Р Е Ш Е Н И Е
№ 102
гр.София, 16.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладвано от съдията Д. С. гр.дело № 3762/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. Г. против решение № 302/03.07.2017г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр. д. № 186/2017г., с което е потвърдено решение № 93 от 06.03.2017г. на Смолянския районен съд, постановено по гр.д. № 930/2016г., изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 294/12.04.2017г., което са отхвърлени предявените от С. А. Г. срещу „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП /ЮЦДП С. обективно съединени искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено между страните съществуването на вземането на ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 434/02.09.2016г. по ч.гр.д. № 789/2016г. на СмРС за сумата от 12 013,38 лв. без ДДС за осъществяване на процесуално представителство на Държавно горско стопанство – К., чийто правоприемник е „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП, в производството по гр. д. № 825/2010г. на ВКС, I г.о., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2016г. и сумата от 12 013, 38 лв. без ДДС за осъществяване на процесуално представителство на Държавно горско стопанство-К., чийто правоприемник е „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП, в производството по гр. д. № 1821/2011г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2016г., както и извършените разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 789/2016г. по описа на СмРС в размер на 1 130,54 лв. и в частта за разноските като С. А. Г. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП С. сумата от 300 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първа инстанция и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за втората инстанция.
В касационната жалба и в пледоария по същество от касатора се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материални и процесуални норми и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове със законните последици.
Ответната страна „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП С. в представен писмен отговор и в пледоария по същество чрез юрисконсулт А. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
С определение №181 от 14.03.2018г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „Необходима ли е предварителна уговорка между адвокат и клиент при договор за правна помощ и процесуално представителство пред граждански съд, като условие за дължимост на адвокатско възнаграждение, или такава уговорка не е необходима?“; „Отказът от субективно право на адвокатско възнаграждение следва ли да бъде извличан от конклудентни, подразбиращи се изявления, респективно по пътя на разширителното им тълкуване, или същият следва да бъде ясен, недвусмислен, конкретен с явно и пълно посочване на правото си на вземане, от което адвокатът се отказва?“ и „Има ли вземане адвокатът за явяване пред всяка една съдебна инстанция, независимо от техния брой и повтаряемост?“, поради противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в приложените към изложението на касатора съдебни актове – на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – № 224/11.07.2011г. по гр.д. № 371/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 127/27.04.2016г. по гр.д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 186/19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 409/02.12.2014г. по гр.д. № 2667/2013г. на ВКС, IV г.о.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК ( Ред., ДВ, бр.59/2007г.) намира за правилни разрешенията на изведените по настоящото дело правни въпроси, дадени с цитираната по-горе съдебна практика, каквато е и трайната практика на съда, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно последната, в който смисъл е разбирането и на настоящия съдебен състав, отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по ЗА. По начало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор (чл.36 ал.2 от ЗА), но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение (чл.36 ал.3 от ЗА). За разлика от пълномощното за процесуално представителство, което трябва да е в писмена форма (а устно само по изключение – чл.25 ал.1 от ЗА), за договора между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма. Съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Въпросът дали договорът по чл.36 от ЗА е сключен писмено и дали доказателства за наличието му са представени по делото, по което адвокатът се е задължил да оказва правно съдействие, няма отношение към въпроса възникнало ли е задължение за клиента да плати адвокатско възнаграждение и изискуемо ли е то. Възнаграждението може да бъде дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е в писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се е задължил да окаже правно съдействие. В отклонение на общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал.1 ЗА. При липса на договор или когато страните по договора не са определи размера му, то възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя от адвокатския съвет съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения, а изискуемостта на вземането настъпва от момента на изпълнение на поръчката – от извършването на уговореното от страните правно действие. В случаите, когато договорът за процесуално представителство е до окончателното свършване на делото във всички съдебни инстанции, то вземането за възнаграждение възниква от извършването на последното съдопроизводствено действие по делото.
Задължението за възнаграждение по договор за поръчка няма определен в закона срок за изпълнение, поради което изискуемостта му настъпва от покана до длъжника. В този случай, поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, влечаща съответните санкционни последици (чл. 84, ал.2 ЗЗД), но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал.2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението.
Настоящият състав споделя безусловно и задължителната съдебна практика, създадена по втория правен въпрос, съгласно която отказът от просто субективно право /каквото е правото да се иска възнаграждение/ е винаги съзнавано волеизявление, за което няма форма за действителност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на това право – било изцяло или частично. По тези причини не може да има валиден отказ от такова просто субективно право неиндивидуализирано по вид и размер, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението.
В настоящия случай
По касационните оплаквания:
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. При проверка правилността на решението съдът констатира, че същото е правилно по резултат.
С оглед дадения отговор на повдигнатите правни въпроси съставът на Върховния касационен съд намира, че неправилно и необосновано при тълкуване на отчета на ищеца въззивният съд е приел, че същият е направил отказ от възнаграждение за процесуално представителство пред въззивна и касационна инстанция при повторното разглеждане на спора, както и, че отделно възнаграждение би се дължало само ако е било изрично уговорено. Така формираните правни изводи с оглед изложените по-горе съображения са в противоречие със задължителната практика. Допуснатите противоречия обаче не се отразяват на резултата по спора, поради което и като правилно по резултат въззивното решение следва да бъде потвърдено. Съображенията са следните:
В случая е безспорно установено по делото, че по иск с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ на Държавно горско стопанство/Д./ – К. срещу [община] било образувано гр.д № 265/2007 г. по описа на ПлРС; че предявеният иск бил уважен с решение № 83/05.06.2007 г. на ПлРС, което било обезсилено с решение № 384/13.03.2008 г. и делото било върнато за ново разглеждане за произнасяне по предявения иск, което решение не било допуснато до касационно обжалване с определение № 144/29.12.2008 г. по гр.д № 4042/2008 г. по описа на ВКС; че при новото разглеждане на иска било образувано гр.д. № 298/2009г. по описа на ПлРС, в производството по което ищецът С. Г. бил упълномощен от праводателя на настоящия ответник по силата на пълномощно от 06.04.2009 г. с договор за правна помощ към него от същата дата; че в договора в частта за възнаграждението на адвоката било отбелязано, че същото ще се договори с допълнителен договор съгласно нормативните актове; че предявеният иск бил отхвърлен с решение на РС-Пловдив № 1938/10.07.2009 г., което било обжалвано с жалба, подадена чрез адв. Г., по повод която било образувано в.гр.д № 2526/2009 г. на ПлОС, който с решението № 2093/17.12.2009 г. обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството; че същото било обжалвано отново от адв. Г. пред ВКС, като в приложения списък на разноските не било посочено възнаграждение на адвоката, а само платената сума за държавна такса по жалбата; че с решение № 264/27.06.2011 г. по гр.дело № 825/2010 г. на ВКС е отменено решението на ПлОС и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав; че при повторното въззивно разглеждане по образуваното в.гр.дело № 1821/2011 г., по описа на ОС-Пловдив, с решение от 07.12.2011 г. е отменено решението на ПлРС и предявеният иск е уважен; че по подадената срещу него касационна жалба на [община] не е допуснато касационно обжалване с определение от 21.02.2013 г. по гр.д. № 276/2012 г. на ВКС; че на 12.04.2013 г., след приключване на всички изброени дела, ищецът е изпратил отчет до директора на ЮЦДП-С., в който се описва извършената работа по делата и се отправя покана да му се заплати адвокатско възнаграждение в размер общо на 140 110,56 лв. за трите инстанции – районен, окръжен и касационен съд, без ДДС, като в отчета се сочи, че при материален интерес от 2 312 676 лв. възнаграждението за една инстанция е в размер на 46 703,52 лв. или сумата от 140 110,56 лв., представлява сбор от възнагражденията по три дела; че с решение по т.3.1/12.12.2013 г. по Протокол № 24/12.12.2013 г. АдвС-П. е определено на Г. минимално адвокатско възнаграждение, както следва: 46 703,52 лв. без ДДС за защита по в.гр.д. № 2526/2009 г. на ОС-Пловдив и 46 703,52 лв. без ДДС за защита по гр.дело № 276/2011 г. на ВКС, а с решение по т.3.1 от 26.06.2014 г. по протокол № 14/26.06.2014 г. за защита по гр.д. № 289/2009 г. на РС-Пловдив – 46 703.52 лв. без ДДС; че било образувано гр.дело № 36/2014 г., по описа на Смолянския окръжен съд по искове на настоящия ищец по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо настоящия ответник, че съществуват вземанията на Г. по заповед за изпълнение № 149/12.03.2014 г. по ч.гр.дело № 262/2014 г. на СмРС, а именно: 93 407,04 лв., от които 46 703,52 лв. възнаграждение за представителство на Д.-К. по в.гр.дело № 2526/2009 г. на ПлОС, и 46 703,52 лв. възнаграждение по гр.д. № 276/2012 г. на ВКС, като с решение № 436/31.10.2014 г. СмОС е уважил иска; че на 21.11.2014 г. е сключено между ищеца и ЮЦДП-С. споразумение № 70 от 21.11.2014 г., с което страните се съгласяват, че към датата на подписването му ЮЦДП – С. дължи по описаните там съдебни дела на ищеца сума от общо109 428,63 лв., която включва: присъдената от СмОС по гр.дело № 36/2014г. главница от 93 407,04 лв. без ДДС; разноски по същото гр.дело в размер на 5 118,15 лв., определени с решението по същото дело; разноски в размер на 4 218,14 лв. по същата заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 262/14 г. на СмРС и 6 685,30 лв. законна лихва върху главницата от 93 407,04 лв. за периода 10.03.2014 г. – 21.11.2014 г., като са уговорени срокове за плащане на цялата сума; че цялата сума по него, заедно с 7885,73 лв. ДДС, е изплатена на ищеца; че на 30.04.2015 г. между същите страни е образувано и друго дело – търг.дело № 30/2015 г. пред СмОС по иск на Г. по чл.422, ал.1 ГПК срещу ЮЦДП-С. за признаване съществуването на вземане му за адвокатско възнаграждение за защита по гр.дело № 298/2009 г. на ПлРС, за което е издадена в негова полза заповед за изпълнение № 116/27.03.2015г. по ч.гр.д.№ 207/2015 г. на СмРС, въз основа на решение на АдвС-П., който иск е уважен с решение № 409/23.07.2015 г. по това търг.дело № 30/2015 г. СмОС за сумата 46 703,52 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.03.2015 г. до окончателното изплащане на задължението и съдебни разноски в размер на 1 914,08 лв.; че с решение № 397/11.12.2015 г. по в.т.дело № 656/2015 г. Апелативен съд-П. решението на СмОС в обжалваната част е потвърдено, но с решение № 208/29.06.2016 г. по гр.д. № 1261/2016 г. ІV г.о. на ВКС се отменя решението на апелативния съд, вместо което се признава за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на С. Г. съществува вземане към ЮЦДП-С. за сумата от 12 013,38 лв., до размера на която е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху тях, считано от 20.03.2015 г. до окончателно плащане, доколкото цената на предявените обективно съединени искове се определя въз основа на данъчните оценки на имотите, по правилото на разпоредбата на чл. 55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. ј от данъчната оценка на недвижимия имот и общата цена на предявените искове е в размер на 578 169 лева, поради което дължимото адвокатско възнаграждение, изчислено на основание чл.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. във вр. чл.36, ал.З ЗА е в размер на 12 013,38 лв.; че срещу решенията по двете дела – гр.д. № 36/2014 г. и търг.дело № 30/2015 г. на СмОС, са подадени молби до ВКС за отмяна по реда на чл.303 ГПК, съответно от ЮЦДП-С. и от С. Г. с твърдения за противоречия между решенията по тях, производствата, по които били спрени до приемане на тълкувателно решение по т.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС.
При така установеното от фактическа страна правилни и обосновани са изводите на въззивния съд, че договорните отношения между адвоката и клиента се определят като такива по договор за поръчка; че довереникът в изпълнение разпоредбите на чл.284-287 ЗЗД е дал отчет на доверителя и ясно и недвусмислено е изразил волята си, формирана след приключване на последното производство във ВКС-по гр.д. № 276/2012 г., че му се дължи и иска да му се заплати възнаграждение като адвокат за защита за трите инстанции – районен, окръжен и касационен съд ; че за реализиране на тези претенции са водени гр.д. № 36/2014 г. и т.дело № 30/2015 г. на ОС-Смолян и с решенията по тези дела и изпълнението на споразумението от 21.11.2014 г. са разрешени споровете относно възнагражденията на Г. за защита по процесните искове пред всички съдебни инстанции, в това число и при повторното им гледане във въззивна и касационна инстанция. Това е така, защото несъмнено се дължи възнаграждение за процесуално представителство пред всяка съдебна инстанция и в случаите, когато размера на възнаграждението не е уговорен от страните, същият се определя от адвокатския съвет по искане на една от страните / в случая по искане на адвоката/ съгласно действащата наредба на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения. Към релевантния момент, когато ищецът е заявил искането си за определяне на възнаграждение за свършената работа по защита пред въззивна и касационна инстанция, съгласно действащата наредба възнаграждението за процесуално представителство както пред въззивна, така и пред касационна инстанция се определя глобално при съобразяване фактическата и правна сложност на спора и свършената от представителя работа пред инстанциите, в това число и повторното гледане на делото. В този смисъл е без правно значение обстоятелството, че в искането до адвокатския съвет и в решението на последния са посочени само по един номер на дело в съответната инстанция. Следва да се има предвид че нормата от наредбата, която предвижда възнаграждението за всяка инстанция в това число и при повторно гледане на делото да се определя отделно е въведена в значително по-късен момент – с ДВ бр.84 от 25.10.2016г. и е неотносима към процесния спор. Същата не създава права за ищеца да претендира присъждане на отделно възнаграждение, за работа, която вече е съобразена и възмездена. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване.
В този смисъл обосновано и правилно въззивният съд е приел, че процесните претенции на ищеца за присъждане на исковите суми са неоснователни. Предвид изложеното обжалваното въззивно решение като правилно по резултат следва да бъде оставено в сила.
Съобразно изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сумата 300лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 302/03.07.2017г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр. д. № 186/2017г.
ОСЪЖДА С. А. Г. да заплати на „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП С. деловодни разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер 300лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: