащи фактори, които пострадалата имала – наднормено тегло и разширени вени, на фона на едно адекватно и в цялост в съзвучие на съвременните разбирания тромболечение, се развила дълбока венозна тромбоза, последвана от тромбоемболия, която е причина за смъртта. Също според вещите лица ищцата с наднорменото си тегло и с разширените вени е можела да живее дълго и да почине от нещо друго, но същите са били предразполагащ фактор за развитие на тромбоза. Следователно налице е травма, но има и съществували преди това два фактора -съдово заболяване и наднормено тегло, които са улеснили възникването на процеса и са влошили прогнозата на заболяването. Налице е комплексен каузален фактор — от една страна травматично увреждане като следствие от бездействието на служители на общината, а от друга страна — хронично съдово страдание и наднормено тегло. Предходното състояние следователно, дори и при адекватно и съвременно лечение, е създало риск, вероятност при травматично увреждане и имобилизация да се стигне до съответния вредоносен резултат. Изложеното дава основание на съда да приеме, че и трите условия — заболяването, наднорменото тегло и счупването на двете глезенни стави, са необходими условия за вредата и се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с нея.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, както и приложимия закон, при съобразяване и на отговора по поставения правен въпрос, намира, че касационната жалба е основателна.
В процесния случай е осъществен сложният фактически състав на чл. 49 за ангажиране на безвиновната отговорност на ответника.
Спорът между страните е концентриран единствено до това дали връзката между деликта и вредата е пряка и непосредствена, а по отношение на останалите елементи от фактическия състав – същите са безспорно установени и по тях страните не спорят. В тази връзка неоснователен е доводът на ответната община, че не е пасивно легитимирана, защото в случая е налице трудова злополука и ищците следвало да претендират обезщетение по реда на чл.200КТ от работодателя на наследодателката. На първо място по делото няма категорични доказателства, инцидентът, при който е пострадала наследодателката на ищците да е признат от компетентните органи за трудова злополука. На следващо място дори да е признат за трудова злополука, това не лишава увредените лица от правото да претендират обезщетение за вредите по реда на чл.45 ЗЗД от прекия делинквент, така и по реда на чл.49 от ЗЗД от възложителя на работата на делинквента. Ищецът е този, който решава кой път на защита да предприеме. В чл.200 КТ е уредена безвиновната отговорност на работодателя за причинени на негов работник или служител вреди от трудова злополука или професионално заболяване, като законът не се интересува от причинителя и неговата вина. Но законодателят не изключва обезщетяване на тези вреди по общия граждански ред за непозволено увреждане, когато вредите са виновно причинени от друго лице. Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда- срещу прекия причинител с иск по чл.45 ЗЗД, срещу възложителят на работата на прекия причинител, когато увреждането е настъпило при и по повод извършването на възложената работа, или срещу работодателя си с иск по чл.200 КТ. За едни и същи вреди обаче пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. Затова, когато с влязъл в сила съдебен акт е уважен искът му по чл.45 ЗЗД срещу причинителя на увреждането за определени вреди, или по чл.49 ЗЗД срещу възложителя, не може да бъде ангажирана и отговорността на работодателя по чл.200 КТ за същите вреди. Работодателят може да бъде осъден да заплати обезщетение само за вреди, за които не е присъдено обезщетение на пострадалия.
Съобразявайки изложеното по-горе в решението, настоящият състав намира, че в процеса е безспорно установено и наличието и на последния елемент – налице е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между деликта и вредата. И трите посочени фактора – травматично увреждане, хронично заболяване и наднормено тегло, като съвкупност от причини, с оглед на преценката им като необходими условия, както и с оглед на тази за значението им като степенуване за настъпването на резултата, разкриват наличието на посочената релевантна причинна връзка по смисъла на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, което следва да намери отражение при обезщетяване на вредите. При оценката на последните при това положение трябва да се изходи само от каузалния фактор, обусловен от смъртта на наследодателката на ищците, настъпила вследствие проявеното бездействие от страна на служители на ответната община при изпълнение на възложената им от последната работа, тъй като работодателят отговаря по чл. 49 от ЗЗД само за обезщетяване на тези вреди, които представляват действителните, подлежащи на репарация. Допринасянето от другия причинен фактор – собственото здравословно състояние на болния и наднорменото му тегло, следва да се съобразят при определяне на обезщетението, което трябва да се намали с този каузален принос, находящ се извън условията, при които е била изпълнявана възложената от работодателя трудова дейност на общинските служители. Това не е съпричиняване по смисъла на закона, което визира човешко поведение, а причинен процес извън такова поведение за последиците, за които общината – работодател не следва да отговаря. Затова, съдът приема, че след определяне размера на сумите, предназначени за репариране на неимуществените вреди, същите следва да се коригират като се приспадне приноса на собственото състояние на болния – хронично заболяване и наднормено тегло, определен от съда на 70% , като допринесли за крайния летален изход. Приносът на изпълнителя на възложената работа съдът определя на 30%, като отговорността за последния следва да се поеме в процеса от възложителя на работата.
При определяне на размера на неимуществените вреди, съдът изхожда от критериите за справедливост, визирани в чл. 52 ЗЗД.
Предвид необратимия характер на получените увреди, при отчитане на характера на извършеното от общинските служители деяние, изразяващо се в бездействие относно поддържане на тротоарните плочки, внезапността на загубата на наследодателя на ищците, възрастта на починалата – 55 години, възрастта на съпруга й /към датата на смъртта – 58г./ и обстоятелството, че той е лишен завинаги от своя другар и спътник в живота и създадената и поддържана топла връзка между тях приживе, възрастта на децата на починалата – Л. И. – 27г. и Д. И. – 20г. към датата на деликта, както и болезнения начин, по който последните преживяват смъртта на своя близък човек, ведно с обстоятелството, че с оглед биологичната природа на децата болката от загубата на собствен родител е непреодолима, при отчитане и на обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и при съобразяване на обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя към датата на деликта, ВКС в настоящия си състав намира, че сумите от по 80000 лв. за съпруга и синовете на починалата, коригирани съгласно приетия процент каузален принос на по 24000 лв. за всеки от тях са от естество да репарират действително причинените неимуществени вреди, така, както са установени в производството. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на делинквентите са противоправни, и ангажиране отговорността им, респективно тази на възложителя на работата им, за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не бива да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз.
Същевременно в съдебната практика на Върховния касационен съд няма никакво колебание, че при търсено обезщетение за причинените неимуществени вреди, предметът на спора е очертан в рамките на обичайните негативни преживявания за съответното деяние. Достатъчно е да се претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответния деликт. Само когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В процесния случай не са твърдяни и не са и доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последствия – нито като негативно отражение в психиката на ищците, нито в социалния им дискомфорт.
Поради тези съображения уважаването на исковете за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Така определените обезщетения се дължат ведно със законната лихва от датата на деликта – в случая датата на смъртта 20.02.2014г. до окончателното изплащане.
Изложеното обосновава извод, че решението на въззивния съд следва да се отмени в частта, с която исковете на ищците са отхвърлени до размери от по 24000 лв. за всеки от тях, като тези суми следва да се присъдят ведно със законната лихва от 20.02.2014г. до окончателното изплащане. В останалата част решението е правилно като резултат и следва да се остави в сила.
Предвид частичното уважаване на главния иск следва настоящият състав да се произнесе и по приетия за разглеждане в условията на евентуалност обратен иск по чл.54 ЗЗД от ответната община срещу третото лице помагач [фирма].
Предявените главни искове са за осъждане на ответника по тях да плати сумите от по 100 000лв. обезщетение за вредите от деликта. При условията на евентуалност ответната община е поискала осъждане на третото лице помагач „Многопрофилна болница за активно лечение – П.” и ответник по обратния иск, за исковите суми . Претенцията е основана на твърденията, че вредата – леталният изход на увредената Т. Л., се дължи на виновното и противоправно поведение на лекарите от ответната болница, които не са провели адекватно лечение – предписали са й строг постелен режим при изписването от болничното заведение и не са провели противосъсирваща терапия, и с това са съпричинили вредата.
Ответната болница е оспорила иска.
Така предявеният иск е с правно основание чл.54 ЗЗД. Същият е допустим, но разгледан по същество е неоснователен и подлежи на отхвърляне като такъв. Съображенията за това са следните:
По делото не са установени твърдените по иска виновни и противоправни действия или бездействия на лекари от ответната болница при проведеното лечение на Т. Л., които да са в пряка и непосредствена връзка с настъпилата смърт на последната. Проведеното лечение на госпожа Л. е подробно описано от вещите лица , дали заключение по тройната СМЕ, което не е оспорено от страните и се възприема от съда като обективно и компетентно дадено. Съгласно това заключение на пострадалата не е предписван строг постелен режим, а раздвижване на неимобилизираните стави именно с цел предпазване от образуване на тромби. По време на стационарното лечение е била провеждана профилактика за дълбока тромбоза с препарата „Клексан “, който е антитромботичен агент и предотвратява образуването на кръвни съсиреци във вените или артериите (тромбоза), както и повторното им образуване, а при изписването в амбулаторни условия профилактиката е продължена с препарата „Ксарелто“, който медикамент се използва за предпазване от образуване на съсиреци във вените след операции върху долните крайници, при високо рискови пациенти с травми или оперативни намеси в областта на долните крайници с последваща имобилицая. Според вещите лица предприетото лечение е адекватно и в съзвучие със съвременните разбирания за тромболечение, което въпреки това не премахва на 100% риска от усложнения като масивна тромбоемболия, която се е развила при болната и е довела до нейната смърт. Изложеното е достатъчно за да се обоснове извод, че не са налице предпоставки за ангажиране отговорността на болницата за вреди, причинени от нейни лекари при и по повод лечението на Т. Л.. Поради това предявеният обратен иск е неоснователен и следва да се отхвърли.
Съобразно изложеното следва да се пререши и въпросът за възлагането на разноските. Съгласно чл. 78 от ГПК, разноските и пред трите съдебни инстанции се присъждат съобразно крайния изход на делото, и конкретно – съгласно ал. 1 и ал. 3 – съобразно изхода на материалноправния спор по предявените по делото искове – съразмерно с уважената част от тях – в полза на ищците, респ. – съразмерно с отхвърлената част – в полза на ответника.
Сторените такива и надлежно удостоверени по делото от ищците пред трите съдебни инстанции са в размер на сумата 390лв. за държавни такси. Съобразно уважения размер на исковете ответната община следва да им заплати 93,60лв. Същите са представлявани в процеса от адвокат безплатно по реда на чл.38 ЗАдв. В полза на процесуалния представител на ищците съдът определя възнаграждение за трите съдебни инстанции съобразно чл.7, ал.2, т.5, вр. с чл.9, ал.1 и ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в общ размер 11295лв. Съобразно уважения размер на исковете ответната община следва да се осъди да заплати на адвокат С. С. на основание чл.38 ЗАдв. сумата 2710лв.
Пред първата и въззивната инстанции ответната община е реализирала разноски за юрисконсултско възнаграждение и вещо лице в общ размер съобразно приложените списъци и разходни документи 8020лв. Същата не е претендирала разноски пред касационната инстанция и не е доказала такива. Съобразно отхвърления размер на главните искове в полза на ответната община следва да се присъдят разноски в размер 6095лв.
Във връзка с производството по обратния иск претендираните и надлежно установени разноски от [община] пред първата и въззивната инстанция са в размер 120лв., а сторените такива пред инстанциите по същество от ответника по този иск – „Многопрофилна болница за активно лечение – П.“ – 1000лв. Същата не е претендирала разноски пред касационната инстанция и не е доказала такива. Съобразно изхода на иска по чл.54 ЗЗД разноски за ищцовата община не се следват, но същата следва да заплати на ответната болница разноските в размер 1000лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 216 от 05.12.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 548/16г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 258/09.06.2016г., постановено по гр. д. № 76/2016г. на Пазарджишкия окръжен съд В ЧАСТТА, с която предявените от Л. И. Л., Д. И. Л. и И. Л. Л. срещу [община] искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на майката на първите двама ищци и съпруга на третия – Т. П. Л., причинена вследствие на инцидент със счупена тротоарна плочка на 05.02.2014г., са отхвърлени до размери от по 24 000 лв. за всеки един от тях, ведно с лихва за забава върху сумите за периода от датата на смъртта – 20.04.2014г. до окончателното им изплащане, и ищците Л. са осъдени да заплатят на ответната община разноски в размер 490лв, КАКТО И В ЧАСТТА на присъдените за въззивното производство разноски в полза на общината в общ размер 7530лв. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [община], ЕИК 00351736, с адрес [населено място], [улица], да заплати на Л. И. Л. с ЕГН [ЕГН], Д. И. Л. с ЕГН [ЕГН] и И. Л. Л. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица], вх.Б, ап.2, със съдебен адрес : [населено място], Район С., ул.Кадемлия”№1, на основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД обезщетения за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на майката на първите двама ищци и съпруга на третия – Т. П. Л., причинена вследствие на инцидент със счупена тротоарна плочка на 05.02.2014г., в размери от по 24 000 лв. за всеки един от тях, ведно с лихва за забава върху сумите за периода от датата на смъртта – 20.04.2014г. до окончателното им изплащане.