Р Е Ш Е Н И Е
№ 41
София, 13.03.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 1712/2017година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 878 от 05.12.2017г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на К. К. Г. на въззивно решение № 621 от 13.01.2017г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 12130/2016 г. С това решение след отмяна на решение № 12223 от 02.08.2016г., постановено по гр.д. № 20141 по описа за 2016г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от него срещу [фирма] искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 и чл. 344, ал.1, т. 2 КТ като неоснователни.
В касационната жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за отмяната му и уважаване на предявените искове.
Ответната страна [фирма] изразява становище неоснователност на касационната жалба.
С цитираното по-горе определение № 878 от 05.12.2017г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото правен въпрос за задължението на съда в производството по спор за законност на дисциплинарното уволнение и своевременно релевирано възражение по чл. 189, ал.1 КТ да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК поради противоречие с посоченото от касатора решение № 101/03.06.2015г. по т. д. № 1740/2014г. на ВКС, I т.о.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилни разрешенията на изведения по настоящото дело правен въпрос, даден с трайната практика на съда, обективирана в посоченото от касатора решение № 101/03.06.2015г. по т. д. № 1740/2014г. на ВКС, I т.о. и в други актове, постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно последната, излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК. Мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден отговор. Правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл.269-271 ГПК, а съгласно разясненията в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, дейността й е аналогична на тази на първата и без да представлява нейно повторение, я продължава. Поради това въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените доводи и съображения на ищеца по иска и на правозащитните и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от страните във въззивното производство съображения срещу твърдяната порочност на решението. В още по-голяма степен такава обосновка е дължима при извод за неправилност на решението за уважаване или отхвърляне на иска и постановяване на различен краен резултат на спора.
Конкретно при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание и своевременно релевирано възражение по чл. 189, ал.2 КТ съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид – тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В трайната съдебна практика, в това число и задължителната такава – пр.: решение № 167/14.05.2013 г. по гр.дело № 1102/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, е застъпено становището, че тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед характера на възложените трудови функции и доколкото те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Прието е, че следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. Трудови функции, свързани със задължения по опазване обществената сигурност; по опазване сигурността на живота и здравето на хората или на сериозни материални блага, сочат за оказано високо доверие на работника, а неизпълнението им съставлява изключително тежко дисциплинарно нарушение. В тази насока е разрешението на правния въпрос и в решение № 163/13.06.2012 г. по гр.дело № 564/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 227/29.06.2012 г. по гр.дело № 1417/2011 г. на ВКС III г.о., решение № 516/28.06.2010 г. по гр.дело № 94/2009 г. на ВКС, III г.о., всички постановени по чл.290 ГПК.
Настоящият съдебен състав споделя тази практика на ВКС.
В процесния случай въззивният съд след анализ на доказателствата е приел, че на 14.04.2016г. ищецът е реализирал ПТП с автобус с инв. № 2266 по време на движение по линия № 79 около 7,20 ч.; на мястото на инцидента бил изпратен И. Б. – на длъжност ОАТ – МК, който при оглед на автобуса открил в кабината зад седалката на водача наличие на 6 – литрова бутилка с течност, идентифицирана с лабораторен анализ като дизелово гориво; че за съхранение на тази лесно запалителна течност /дизелово гориво/ в кабината на автобуса със заповед № РД-15-6/10.02.2016г. на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, тъй като извършеното представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина. Приел е за установено също, че на 26.01.2016г. на основание чл. 193, ал.1 от КТ на ищеца са поискани обяснения за соченото дисциплинарно нарушение; че на същата дата ищецът е депозирал писмени обяснения, в които посочил, че на 12.01.2016г. е бил на работа първа смяна, на 13.01.2016 г. бил почивка и на 14.01.2016г. първа смяна и при тръгването си закъснял с 4 минути, като закъснението продължило през целия курс, поради което не е имал време за нищо. В тази връзка посочил, че не знае как 6 – литровата туба се е озовала в кабината, както и че автобусът бил управляван от много колеги и вратите му не се затваряли. Въззивният съд се позовал на т. 3 от Наредба № 13-2377 от 15.09.2011 г. на ПНПБЕО, предвиждаща забрана на всички служители в [фирма], поделение „М.“ за наливането и пренасянето на гориво в туби, лейки и други преносими съдове във и извън района на гаража, като е посочено, че изключения се допускат когато това е свързано с технологична необходимост /връщане на гориво в бензиностанцията/, за което се изисква разрешение от „началник автоколона“ и се съставя протокол, заверен от ОТКК. Счетел е за безспорно между страните и провеждането на периодичен инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана на ищеца в периода 04-15.01.2016 г. Посочил е, че съобразно заключението на пожаро – техническата експертиза и отговорите на вещото лице в открито съдебно заседание, проведено на 20.07.2016 г., дизеловото гориво е пожароопасна течност и съхранението й в пластмасова бутилка не е подходящо за съхранението му; че за възникване на горене на дизеловото гориво е необходимо течността да се намира извън тубата и да има мощен източник на запалване, каквито представляват клечката кибрит и запалката, като в затворено състояние на бутилката течността не може да се запали в кабината на автобуса. Съдът е обсъдил и показанията на свидетеля Е. К., който към м. януари 2016 г. бил началник на служба „Безопасност на движението“ в гараж „М.“, който не присъствал на проверката и свързаните с нея последващи действия, но бил запознат с тях и служебния бюлетин. Обосновал е извод, че чрез същите се изяснявал механизмът на поемане на смяна от шофьорите на автобусите – смените не се предавали лично, автобусите се държали заключени и при идване на работа първа смяна шофьорът трябвало да извърши оглед за техническата изправност на автобуса и да потегли. При тези фактически констатации въззивният съд счел, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е установено авторството на поставяне на тубата в кабината на автобуса, тъй като дисциплинарното наказание е наложено за съхранението й, за което не съществува спор между страните. Счел е също, че обстоятелствата, заявени от ищеца, че е бил закъснял, поради което не е имал възможност да направи обстоен оглед преди започване на смяната си, както и че за него не съществува задължение да извършва такъв, не изключват отговорността му, тъй като размерите на тубата и разположението й спрямо мястото на водача предполагат възможност да се установи наличието й.
При така установените факти, в решението си съдът е приел, че исковете са неоснователни без да се произнесе по релевираното още с исковата молба възражение на ищеца за нарушаване от страна на работодателя на нормата на чл.189 КТ.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, както и приложимия закон, при съобразяване и на отговора по поставения правен въпрос, намира следното:
Правилно, в съответствие с доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че дисциплинарното наказание на ищеца е наложено при спазване на изискванията на чл. 193, ал.1 КТ след като работодателят е приел писмените обяснения на наказания служител, както и че извършването на дисциплинарното нарушение е установено по безсъмнен начин.
Неправилно обаче с оглед отговора на поставения въпрос въззивния съд въпреки своевременно релевираното възражение по чл. 189, ал.1 КТ не е изпълнил задължението си да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК
При налагане на дисциплинарно наказание – във всички случаи работодателят е длъжен да прецени извършеното нарушение съобразно изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ, както и във всички случаи на оспорено пред съда наложено дисциплинарно наказание и своевременно релевирано възражение по чл. 189, ал.1 КТ съдът следва да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК – съдът е длъжен да извърши преценка за съответствието между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, съобразно посочените в закона критерии. Въззивният съд не е извършил такава преценка. Допуснатото нарушение обосновава извод за неправилност на решението, но непроизнасянето на съда в конкретния случай не се отразява на крайния резултат по спора. Това е така, защото ВКС, в настоящия си състав, извършвайки преценката за спазването на чл. 189 КТ, отчитайки характера на нарушените трудови функции, обществената им значимост и неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят от неизпълнението на трудовите задължения преценява, че извършеното дисциплинарно нарушение от ищеца е особено тежко. Трудовите функции на ищеца са свързани с осигуряване сигурността на столичния автобусен транспорт, с опазване живота и здравето на множество хора, с авторитета и доброто име на работодателя, комуто обществото поверява опазване сигурността на наземния автобусен градски транспорт, поради което допуснатото неизпълнение на трудовите задължения по осъществяване на този транспорт и осигуряване техническата и противопожарна безопасност на превозваните пътници и останалите участници в движението съставлява тежко дисциплинарно нарушение, обуславящо налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание уволнение с атакуваната заповед е съответно на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение. Този извод не се променя от останалите, установени по делото обстоятелства, а именно – чистото дисциплинарно минало и дългогодишния стаж на ищеца при ответника. Заповедта за уволнение на ищеца е законосъобразна, а предявените искове с пр.осн.чл.344, ал.1, т.1 и т. 2 КТ са неоснователни.
При съобразяване на изложеното и тъй като в случая нарушението на разпоредбите на чл.189, ал. 1 КТ, не се отразява на крайния резултат, въззивното решение, с което исковете с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 са отхвърлени следва да се остави в сила.
При този изход разноски за касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал присъждането на такива.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 621 от 13.01.2017г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 12130/2016 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: