5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
С., 24.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 3862 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 6615/11.07.2017 г. от Н. Т. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ю. Й. от АК-В. против въззивно решение № 215 от 02.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 199/2017 г. на Софийски окръжен съд, ГО, втори въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решение № 125 от 15.08.2016 г. и решение № 8 от 26.01.2017 г., постановени по гр.д. № 146/2016 г. на Районен съд Ихтиман, относно ползване на семейното жилище, което след развода е предоставено на жената М. П. В. и определяне на наемна цена и М. П. В. е осъдена да заплаща на Н. Т. В. сумата от 68,40 лв. месечна наемна цена, считано от влизане в сила на решение № 125 от 15.08.2016 г. по гр.д. № 146/2016 г. на Районен съд – Ихтиман за ползване на Ѕ идеална част от полумасивна жилищна сграда и стопанска сграда, находящи се в [населено място], като за разликата от 68,40 лв. до 450 лв. месечен наем, искът е отхвърлен. Твърди неправилност на въззивното решение в частта му за предоставяне ползването на семейното жилище на жената и определяне на месечна наемна цена, поради което моли, да бъде отменено и се постанови ново решение от касационния съд, с което се уважи предявеният от ответника иск за съвместно ползване на семейното жилище от бившите съпрузи.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му относно предоставяне ползването на семейното жилище след развода на жената и определяне на месечната наемна цена, съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението си жалбоподателят не сочи и не представя задължителна съдебна практика, на която приетото от въззивния съд по поставените правни въпроси противоречи. Поставените правни въпроси от процесуално и материално естество са: следва ли да се приеме, че искането на ответника за ползване на семейното жилище поотделно е надлежно въведено като предмет на спора в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, след като практиката на ВКС/каквато в случая не е посочена/ допуска искането да бъде направено до приключване на устните заседания по делото и във въззивната инстанция; следва ли да се приеме, че Наредба № 7/2003 г., където в чл. 72, ал. 3, в сила от 2005 г., изрично е посочено, че се касае само за нови жилищни сгради, е относима към изследване на жилищна сграда, построена 1923 г.; следва ли да се приеме, че присъдения от съда наем е правилно определен по Методика за определяне на начални базисни цени за отдаване под наем на общински имоти и на общински жилища по реда на НУРУОбЖФ, а не равен на средния месечен пазарен за имот от вида на този, представляващ семейно жилище.
Ответницата по касационната жалба М. П. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 56 СК и обусловен от него иск по чл. 57 СК, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение съдът е приел, че по отношение ползването на семейното жилище – къща в [населено място], искане за предоставяне ползването й след развода е направила само жената, доказала е и жилищната си нужда, семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, същите нямат ненавършили пълнолетие деца от брака си и ползването на семейното жилище е предоставил на жената. Приел е за установено, че ответникът ползва жилище в [населено място], ѕ от което страните са придобили по време на брака си от майката на Н. В. срещу задължение за издръжка и гледане, а ищцата не притежава друг имот. На основание чл. 57, ал. 1, пр. 1 СК е осъдил ищцата да заплаща на ответника месечен наем за ползване на семейното жилище в размер на 68,40 лв., като е съобразил заключението на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението е поставен правният въпрос от процесуално естество – следва ли да се приеме, че искането на ответника за ползване на семейното жилище поотделно е надлежно въведено като предмет на спора в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, който в случая е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, а в съответствие с нея. Така с решение № 511/12 от 16.01.2013 г. по гр.д. № 1364/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че съгласно чл. 56, ал.1 СК, при допускане на развода, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, съдът се произнася по въпроса за ползването на семейното жилище само по искане на страната. По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата. Съгласно чл. 322, ал.2 ГПК искането за ползване на семейното жилище се съединява с брачния иск, поради което то следва да бъде въведено от ищеца с исковата молба, а от ответника може да бъде предявено с отговора на исковата молба или насрещен иск. След въвеждането му като предмет на делото от една от страните, становището на насрещната страна относно начина на разпределянето му, или на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването, съставлява правен довод, който може да бъде заявен включително и до приключване на устните състезания по делото. Събирането на доказателствата във връзка с разрешаването на въпроса при какви условия следва да се предостави ползването на семейното жилище се подчинява на общите правила за събиране на доказателствата в исковия процес. В случая, въззивният съд, съблюдавайки тези правила и в съответствие с константната съдебна практика, е приел, че жилището не може да бъде предоставено за съвместно ползване от страните, тъй като в него не могат да се обособят без преустройство помещения, които да се ползват от всеки от тях самостоятелно, а и отношенията им не са търпими, а ищцата, която е направила искане да й се предостави същото, е с доказана жилищна нужда. Предвид изложеното, по този въпрос не е налице поддържаното основание, както по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на касационната жалба. Останалите два правни въпроса, свързани с определяне на дължимия месечен наем по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК, в случая не се явяват обуславящи за изхода на делото и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция проверява поставен ли е правен въпрос, който е обуславящ за изхода на делото и по който е налице някой от критериите за селекция по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка поставените въпроси не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата, в т.ч. и заключенията на вещите лица по назначените експертизи от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е да даде отговор на правни въпроси, а не да извършва собствена преценка на фактите по делото. В конкретния случай допускането на касационно обжалване по тези въпроси се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касиране на обжалваното решение, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените правни въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 215 от 02.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 199/2017 г. на Софийски окръжен съд, ГО, втори въззивен състав, в обжалваната му част, по касационна жалба вх. № 6615/11.07.2017 г. от Н. Т. В. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: