О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 870
С., 01.12. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2181/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. С. П. срещу въззивно решение № 45 от 14.03.2017г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 712/2016 г. С това решение е потвърдено решение № 1284 от 17.10.2016г., постановено по гр.д. № 1658 по описа за 2015г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ю. С. П. срещу Д. С. С. иск по чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, психологически стрес и душевен дискомфорт, вследствие на претърпяна средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на горни резци и изкълчване на долните резци, причинена от ПТП, настъпило по вина на ответника на 15.02.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от деня на деликта до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Искането е за отмяната му и уважаване на предявените искове.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложението на чл. 280, ал.1 ГПК се обосновава с въпросите: 1.) „При тълкуване на договорите следва ли въззивният съд да вземе предвид само изявената, а не и предполагаема воля на страните?“, 2.) „Как следва да се прилага принципът на пълното обезщетяване на пострадалото лице за понесените от него при непозволено увреждане неблагоприятни последици, залегнал в чл. 51 ЗЗД?“, 3.) „ В кои случаи по-ниският размер на обезщетението за неимуществени вреди спрямо действителните, определен в постигната между пострадалия от ПТП и застрахователя на деликвента извънсъдебна спогодба, следва да се приеме като противоречие с добрите нрави?“ и 4.) „Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?“. Сочи се противоречие с постановената по реда на чл. 290 ГПК тълкувателна практика на ВКС, обективирана в решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г., I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г., II т.о., решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2010г., IV г.о., решение № 157/30.10.2012г. по т. д. № 696/2011г., II т.о. по първия въпрос. Поддържа се наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г., решение № 161/17.01.2013г. по т. д. № 1040/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 196/12.07.2011г. по гр. д. № 1724/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 993/15.12.2009г. по гр. д. № 2687/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 285/29.05.2006г. по гр. д. № 26060/2003г. на ВКС, III г.о., решение № 376/11.05.2010г. по гр. д. № 1188/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 553/27.06.2013г. по гр. д. № 196/2012г. на ВКС, IV г.о. по втория въпрос, както с решение № 1444/04.11.1999г. по гр. д. № 753/1999г. на ВКС, V г.о., решение № 834/26.10.2009г. по гр. д. № 136/2009г. на ВКС, I г.о., решение №615/15.10.2010г. по гр. д. № 1208/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. по третия въпрос, за който се поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.Касаторът счита, че по четвъртия формулиран въпрос също е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 392/10.01.2012г. по гр. д. № 891/2010г.на ВКС, I г.о., решение № 68/24.04.2013г. по т. д. № 78/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 94/13.09.2016г. по т. д. № 3768/2014г. на ВКС, II т.о.
Ответната страна Д. С. С. не изразява становище по касационната жалба.
Третото лице помагач на страната на ответника ЗД [фирма] също не подава отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1- 3 от ГПК / ред. ДВ, бр. 47/2009г./ за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че с определение от 21.10.2010г. по н.о.х.д. № 576/2010г. по описа на Старозагорския окръжен съд е одобрено споразумение, с което ответникът С. е признат за виновен в това че на 15.5.2010 г. при управление на лек автомобил „Мерцедес ML 270“, с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по ЗДвП и с деянието си по непредпазливост е причинил смъртта на С. Д. П. и средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на горните резци и изкълчване на долните резци на ищцата Ю. С. П., за което му е наложено наказание 3 години лишаване от свобода, като изтърпяването му отложено за изпитателен срок от 4 години. Счел е, че съобразно препращащата разпоредба на чл.383 ал. 1 от НПК и на основание чл. 300 от ГПК постигнатото споразумение е задължително за гражданския съд относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Относно претърпените вследствие на деянието вреди въззивният съд е приел, позовавайки се на заключението на съдебно – медицинските експертизи, че в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП ищцата е претърпяла следните травми: контузия с травматичен оток и хематом на горната устна с луксация с разместване на двата горни централни резеца в орална посока и луксация без разместване на долни кучешки зъби и резци; че й е проведено адекватно лечение – кореново лечение на горни резци, репозиция /наместване / и фиксиране на горни резци и долни кучешки зъби и резци с помощта на шини; че травмите са причинили затруднения в говора и храненето за срок от около 30 дни; че изпитаните болки за същия срок били по-интензивни в дните непосредствено след травмата и осъщественото лечение, като оздравителният процес протекъл нормално и травмираните зъби са налични, стабилни и функционират нормално. Посочено е, че се запазва рискът от възпалителни усложнения периапикално /около корените/ на централните резци. Съдът е констатирал, че вследствие участието й в ПТП като пряко потърпевша, както и като дъщеря на починалия след ПТП от получените увреждания неин баща, ищцата е претърпяла психологически стрес, като е налице е посттравматичен такъв, но не било налице патологично емоционално функциониране и прогнозата била позитивна. Позовал се на събраните гласни доказателства, установяващи, че след катастрофата ищцата не можела да се храни и да говори, имала синини, подутини и отоци; на абитуриентския си бал отишла само защото баща й – към този момент на лечение в болница, настоял; явила се на зрелостен изпит, но не успяла да го издържи, както и не могла да осъществи желанието си да продължи обучение във висше училище, тъй като след смъртта на бащата – вследствие ПТП, поела изцяло грижите за брат си и дядо си, в т.ч. и относно осигуряване на материални средства за издръжка. Въззивният съд приел, че предмет на представеното по делото споразумение от 01.06.2011г. е репарирането от застрахователя на претърпените от ищцата имуществени и неимуществени вреди от причинената й вследствие процесното ПТП средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на горните резци и изкълчване на долните, чрез заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 5 000 лева. В същото било отбелязано, че размерът е определен след преговори и отстъпки между страните и е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и че договореното обезщетение включва всички вреди, резултат на ПТП, в това число и тези, които биха могли да настъпят при бъдещо влошаване на здравословното й състояние в причинно – следствена връзка с ПТП. Безспорно е било, че договореното обезщетение застрахователят е заплатил на ищцата. Въз основа на приетите за установени обстоятелства от правна страна въззивният съд счел за относими разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/30.01.2017 г. на ВКС, ОСГТК по тълк.д. № 1/2016 г. относно правото на пострадалия да получи обезщетение от деликвента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ въз основа на постигнато споразумение. В тази връзка е обосновал, че пострадалият няма право да получи такова обезщетение от деликвента когато е сключил извънсъдебно споразумение със застрахователя му за обезщетяването на същите вреди, в което изрично е заявил, че платената сума ги покрива изцяло. Посочил е, че отговорността на деликвента може да бъде ангажирана за разликата между полученото обезщетение само за вредите, които са останали извън предмета на споразумението – други по вид и/или новонастъпили вреди – напр. ексцес, както и когато споразумението е ограничено от лимита на застрахователната сума по сключената застраховка или същото е недействително. Въззивният съд е приел, че непосочването детайлно на всяка една вреда в споразумението не се отразява на валидността на съглашението, нито води до извод, че не всички претърпени от така посочената травма вреди са репарирани. От изявлението на ищцата, че договореното обезщетение покрива изцяло всички вреди от травмата – както имуществени, така и неимуществени, е формиран крайният извод, че в последните несъмнено се включват както физически болки, така и душевните страдания и дискомфорт, поради което е налице идентичност между споразумението и предявената пред съда искова молба. Въззивният съд изрично е посочил, че стресът и страданията от смъртта на баща на ищцата не са в предмета на споразумението, но не са и в предмета на иска й по чл. 45 от ЗЗД, тъй като същият е само за претърпени от нея неимуществени вреди като пряко пострадала от ПТП във връзка с причинената й телесна травма. Съдът е счел, че в случая не се претендира обезщетение и за бъдещи вреди вследствие влошаване на здравословното състояние на ищцата. Действително, според заключението на медицинската експертиза съществува риск от възпалителни усложнения около корените на централните резци, но е прието, че такива не се установява да са настъпили, нито са предмет на претенцията й. Въззивният съд е приел, че не са налице сочените основания за ангажиране отговорността на ответника – няма твърдения изплатеното обезщетение да е ограничено от лимита на застраховката, а възражението за нищожност на спогодбата поради противоречие с добрите нрави, тъй като обезщетението не е справедливо е неоснователно, тъй като с оглед правната същност на спогодбата уговореният по – нисък размер на обезщетението спрямо действителните вреди сам по себе си не съставлява противоречие с добрите нрави. За неоснователно и несвоевременно заявено въззивният съд е приел и възражението за недействителност на споразумението поради недействителност – нищожност на застрахователното правоотношение с деликвента. При тези съждения въззивният съд е приел, че след като предмет на иска й по чл. 45 от ЗЗД не са други по вид и/или новонастъпили вреди, различни от обхванатите от споразумението със застрахователя, то не е налице основание ищцата да получи обезщетение за същите вреди от деликвента за разликата над полученото по споразумението със застрахователя.
При тези мотиви на въззивния съд поставеният от касатора първи въпрос е релевантен за изхода на спора, но не се обосновава поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от приетото в представената съдебна практика. Съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е тълкувал изявената, а не предполагаема воля на страните, според която уговореното в споразумението обезщетение включва всички, а не само посочените вреди, резултат от настъпилото ПТП. По втория формулиран въпрос също не се установява твърдяното от касатора противоречие. Последователно в практиката на ВС и ВКС се приема, че на обезщетяване подлежат както настъпилите вследствие на непозволеното увреждане вреди, така и тези, които ще настъпят стига да са пряка и непосредствена последица от увреждането и да не са били взети предвид при определянето на предходното обезщетение. По отношение на неимуществените вреди, последващото обезщетяване би било неоснователно, само ако настъпването им е било взето предвид в предходното производство и е формирало размера на присъденото обезщетение. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените и при определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от ексцес съдът преценява дали самото то е предизвикало нови емоционални, психически, психологически терзания на личността, болки и страдания върху целостта на организма и здравето на увредения или е увеличило интензитета на болка и страдание от старото състояние. В конкретния случай в исковата молба не са заявени различни по вид или новонастъпили вреди, различни от тези предмет на постигнатото споразумение, за които ищцата да не е обезщетена, не се твърди и да е налице ексцес, поради което в съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е счел претенцията за неоснователна. Съответствието на въззивното решение с формираната задължителна съдебна практика изключва приложението на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК / ред. ДВ, бр. 47/2009г./. На поставения от касатора трети въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение с атакуваното решение и последният не обуславя крайния резултат. Предвид на това, че повдигнатият от касатора въпрос, не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на Т. № 1/2009 г./ не може да се обоснове извод за наличието на общата предпоставка за достъп до касация, поради което и не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. Формулираният четвърти въпрос също не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК. По същество той е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК и не подлежи на преценка във фазата по селекция на касационната жалба.
В обобщение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 45 от 14.03.2017г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 712/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: