О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
С., 10.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3020/2017 год.
Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Л. Ж., чрез адв. Т. С., срещу определение № 351 от 12.06.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 258/2017г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 28.04.2017г. по гр. д. № 1656/2016г. на Варненския окръжен съд, с което е прекратено производството по предявените от М. Л. Ж. срещу ОДП -В. искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия и бездействия на разследващите органи по сл. д. № 6049/2000 г., присъединено към сл. д. № 1022/2005г., изразяващи се в укриване на веществени доказателства, посочени в постановление № 1177/23.10.2013г. и укрити лични вещи на пострадалото лице – убитата С. Д., което довело до незаконното му осъждане на лишаване от свобода за престъпление, извършено от трето лице.
В жалбата и допълнението към нея се съдържат оплаквания за неправилност на определението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че неправилно двете съдебни инстанции приели, че искането му е свързано със събиране на доказателства в хода на разследването по наказателното дело. Твърди, че основанието на предявения иск са неправомерните действия на служителите на ОДП-В., изразяващи се в унищожаване и укриване на веществени доказателства, събрани по сл. д. № 6049/2000 г. по описа на О.-В., с които му били причинени неимуществени вреди, тъй като противоправно е лишен от свобода. Поддържа се, че правното основание на исковата претенция е чл. 2 ЗОДОВ и липсата на твърдения в исковата молба за наличие на постановена оправдателна присъда или за прекратено срещу него наказателното производство не обуславя извод за недопустимост на предявения иск, а е относима към основателността на същия. Ищецът не поддържа процесуални нарушения и не иска отмяна на присъдите на наказателния съд, поради допуснати процесуални нарушения, а се позовава на нарушаване на гарантираните му с Конституцията на РБ и ЕКЗПЧОС права и свободи. Искането е за отмяна на въззивното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с процесуалноправния въпрос: „Допустим ли е иск за обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ за действия на разследващите органи, довели до незаконно осъждане за престъпление, ако има влязла в сила присъда, без да е налице оправдателна присъда или прекратяване на наказателното производство срещу ищеца за същото престъпление?“. Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване се мотивира с липсата на задължителна съдебна практика по поставения въпрос.
Ответната страна Областна дирекция полиция – В. не изразява становище по жалбата.
Апелативна прокуратура – В., участваща като контролираща страна, също не подава отговор.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
За да потвърди обжалваното пред него определение за частично прекратяване на съдебното производство, въззивният съд е приел, че в исковата молба, с която е сезиран окръжният съд са заявени претенции за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от незаконни действия на ответника, част от които се изразявали в укриване на веществени доказателства по следствено дело, което приключило с осъдителна присъда в съдебната част, поради което относно тези вреди производството е прекратено. Решаващият мотив на съда, обуславящ извода му за недопустимост на този иск е, че в случая срещу ищеца е постановена осъдителна присъда, а не оправдателна такава, както и наказателното производството не е прекратено, с което действията на ответника да се считат за незаконни.
Върховният касационен съд, състав на III г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешавай противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване.
В настоящия случай е налице общо основание за достъп до касация, доколкото поставеният въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, като е налице и поддържаната специфична предпоставка.
Според съществуващата трайно утвърдена практика на ВКС, разследващите органи /като субституент на Държавата/ носят отговорност за вреди по ЗОДОВ само в предвидените в чл. 2 хипотези. Искът по ЗОДОВ е осъдителен и чрез него ищецът търси обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди, възникнали от незаконосъобразни актове или действия/бездействия на правозащитните органи на държавата – следствие, дознание, прокуратура и съд. Предпоставките за реализиране отговорността на държавата за вреди от такива актове или действия/бездействия са изчерпателно уредени в чл. 2 ЗОДОВ. Действията на разследващите органи по събиране и съхранение на доказателства в хода на досъдебното производство не попадат сред визираните хипотези. Същевременно съгласно чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС , всяко лице, при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок. Нарушаването на това субективно материално право също поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Когато към датата на предявяване на иска, няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, както и когато не се релевират твърдения за нарушено право на справедлив и публичен процес в разумен срок, то приложение следва да намерят общите правила на деликта. В тези случаи отговорността на ОДП, като процесуален субституент на Държавата, е гаранционно-обезпечителна и произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД.
Съдът е този, който квалифицира исканията на страните и не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Предметът на иска, от своя страна, се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания.
В случая ищецът твърди, че в следствие от неправомерните действия на ответника по разследването, изразяващи се в укриване на веществени доказателства, посочени в постановление № 1177/23.10.2013г. и укрити лични вещи на пострадалото лице – убитата С. Д., е осъден за престъпление, което не е извършил, поради което и търпи вреди. В случая ищецът не разполага с пряк иск за обезщетение на основание чл.2 от ЗОДОВ, доколкото по смисъла на специалния закон не е установена незаконност на повдигнатото обвинение – то не е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или, че извършеното деяние не е престъпление, нито има постановена влязла в сила оправдателна присъда; наказателното преследване не било погасено по давност или деянието – амнистирано преди образуване на наказателното производство. Съдът не е съобразил обаче, че в две поредни уточнителни молби – л.35 и л.84 от първоинстанционното дело, същият уточнява, че е нарушено правото му на справедлив процес защото следствие на твърдените противоправни действия на служителите на ответника- разследващите, изразяващи се в укриването на веществени доказателства от съществено значение, се е стигнало до осъдителна присъда. Предвид изложеното се обосновава извод, че съдът неточно е приложил закона като е квалифицирал заявената претенция като такава по чл.2 от ЗОДОВ и е обосновал извод за нейната недопустимост. Това налага определението да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по действително заявената претенция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 351 от 12.06.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 258/2017г. на Варненския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 351 от 12.06.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 258/2017г. на Варненския апелативен съд и потвърденото с него определение от 28.04.2017г. по гр. д. № 1656/2016г. на Варненския окръжен съд.
ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за разглеждане на спора по същество.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: