1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
С., 02.05. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4278 описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 12175 от 27.08.2018 г. от Ж. Ж. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Г. от АК-Б., против въззивно решение № ІІІ-78 от 23.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 783/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 582 от 10.04.2018 г. по гр.д. № 5067/2016 г. на Бургаския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД срещу Г. Ж. Ж. от [населено място], за отмяна на Ѕ идеална част от дарението, предмет на нотариален акт за дарение на недвижим имот № 187, том 4, нот.дело №2770/26.10.1981 г. на нотариус при БРС, представляващ първи етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, построена в парцел 9, с планоснимачен № 468, квартал 14 по плана на [населено място] езерово, с площ от 560 кв.м., понастоящем по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, целият имот представляващ самостоятелен обект с идентификатор 07079.825.245.1, с административен адрес на имота: [населено място], [улица], с предназначение на сградата – жилищна сграда, еднофамилна на два етажа, със застроена площ от 93 кв.м., находяща се в ПИ с идентификатор 07079.825.245 по КК на [населено място] и за връщане на тази Ѕ част от собствения му имот на отпаднало основание.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният от него срещу ответника иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, за отмяна на дарението на процесния недвижим имот, поради отказ на ответника да дава издръжка на ищеца, от която той трайно се нуждае, въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от материално естество, значим за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовал се е на задължителна съдебна практика – ТР № 1/2013 г. от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС. Поставеният правен въпрос е относно съдържанието на понятието обективна невъзможност на дарения да дава търсената издръжка от дарителя, от която безспорно последният се нуждае.
Ответникът по касационната жалба Г. Ж. Ж. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. Т. от АК-Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД за отмяна на дарението, въззивният съд е приел, че макар ищецът да е доказал нужда от издръжка като трайно състояние, както и ответникът като негов син да е отказал даване на поисканата му издръжка, то това е станало поради липса на средства, предвид затрудненото материално положение на надарения, вследствие оставането му без работа и доходи, поради което съдът е приел, че надареният в случая не е проявил непризнателност спрямо дарителя, тъй като същият, поради липса на средства, с даването на издръжка, би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя. В тази връзка въззивният съд се е позовал на разрешението, дадено с ТР № 1/2013 г. от 21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Тази разпоредба изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение по поставения въпрос се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които в случая настоящият състав на Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че не са налице.
Предвид изложените мотиви на въззивния съд за неоснователност на предявения конститутивен иск за отмяна на дарението, поставеният от касатора като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос обуславя обжалваното решение, но той не е разрешен от въззивният съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като поставеният материалноправният въпрос по приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и по-конкретно, относно съдържанието на понятието обективна невъзможност на дарения да дава търсената издръжка от дарителя, от която безспорно последният се нуждае, е разрешен с постановяването на Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. ОСГК ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., съгласно което не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, поради липса на достатъчно средства; не е налице непризнателност, когато с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя. Отмяната на дарение е санкция за неизпълнение на моралното задължение на дарения за признателност към дарителя, поради което правото на дарителя да иска отмяна на дарението възниква, когато е налице обществено укоримо поведение на дарения във висока степен – умишлено убийство или опит за убийство на дарителя, неговия съпруг или негово дете, или съучастие в такова престъпление; набедяване на дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, както и при отказ на дарения да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. За да се признае на дарителя правото да иска отмяна на дарението, недаването на издръжка трябва да се прояви в обществено укорима форма и поради това непризнателността да може да се оцени като драстична. Такава високо укорима непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява своите минималните нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон, и въпреки това отказва да я даде. В случаите обаче, при които надареният поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя, не е налице непризнателност, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение. Конкретно, обстоятелството, че отношенията между страните са били крайно изострени, в резултат от намесата в тях на трето лице, съпроводени със скандали и множество сигнали до полицията, довели до образуване на дело и налагане на мерки за защита от домашно насилие спрямо ищеца от страна на ответника, в случая се явява ирелевантно относно основателността на предявения иск за отмяна на дарението. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, въззивният съд е приел, че за релевантния период ответникът е реализирал доходи близки до линията на бедност, определена от държавата и е бил в обективна невъзможност да предоставя издръжка на своя баща, от която той трайно се нуждае, поради което в случая не е налице проява на непризнателност от страна на дарения, когато той не предостави поисканата от дарителя издръжка, ако поради липса на достатъчно средства би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя. Възможността издръжката да бъде дадена без дареният да злепостави себе си е факт, на който ищецът основава възникването на правото да иска отмяна на дарението и поради това е в негова доказателствена тежест. Установяването му е възможно с всички доказателствени средства, включително само с косвени доказателства, но когато от тях може да се направи категоричен извод, изключващ всякаква възможност твърдяният факт да не се е осъществил. Преценката на събраните доказателства е в компетентност на съда по същество, като касационната инстанция може да контролира тази му дейност само ако допусне обжалването по повдигнат от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с процеса по събиране и анализ на доказателствата. Фактическите установявания на въззивния съд (какъвто е изводът за липса на средства у дарения) не подлежат на контрол в производството по чл. 288 ГПК, а по способите за доказване на въпросното обстоятелство и достатъчните доказателства за него, въззивният съд не е постановил нещо различно, в сравнение с установената съдебна практика.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай, още повече, че както се посочи по-горе, по поставения правен въпрос е налице установена задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна, и която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
Предвид изложеното, с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, а не в противоречие с нея, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ-78 от 23.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 783/2018 г. на Бургаския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 12175 от 27.08.2018 г. от Ж. Ж. Д. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: