10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
София, 22.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 109/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., подадена чрез назначения му по реда на ЗПП процесуален представител адв. В. Г. от Б., срещу въззивно решение № 78 от 27.07.2018 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 102/2018г., с което e потвърдено решение № 1969/10.12.17г. на Бургаски районен съд, постановено по гр.д.№5236/2017 г., с което са отхвърлени предявените от ищеца Г. В. В. срещу Административен съд Бургас искове за установяване на дискриминационно отношение от страна на ответника по отношение на ищеца, по признаци „лично положение“, „имуществено състояние“, и „етническа принадлежност“, изразяващо се в отказ да му бъдат предоставени на хартиен носител копия на протоколите от проведени на 05.10.2016 г. и на 07.12.2016 г. открити съдебни заседания по адм.д.№1768/2015г. по описа на Административен съд Бургас и отказ да му бъдат свалени белезниците в две от проведените по това дело открити съдебни заседания, както и за осъждане на ответника да преустанови дискриминационното си отношение спрямо ищеца и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и дискриминационни действия спрямо него и в тежест на ищеца са възложени сторените от ответника разноски пред първа инстанция, като ищецът е осъден за заплати на ответника и сумата от 80.00 лв. – разноски за юрисконсулт пред въззивната инстанция.
В касационните жалби, подадени от Г. В. и процесуалния му представител се релевират доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в нарушаване на основни начала на съдопроизводството като равенство на страните, състезателност и установяване на истината, в резултат на което било накърнено правото на защита на ищеца и поради нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск, евентуално за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което да бъдат събрани нови доказателства.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на касатора В. се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 85/13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ВКС, IV г.о., като неправилно е разпределил доказателствената тежест върху ищеца. В сочените решения било прието, че с оглед начина на разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 9 ЗЗДискр е неоснователно твърдението, че ищецът е следвало да докаже фактите, от които да се направи извод, че е налице дискриминация, тъй като законодателят ясно е посочил в чл. 9 ЗЗДискр, че в тежест на ищеца е да установи не фактите, от които да се направи извод за осъществяване на дискриминация, а тези въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация. Касаторът обосновава, че възивното решение в частта му, съдържаща произнасяне по разноските е в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка сочи, че с решение № 192/25.06.2014 г. по гр.д. № 5663/2013 г. на ВКС е прието по въпроса за отговорността на ищеца да възстанови на насрещната страна съдопроизводствените разноски при отхвърляне на иска по чл. 74 Закона за защита от дискриминация, че в случаите на чл. 75, ал.2 ЗЗДискр следва да не се събират държавни такси. Нормата на чл. 75, ал.2 ЗЗДискр се явява специална по отношение на чл. 78 ГПК. В този смисъл според касатора е и ТР № 6/2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се също основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. В подкрепа на това касаторът се позовава на решение № 4/2014 г. по конст.д. № 12/2013 г. и на решение от 2014 г. на ЕСПЧ в Страсбург по делото „Р. и С. срещу България“. Касаторът счита също, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, узаконявайки дискриминационно отношение по изброените признаци.
В изложението на адвокат В. Г. се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обосновава се, че допускането ищецът в съдебно заседание да е с белезници на ръцете, свързани с кожен колан на кръста, и с белезници на краката в съдебната зала е съществено процесуално нарушение. Въззивният съд правилно приел, че законът изисква при конвойната дейност употребата на помощни средства във всеки отделен случай да се съобрази с конкретната обстановка и че белезниците затрудняват участието на лишените от свобода в съдебните процедури, но неточно според касатора е приел, че това затруднение е следствие от наказанието. Така съдът не приложил точно закона.
Ответната страна Административен съд Бургас, в писмен отговор, подаден чрез съдебен помощник Й. Л., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Затвора [населено място], каквото изтърпяват и лицата М. Н. М., Д. А. Ж. и К. Г. също в Затвора [населено място]; че в съдебно заседание по адм.д.№1768/15г. пред Административен съд Бургас на 08.02.2017 г. ищецът, в качеството му на ищец по иск с правно основание чл.1, ал.1, ЗОДОВ, е направил искане пред състава на съда да му бъдат свалени белезниците на ръцете, което искане не било уважено; че ищецът и горепосочените лица са страни и свидетели по други дела, в съдебните заседания по които помощните средства – белезници на ръцете на тези лица са били свалени; че по същото административно дело на 15.12.2016 г. ищецът е депозирал молба по делото с искане да му бъдат изпратени преписи от протокола от съдебно заседание от 05.10. и 07.12.2016 г., което искане е оставено без уважение с разпореждане от 19.12.2016г. с мотив, че протоколите са публикувани на интернет страницата на съда, като впоследствие, при съобразяване с депозирана на 16.01.17 г. „жалба“ от ищеца с изявление, че лишените от свобода нямат достъп до интернет, с разпореждане от 16.01.17г. съдът е уважил искането за изпращане на преписи от протоколите.
Въззивният съд е разяснил, че разпоредбите на чл.4 от Закон за защита от дискриминация забраняват пряка и непряка дискриминация, основана на там посочени признаци, в т.ч. етническа принадлежност, лично положение, имуществено състояние, като е обосновал, че пряка дискриминация представлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основа на законовите признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
В случая относно твърдението за дискриминация осъществена чрез отказ да бъдат свалени белезниците на ищеца, въззивният съд се е позовал на чл.85, ал.1, т.3 и ал.3 и 4, чл.86, ал.2 ЗМВР, ЗИНЗС, чл.7 Наредба за реда за употреба на физическа сила и помощни средства от служителите на МВР, чл.26, вр. ал.3, вр.чл.18, ал.6 от Правила за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност от служителите на Главна дирекция „Охрана“, според които при конвоиране разчетът и силите се определят от степента на обществена опасност на деянието и личността на конвоирания за всеки конкретен случай. Разяснено е, че при извършването на конвойна дейност, принципът за еднакво третиране на лица, които имат сходно личностно положение търпи известни ограничения, основани на обективни и субективни критерии – по отношение на лица, обвинени, респ. – осъдени на лишаване от свобода за срок над 15 години, за тежки умишлени престъпления и участници в организирани престъпни групи, като по отношение на тези лица по закон конвоирането се осъществява при по-засилени мерки за сигурност, в сравнение с други лица, осъдени на лишаване на свобода за тежки умишлени престъпления, в т.ч. против личността. Заключил е, че в тези хипотези е налице изключението по чл.4, ал.3 ЗЗДискр, като разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел за сигурност при конвоирането и предотвратяване на опит за бягство, и средствата за постигане на целта, чрез поставяне на помощни средства – белезници, са подходящи и необходими. Съдът е приел в случая, че при извършване на преценка относно ползването на помощни средства – белезници на ръцете, съдебният състав на Административен съд Бургас е подходил индивидуално, както изискват посочените правила и норми, като е взел предвид и становището на началника на Затвор Л., изразено в писмо и справка, според което „лицето е изключително опасно за бягство … следва да се предприемат всички необходими мерки за недопускане на бягство !!!“. С оглед на тези данни въззивният съд е формирал извод, че отказът да бъдат свалени белезниците на ищеца в проведеното на 08.02.2017г. съдебно заседание не е проява на пряка или непряка дискриминация спрямо него, основана на лично положение на лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, в сравнение с други лица, изтърпяващи същото наказание.
Относно дискриминация на основание „лично положение“, „имотно състояние“ и „етническа принадлежност“, осъществени чрез отказ да се предоставят на хартиен носител преписи от протоколи от съдебни заседания въззвният съд е обосновал, че за да се формира извод за осъществяване на пряка дискриминация, не е достатъчно да се твърди, респективно – да се установи различно третиране на лица при сходни обстоятелства. Пояснил е, че в рамките на съдебните производства, страните извършват процесуални действия и правят процесуални искания, чиято допустимост и основателност всеки съд преценява в рамките на поставения пред него за разглеждане правен спор, като едни и същи по естеството си искания могат да бъдат уважени в едно производство и отхвърлени – в друго. За да се направи извод за наличието на дискриминация е необходимо да се установи, че разликата е основана на признаците, посочени в чл.4, ал.1 ЗЗД – че исканията в едни случаи се уважават, а в други се отхвърлят именно поради тези признаци. При отчитане на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че в случая не се установява спрямо ищеца да е осъществена дискриминация – че конкретно отказът от 19.02.2016 г. да се издаде препис от протоколите от 05.10. и 07.12. 2016г. се дължи на личното му положение на лишен от свобода, имущественото му състояние на лице, притежаващо имоти и етническа му принадлежност – българин. На следващо място е уточнено, че за да е налице непряка дискриминация е необходимо да се установи, че поради твърдените признаци по чл.4, ал.1 ЗЗД /лично положение, етническа принадлежност и имуществено състояние/, ищецът е бил поставен в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална разпоредба или практика, като и в хипотезата на чл.4, ал.3 ЗЗД, признаците по ал.1 са обуславящи – те следва да са причината, от която произтича следствието. В случая не се установило действията на Административен съд Бургас да са били обусловени от някой от тези признаци. Въззивният съд пояснил също, че с оглед естеството на наказанието „лишаване от свобода“ лицата, които го изтърпяват са ограничени във възможностите да упражняват пряко и свободно правата, които останалите лица упражняват, което неминуемо затруднява и участието им в съдебни процедури, но това ограничение и затруднение е следствие от наказанието, а не от дискриминационно отношение на различните органи и институции, на които законът е предоставил да осъществяват функции по правораздаване и правоприлагане.
При тези мотиви на въззивния съд не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290, ал. 2 вр. с чл. 291 ГПК преди изменението на ГПК, обнародвано с ДВ бр. 86/2017 г.; с акт на Конституционния съд на Република България, с който е призната противоконституционността на приложим по делото закон или несъответствието му с общопризнатите норми на международното право или с международен договор, по който Р. България е страна; акт, с който е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на закон, но същият е изтълкуван конформно, и следва да се прилага по точно определения, съответстващ на Конституцията, начин или акт, с който се констатира наличие или липса на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от действащата Конституция, даващи разрешение на правен въпрос от значение за изхода на делото; с преюдициално заключение на С. относно тълкуването на приложима общностна норма или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Представените изложения не съдържат изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не отговарят на приетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1 – 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК.
Независимо от това дори да се приеме, че е налице общо основание за допускане на касационно обжалване не се установява и твърдяното противоречие с решение № 85/13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ВКС, IV г.о., по въпроса за разпределяне на доказателствената тежест при исковете по чл. 71 ЗЗДискр, в които е възпроизведена формираната съдебна практика, намерила израз в решение № 511/27.07.2010 г., постановено по гр. д. № 587/2009 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., според която „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск”, в който смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 г., постановено по гр. д. № 3800/2008 г., решение № 115/02.08.2012 г., постановено по гр. д. № 626/2012 г., решение № 62/19.06.2014 г., постановено по гр. д. № 3920/2013 г. и решение № 183/08.06.2013 г., постановено по гр. д. № 7381/2014 г., четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 г., постановено по гр. д. № 6/2009 г., по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че отказът да бъдат свалени белезниците на ищеца в проведеното на 08.02.2017г. съдебно заседание не е проява на пряка или непряка дискриминация спрямо него, основана на лично положение на лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“, в сравнение с други лица, изтърпяващи същото наказание, тъй като при извършването на конвойна дейност, принципът за еднакво третиране на лица, които имат сходно личностно положение търпи известни ограничения, основани на обективни и субективни критерии. В посочените в закона хипотези е налице изключението по чл.4, ал.3, ЗЗДискр, като разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел за сигурност при конвоирането и предотвратяване на опит за бягство, и средствата за постигане на целта, чрез поставяне на помощни средства – белезници, са подходящи и необходими. Относно дискриминация на основание „лично положение“, „имотно състояние“ и „етническа принадлежност“, осъществени чрез отказ да се предоставят на хартиен носител преписи от протоколи от съдебни заседания въззвният съд е обосновал, че за да се формира извод за осъществяване на пряка дискриминация, не е достатъчно да се твърди, респективно – да се установи различно третиране на лица при сходни обстоятелства, а е необходимо да се установи, че разликата е основана на признаците, посочени в чл.4, ал.1 ЗЗД – че исканията в едни случаи се уважават, а в други се отхвърлят именно поради тези признаци. Посочил е, че, за да е налице непряка дискриминация е необходимо да се установи, че поради твърдените признаци по чл.4, ал.1 ЗЗД /лично положение, етническа принадлежност и имуществено състояние/, ищецът е бил поставен в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална разпоредба или практика, като и в хипотезата на чл.4, ал.3 ЗЗД, признаците по ал.1 са обуславящи – те следва да са причината, от който произтича следствието, а в случая не се установило действията на Административен съд Бургас да са били обусловени от някой от тези признаци. При тези съждения на съда не се установява твърдяното противоречие. В съответствие с цитираната съдебна практика съдът е приел, че основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който следва да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация и само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Касаторът се домогва да обоснове привидно противоречие, основаващо се на вида доказване, което следва да проведе ищеца – пълно или непълно, съгласно буквата на закона – чл. 9 ЗЗДискр, което не е определящото при преценката на въззивния съд. В съответствие с константната съдебна практика на ВКС въззивният съд е приел, че неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск.
По въпроса за дължимостта на съдебно-деловодни разноски от ищеца в производства по ЗЗДискр въззивното решение, с което ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение е изцяло съобразено с цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 192/25.06.2014 г. по гр.д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебно-деловодните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. Позоваването от касатора на ТР № 6/2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като в решението не се разглежда поставеният от него въпрос.
На следващо място не се обосновава и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие на решението с акт на Конституционния съд на Р. България, с който е призната противоконституционността на приложим по делото закон или несъответствието му с общопризнатите норми на международното право или с международен договор, по който Р. България е страна; акт, с който е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на закон, но същият е изтълкуван конформно, и следва да се прилага по точно определения, съответстващ на Конституцията, начин или акт, с който се констатира наличие или липса на мълчалива отмяна на разпоредби на закони, заварени от действащата Конституция, даващи разрешение на правен въпрос от значение за изхода на делото. В светлината на тези пояснения соченото решение № 4/2014 г. по конст. дело № 1382013 г. на КС на Р.България, с което се отхвърля искането на Общото събрание на съдиите от Търговската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на § 14, ал. 1 в частта „и искови производства за попълване масата на несъстоятелността” и изцяло на § 14, ал. 2 и § 15 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Търговския закон (обн., ДВ, бр. 20 от 28 февруари 2013 г.) с оглед предмета му не е от естество да обоснове соченото противоречие.
Евентуално противоречие на въззивното решение с решението на ЕСПЧ по делото „ Р. и С. срещу България“ не би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като подобно противоречие с решенията на ЕСПЧ не е предвидено като основание за допускане на касационно обжалване в нито една от хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г.,правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството или в обществените условия, а за развитието на правото: когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде осъвременена. Следва да се изтъкне, че приложените от съдилищата норми на ЗЗДискр. са ясни, по тях е налице трайно установена практика на ВКС, с която въззивното определение е съобразено.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 78 от 27.07.2018г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 102/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: