О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
С., 30.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4574/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Д., подадена чрез адв. И. А. от САК, срещу въззивно решение № II – 60 от 16.07.2018г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 877/2018г., в частта, с която е потвърдено решение № 374/ 09.03.2018г. по гр. д. № 6920/2017г. на Бургаския районен съд в частта, с която Р. Д. Д. е осъдена за заплати на основание чл.59 ЗЗД на В. А. С. сумата от 12 630 лв., с която неоснователно се е обогатила за негова сметка, поради ползването на собствения му апартамент, в периода от 21.11.2013г. до 06.07.2017г., както и в частта, с която е присъдена сумата от 1791 лв. – разноски пред двете инстанции.
Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа, че по въпросите „ за обвързаността на страните от силата на пресъдено нещо на решението по установителния иск относно процесния имот“ и „за задължението на добросъвестния владелец, който е отстранен от имота да обезщети собственика за времето, през което е бил лишен от ползването“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 124 от 06.06.2017 г. по гр.д. № 4048/2016г. на ВКС, IV г.о. Оспорва извода на съда, че през периода 21.11.2013 г. – 06.07.2017 г. е ползвала имота без основание и по този начин е лишила ищеца, в качеството му на собственик, от ползването и възможността за получаване на граждански плодове, чрез отдаването му под наем. Развива доводи, че до влизане в сила на решението по установителния иск е владяла имотите на правно основание, годно да я направи собственик, поради което не дължи обезщетение за този период. Неправилно въззивният съд е приел, че владението не било правно основание за ползване на имота, а фактическо, като касаторът развива съображения за правната същност на придобивната давност, които като не е съобразил въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение.
Ответната страна В. А. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. М. И. – Т., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за това, че ответницата е лишила ищеца от ползването на собствения му апартамент в периода от 21.11.2013г. до 06.07.2017г.
Въззивният съд е обосновал, че за да е основателен предявеният иск следва да се установи, че ищецът е собственик на имота и ответникът го е ползвал през претендирания период без правно основание, противопоставимо на собственика.
Приел е за установено по делото, че ищецът В. А. С. е собственик на процесния недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.607.51.1.8 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 58,82 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение № 53, ведно с 2,06 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, придобит по силата на покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 14, том Х, н.д.№ 2998/1990г., като с влязло в сила решение № 519 от 21.03.2016г., постановено по гр.д.№ 7453 по описа за 2015г. на Бургаския районен съд правото му на собственост е признато по отношение на ответницата и бившия й съпруг А. Ф. и е отменен нотариален акт № 104, том I, рег.№ 1647, дело № 97/2011г. за собственост на ответниците на основание давностно владение. Прието е за безспорно между страните, че ответницата е ползвала имота през процесния период – от 21.11.2013г. до 06.07.2017г. Основният спорен въпрос по делото е дали ответницата е ползвала имота на правно основание, противопоставимо на собственика. Въззивният съд не е възприел тезата на ответницата, че е ползвала имота на основание давностно владение, установено с отменения констативен нотариален акт, и че като добросъвестен владелец не дължи обезщетение за това. Разяснил е, че правното основание за ползване на имота би могло да бъде или валидно облигационно правоотношение между собственика и ползвателя, по силата на което е предоставено временно ползване на имота, или учредено вещно право на ползване, но във всеки от тези случаи ползването е със съгласие на собственика. Когато собственикът не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот му се дължи обезщетение по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана – от деня на разместване на благата, защото неоснователността съществува при самото преминаване на имуществото, а не в някой следващ момент. Въззивният съд е изложил съображения, че владението не е правно основание за ползване на имота, а фактическо състояние, което се свързва от закона с определени правни последици. Обсъдил е и соченото от ответницата друго основание – договор за заем за послужване, сключен между ищеца и бившия й съпруг на 04.11.1994г., който бил със срок до 31.12.1995г., съгласно уговореното в чл.2 от същия, като се позовал на разпоредбата на чл.249 ЗЗД, предвиждаща, че след изтичане на срока на договора ползвателят е длъжен да върне вещта. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответницата, че е сключен нов, устен договор за заем за послужване за следващ период до деня на предаване на владението на апартамента или до предявяване на иска за собственост. Посочил е, че същото противоречи на твърдението й, че е владяла имота като добросъвестен или недобросъвестен владелец, като през 2011г. се е снабдила с констативен нотариален акт, тъй като по силата на договора за заем за послужване тя е държател, а не владелец на имота.
С оглед на тези съждения въззивният съд е приел за основателна и доказана исковата претенция – неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, който в случая се съизмерява със средния месечен пазарен наем за апартамента, определен спрямо заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая не се установява поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.
В решение № 124 от 06.06.2017 г. по гр.д. № 4048/2016г. на ВКС, IV г.о. е прието, „че решението, с което е уважен ревандикационен иск установява със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ищеца от момента, в който то е възникнало, както и задължението на ответника да предаде владението (или държането) на имота, което той (ответникът) е осъществявал в деня на предявяването на иска и не е предал на ищеца до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на делото. За разлика от съдебните решения по искове за установяване на факти и по искове за защита на фактически състояния, съдебното решение по ревандикационен иск (иск за правоотношения) не установява факти, в т.ч. факта на владението. То установява неизпълнението на едно съществуващо задължение за предаване на владението (или държането).
В случая въззивният съд в съответствие с приетото в това решение е приел, че постановеното в предходно производство между страните по предявен установителен иск, обвърза страните относно признатото право на собственост на ищеца. Доколкото предявеният иск е бил положителен установителен за собственост, а не ревандикационен, съдът не е изследвал въпроса има ли противопоставимо на собственика основание ответникът да владее имота. Изследвано е основанието за установяване на фактическа власт, но във връзка с въпроса за намерението, с което ответницата е упражнявала същата – дали като държател или владелец, с оглед възражението й за придобиване на имота по давност.
В цитираното решение на ВКС е посочено също, че „добросъвестният владелец има право да се ползва от имота и получава добивите му до предявяването на иска за връщането на имота. Решението, с което е уважен ревандикационният иск установява правото на собственост на ищеца от момента, в който то е възникнало, но до предявяването му добросъвестният владелец е владял на основание, годно да го направи собственик (в същото положение е и владелецът по предварителен договор, сключен със собственика – чл. 70, ал. 3 ЗС) и не дължи обезщетение на действителния собственик за пропуснатите от него ползи“. В настоящия случай ответницата няма качеството добросъвестен владелец, придобил фактическа власт върху имота на правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС. Същият й е предоставен въз основа на облигационно правоотношение – заем за послужване, което я легимира като държател и изключва възможността при евентуална промяна в намерението за своене да се ползва от привилегиите, предоставени на добросъвестния владелец.
В този смисъл позоваването на решение № 124 от 06.06.2017 г. по гр.д. № 4048/2016г. на ВКС, IV г.о. е неоснователно. Не е налице сходство в хипотезите, за да се разсъждава по въпроса дали съществува противоречие с даденото правно разрешение.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., чието извършване е удостоверено в договора за правна защита и съдействие, приложен към допълнителния отговор от 05.11.2018 г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № II – 60 от 16.07.2018г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 877/2018г., в частта, с която е потвърдено решение № 374/ 09.03.2018г. по гр. д. № 6920/2017г. на Бургаския районен съд в частта, с която Р. Д. Д. е осъдена за заплати на основание чл.59 ЗЗД на В. А. С. сумата от 12 630 лв., с която неоснователно се е обогатила за негова сметка, поради ползването на собствения му апартамент, в периода от 21.11.2013г. до 06.07.2017г..
ОСЪЖДА Р. Д. Д. да заплати на В. А. С. сумата от 1000 лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: