О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 830
С., 22.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1954/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение №2171 от 17.11.2016г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№3546/2016г. е отменено решението от 19.05.2016г. по гр.д. № 1903/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да плати на М. Л. Б. на основание чл. 2,ал.1,т.3 ЗОДОВ сумата над 30 000лв. до 60000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, както и в частта, с която законната лихва върху обезщетението е определена считано от 07.05.2009г., вместо което е отхвърлен предявеният от М. Л. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 164 от 21.04.2009 г. по н.о.х.д. № 1905/2002 на СГС, НО, 19 състав, за разликата над 30 000 лв. до 60 000 лв., както и искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за периода от 07.05.2009г. до 11.02.2011г., като погасено по давност. С въззивното решение е потвърдено решението от 19.05.2016г. по гр.д. № 1903/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва от 11.02.2011г. до окончателното изплащане.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Л. Б. сумата от 30 000 лв. със законната лихва е подадена касационна жалба с вх. № 17835/05.12.2016 г. от Прокуратурата на Република България чрез прокурор М. Д. от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото възнаграждение да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, като се формулират следните правни въпроси: 1./ „Относно задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се обосновава с противоречието на въззивното решение с т.II от ПП на ВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/05 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, а по втория с решение № 151/13.05.2014г. по гр. д. № 5386/2013г. на ВКС, IV, г.о., решение № 20/31.01.2014г. по гр. д. № 4907/2013г. на ВКС, IV, г.о. и решение № 647/19.04.2011г. по гр.д. № 168/2011г. на САС, 1-ви състав.
Ответната страна М. Л. Б. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от М. Л. Б. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до 60 000 лв., както и искането на за присъждане на законна лихва върху обезщетението за периода от 07.05.2009 г. до 11.02.2011 г., е подадена касационна жалба с вх. № 308/10.01.2017г. от М. Л. Б., чрез адв. Г..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение, в обжалваната му част, и уважаване на иска до първоначално определения размер от първоинстанционния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда въпроса: „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Поддържат се основанията по чл. 280, ал.1,т. 1 и т. 2 ГПК, като не се сочи конкретна съдебна практика.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спрямо ищцата е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 219, ал. 4, вр. с ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК (отм., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), вр. с чл. 2, ал. 2 НК (като по-благоприятен), по което е постановена оправдателна присъда № 164 от 21.04.2009 г. по н.о.х.д. № 1905/2002 на СГС, НО, 19 състав, влязла в сила на 07.05.2009г., с която същата е призната за невиновна; че наказателно производство е продължило близо 12 години, като в досъдебната му фаза делото е било връщано за доразследване три пъти; че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление, а воденото наказателно производство е станало общоизвестен факт, доколкото ищцата като заместник –министър на земеделието е била публична личност, а обвинението е получило широк медиен отзвук; че участието на ищцата в проведените процесуално следствени и процесуални действия е минимално, като спрямо нея е била приложена мярка на процесуална принуда „парична гаранция”. Съдът обосновал, че претендираните по реда на ЗОДОВ конкретни морални вреди, които са в рамките на обичайните негативни преживявания, както и причинно – следствената връзка между тях и обвинението, не подлежат на формално доказване – след като е доказано увреждащото действие искът се явява доказан в своето основание. Посочил е, че не е в тежест на пострадалия /ищец/ да докаже отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните такива, но на пълно главно доказване подлежат специфични проявления на състоянието на ищцата, изтъкнати като вреди от незаконното обвинение, както и причинно – следствената им обвързаност с конкретното незаконно обвинение. В тази връзка е съобразил, че са заявени за обезвреда специфични негативни преживявания, като стрес от невъзможност за постъпване на работа в резултат от обвинението и обусловените от това финансови затруднения, принудили ищцата да се разпореди с недвижим имот и влошаване на здравословното състояние до болестно състояние, диагностицирано през 2004г. – артериална хипертония. Обосновано е, че медийното отразяване на наказателното производство срещу ищцата не е вреда, а обстоятелство, което влияе върху интензитета на вредите от накърняване на доброто име на незаконно обвинения или преживения от него стрес и се преценява на плоскостта на чл. 52 ЗЗД. Формиран е извод, че ищцата не е провела необходимото пълно доказване на вредите от незаконното обвинение, извън обичайните. В подкрепа на това е съждението на съда, че ангажираните свидетелски показания са оценъчни по същността си и не съдържат конкретна информация за невъзможността на ищцата да си намери работа след уволнението й от длъжността заместник –министър на земеделието през 1997г., доколкото от тях не се установява дали, кога и каква конкретна работа е потърсила ищцата, нито случай на отказ да бъде наета именно поради факта, че е обвиняема. Същите изразявали мнението на свидетелката, че оставането на ищцата без работа се дължи на комплексни причини, като предпенсионната й възраст, състоянието на трудовия пазар към онзи момент – 1997г., факта, че тя се е върнала в [населено място] след дълго отсъствие и там не е познавала никого. Същевременно финансовите затруднения на ищцата били пряка последица от безработицата, съответно необходимостта да посреща нуждите си само с доходи от пенсията си. Отчетено е, че породените от тези фактори финансови затруднения вероятно са наложили установената с удостоверение от Агенцията по вписванията, СВ – Б., продажба на закупен през 1998г. и закупен през 1999г. имот, но от друга страна е прието, че ищцата е имала възможност да инвестира в закупуването им – разполагала е с парични средства по време на воденото наказателно производство. За недоказано е прието и твърдението на ищцата, че през 2004г. е диагностицирана като хипертонично болна, тъй като според изслушаната по делото СМЕ, поставената едва през 2014-2015г. диагноза на ищцата – артериална хипертония ІІ-ІІІ стадии, е с неизвестна давност и липсват каквито и да било данни за здравословното състояние на ищцата преди 2014г. В тази връзка е посочено, че според вещото лице стресът е възможен отключващ фактор за хипертонията, но предвид липсата на данни за други основни фактори, както и на такива за диагностициран психоемоционален дистрес у ищцата преди 2014г., се изключва пряката причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установеното през 2014г. заболяване. Обсъдено е и представеното пред въззивната инстанция копие от епикриза от 11.05.2016г., касаещо психичното състояние на ищцата към този момент, като е прието, че психично заболяване не е сочено в исковата молба като подлежаща на обезщетение вреда и е неотносимо към спора, а същевременно този документ е и негоден само по себе си да докаже както отразената в него диагноза, така и причинно – следствена връзка между състоянието на ищцата и незаконното обвинение. С оглед на тези съждения въззивният съд е приел, че ищцата е търпяла от незаконното обвинение единствено обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва. Посочил е, че превес при преценката за справедливия размер, който би репарирал същите имат обстоятелствата, отнасящи се до отражението на преследването върху личността и начина на живот на ищцата, тъй като макар наказателното производство да е било за тежко престъпление и да е продължило дълго, участието на ищцата в процесуалните действия е било минимално, а спрямо нея не е предприемана интензивна мярка на процесуална принуда. В тази връзка е съобразено, че широкият медиен отзвук, който е получило обвинението и социалният гняв, който е предизвикало срещу обвиняемите и в частност ищцата предвид напрегнатата обществена и политическа обстановка в страната по времето на управлението на Ж. В., са смутили сериозно живота й. Съобразено е, че доброто й име в обществото като публична личност е било накърнено и това е създало за нея трайни неблагоприятни последици в професионален и личен план; че упорството на Прокуратурата да внесе в съда обвинение срещу ищцата, разследването на което на два пъти е предавано от различни разследващи следователи с мнение за прекратяване на наказателното производство и което в съдебно заседание не се поддържало, е създало у нея усещането, че е изкупителна жертва за зърнената криза в страната през 1996г. и че това усещане закономерно й е причинило голяма тревожност и потиснатост за продължителен период от време, макар те да са останали в рамките на обичайните вреди. С оглед на това справедливият размер на обезщетението за доказаните по делото неимуществени вреди е определен на сумата от 30 000 лева. Разгледано е заявеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на вземането за лихви върху обезщетението за неимуществени вреди, като е посочено, че погасителната давност за същото е тригодишна съгласно чл.111, б.”в” ЗЗД. Прието е, че в случая вземането е станало изискуемо от 07.05.2009г., поради което искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението е основателно за непогасената по давност част от вземането за лихва, считано от 11.02.2011г., като за периода преди тази дата, от 07.05.2009г. до 11.02.2011г., искането е неоснователно като погасено по давност.
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
С представеното решение № 647819.04.2011г. по гр.д. № 168/2011г. на САС, 1-ви състав, с което се твърди приложението на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК съдебният състав се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за конкретния случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Същевременно не може да се обоснове извод за наличие на основание по чл.280 т.2 ГПК тогава, когато по въпроса е налице задължителна практика и въззивното решение не й противоречи.
По касационната жалба на М. Л. Б. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Налице е общата предпоставка за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава поддържаните специфични такива по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по тази жалба. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи следното:
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на М. Л. Б..
Предвид изхода по двете жалби разноските следва да се понесат от страните така, както са сторени в производството пред настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 2171 на Софийския апелативен съд, постановено на 17.11.2016г. по в.гр.д.№ 3546/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: