О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
С., 15.12. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2481/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ТП „Държавно горско стопанство- П.“, подадена чрез юрисконсулт П. И., срещу въззивно решение №147 на Плевенския окръжен съд, постановено на 06.04.2017г. по в.гр.д.№ 105/2017г., с което е потвърдено решение № 321 от 21.12.2016г. по гр. д. № 626/2015г. на Чернобрежкия районен съд и ТП „Държавно горско стопанство- П.“ е осъдено да плати на ответника разноски в размер 682,05лв. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от ТП „Държавно горско стопанство – П.“ срещу Л. Н. Л. иск по чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 7040.93 лв., представляваща 50% от стойността на добитата дървесина от недвижим имот № 104015 в землището на [населено място], общ. Червен бряг, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, съгласно договор от 02.03.2000г., вписан под № 14 в книгата за нотариални заверки на [населено място] и ТП „Държавно горско стопанство- П.“ е осъдено да плати на ответника разноски в размер 1500лв.
В жалбата се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В касационната жалба и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Според касатора е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като въззивният съд в обжалваното решение се е произнесъл по правен казус, който е решаван противоречиво от съдилищата. За да обоснове твърдението си за противоречие сочи, че с обжалваното решение договорът за залесяване и продажба на дървесина е признат за нищожен и искът за заплащане на 50% от стойността на добитата дървесина е отхвърлен като неоснователен, а с други съдебни решения същият договор, както и договор от 1999г. с идентично съдържание е признат за действителен и исковете по чл.79 ЗЗД са уважени.
Поддържа се от касатора и наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите :” 1. Може ли въззивният съд да приема процесният договор от 02.03.2000 г. за действителен и да излага твърдения, че липсват доказателства сечта в имот № 104015 през 2015 г. да е извършена от Л. Н. Л., тъй като съгласно чл. 186, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закон за горите сеч се извършва само от физически и юридически лица, вписани в публичния регистър на И.-С. и в тази връзка следваше ли въззивният съд да събере доказателства в тази насока?; 2.Може ли въззивният съд да приема, че не е установена връзка между [фирма] и [фирма], въпреки че по делото са налице приети и неоспорени от страните доказателства за продажбата на дървесината в целия имот на [фирма] – 2 бр. пълномощни за представителност на Л. Н. Л. и В. Б. Н., които са изрични и нотариално заверени?; 3. Правнорелевантно ли е за делото изясняването на обстоятелствто „кой извършва сечта в процесния имот”, при положение, че въззивният съд приема договора от 02.03.2000 г. за действителен и по делото са налице доказателства за неговото неизпълнение с издаденото позволително за сеч от лице упражняващо частна лесовъдска практика – инж. С. Й., а не от ДЛ-П., каквато клауза е предвидена в договора?; 4. Може ли да се приеме, че при издаването на Позволителното за сеч, /представено и прието от въззивния съд и страните по делото/ е спазена материалноправната разпоредба на чл. 111, ал. 8 от Закон за горите с оглед представените по делото първични документи – договор и 2 бр. изрични и нотариално заверени пълномощни?; 5. Правилно ли е приложена от съдилищата /първоинстанционния – PC-Червен бряг и въззивния съд – ОС-Плевен/ материалноправната разпоредба на чл. 186, ал. 1 и ал. 2 от Закон за горите с оглед представените по делото първични документи – договор и 2 бр. изрични и нотариално заверени пълномощни, за доказване връзката между [фирма], [фирма] и Л. Н. Л.?; 6. Допустимо ли е въззивният съд, при направено оплакване във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, да не назначава съдебно- лесотехническа експертиза с оглед установяване на обстоятелства, касаещи правилното и законосъобразно провеждане и извършване на сеч, както и необходимите за това документи, без да се мотивира защо?; 7. Длъжен ли е въззивният съд по свой почин да събира доказателства за правнорелевантни факти по делото, при направено твърдение във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила, без те да са изрично поискани от страната в о.с.з.? и 8. С оглед доказване основателността на предявения иск и при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в частта относно установяването и съпричастността на ответника Л. Н. Л. към извършената сеч и продажба на дървесина от целия имот, допустимо ли е въззивният съд, да приема тази фактическа констатация на първата инстанция за правилна и обоснована?”
Ответната страна Л. Н. Л. в представен писмен отговор чрез адв. П. изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство, но не прилага доказателства за реализирани такива.
Касационната жалба срещу решението е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Ищецът ТП”Държавно горско стопанство – П.” е предявил претенция за осъждане на ответника да му заплати дължимата сума по Договор от 02.03.2000г. относно съвместно създаване на тополови насаждения върху земи извън горския фонд в размер на 7040,93 лв., представляваща 50% от стойността на добитата дървесина от недвижим имот № 104015 в землището на [населено място], общ. Червен бряг, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените съдебни разноски. Поддържал е, че съобразно процесния договор Х. В. М., Ц. П. С. и Н. Л. Г. – наследодател на ответника, са предоставили на Държавно лесничейство П. / праводател на ищеца/ собствени имоти в землището на [населено място], общ. Червен бряг, общо 36,121 дка, за извършване на почвоподготовка, залесяване и отглеждане на тополови култури до достигане на 7 годишна възраст; че съгласно т. 5 от Договора „ползването на дървесината от създадените насаждения ще става съвместно след достигане на посочения турнус /готовност/, като сечта ще се извърши след издаване на позволително за сеч от Държавно лесничейство П., като за предоставяната земя за залесяване собствениците ще получат 50 % от добитата и реализирана дървесина“, а другите 50 % са за лесничейството; че в нарушение на горепосочените договорни клаузи, ответникът и третото за процеса лице В. Б. Н. / на която ответникът е дарил 1/3 ид.ч. от процесния имот №104015 / са упълномощили [фирма] да ги представлява във връзка с ползване и продажба на дървесина от същия имот №104015 ; че В. Б. Н. е сключила на 28.01.2015 г. договор с [фирма] за продажбата на дървесината от имот №104015 , имаща стойност 7 720 лв.; че на 20.04.2015 г. Р.-Л. в нарушение на договора от 02.03.2000г. е издала на [фирма] позволително за сеч №0235158 на 242 куб.м. дървесина в имот №104015 в землището на [населено място] и съгласно това позволително, сечта е следвало да бъде извършена през периода от 23.04.2015 г. до 30.10.2015 г.; че съгласно протокол №0218687 от 24.06.2015 г. за освидетелстване на сечище, в имот №104015 в землището на [населено място] действително са били отсечени 234.95 куб. м. дървесина от категориите „едра“, „средна“, „дребна“ и „дърва“; че съгласно действащия ценоразпис за продажба на дървесина на ТП „ДЪРЖАВНО ГОРСКО СТОПАНСТВО – П.”, цената на 50 % от добитата от процесния имот дървесина възлиза на 7 040.93 лв., които ответникът отказва доброволно да заплати.
Ответникът е оспорил изцяло исковата претенция с твърдение за недействителност на договора поради липса на воля и съгласие, тъй като страна по него е починало лице; че е нищожен поради противоречие със закона и в частност с чл.24 от ЗГ, както и, че държавните лесничейства не са имали правомощия да сключват договори като процесния.
Въззивният съд след анализ на доказателствата и споделяйки и мотивите на първоинстанционното решение е обосновал извод, че договорът е действителен и е породил правно действие; че доводите за нищожност, наведени от ответника са неоснователни; че не е налице договорно неизпълнение от страна на ответника, тъй като е установено, че ответникът не е добил дървесина от процесния имот, не се е разпоредил със същата и поради това не дължи половината от стойността й; че в имота действително е извършена сеч по силата на позволително, издадено от Р. [населено място] в полза на дружеството [фирма], но не е установена никаква връзка между това дружество и ответника Л., нито между дружеството и частния правоприемник на Л. – В. Б. Н. , нито с [фирма]. Приел е и това, че предвид разпоредителната сделка със собствените си 1 /3 ид. част от имота Л. не е имал възможност да добива дървесина, респективно да получава част от стойността й. По тези мотиви е счел иска за неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 т.2 ГПК. Във връзка с това си твърдение касаторът не е формулирал правен въпрос, а единствено е поддържал, че по предявени искове по чл.79 ЗЗД от него срещу други страни по процесния договор и по договор от 1999г. с идентично съдържание съдилищата са се произнесли различно по въпроса дали договорите са действителни или нищожни и на база на формирания отговор са обосновали изводите си относно основателността на претенциите. Като не е формулирал правен въпрос, разрешен от съда в обжалваното въззивно решение и обуславящ решаващите изводи по същество на спора, касаторът не е обосновал наличието на общо основание за достъп до касация. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес съдът не може служебно да формулира въпроса, който касаторът евентуално е имал предвид. Това би нарушило принципа на равнопоставеност на страните в производството. Отсъствието на общо основание е достатъчно касационното обжалване да не бъде допуснато на посоченото основание, без съдът да изследва наличието на поддържаното допълнително основание. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в процесният случай решаващият извод на съда за неоснователност на заявената претенция е обоснован не с оглед на въпроса действителен или нищожен е процесният договор, а на база констатацията на съда, че не е установено договорно неизпълнение от страна на ответника.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280 т.3 ГПК. Поставените от касатора въпроси под номера 1, 2, 3, 4 и 8 в изложението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК , а са фактически. Въпроси, които са свързани с фактите по делото, макар и релевантни за спорното право са фактически въпроси и са неотносими към фазата по селекция на жалбата. Отговорът на тези въпроси е свързан с преценка на доказателствения материал и съответствието му с фактическите и правни изводи. Тази преценка се извършва от съда само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно така поставени въпросите са привързани към становището на касатора за установените по делото релевантни факти, които съдът не е приел да следват от доказателствата, както и към оплакването му за неправилност и необоснованост на съдебното решение, поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формирани в следствие на това грешни крайни изводи. По естеството си това са касационни основания по чл.281 ГПК, а не правни въпроси по чл.280 ГПК.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси – номера 7 и 8 в изложението, свързани с преценката на въззивния съд за предпоставките за служебно назначаване на експертиза, респективно за събиране на доказателства по реда на чл.266 ГПК, също не биха могли да обосноват наличието на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването. В случая тези въпроси са аргументирани единствено с твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на процесуалноправни разпоредби. Отговорът им предполага проверка на правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата и с приложението на разпоредбата на чл. 162 ГПК и чл.195 ГПК като израз на въведения с чл. 7, ал. 1 ГПК принцип на служебното начало при изясняване на обективната истина по делото. Поради относимостта им към правилността на решението, а не към очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол, тези въпроси също следва да бъдат квалифицирани като касационни доводи по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат разгледани при реализиране на касационния контрол в производството по чл. 290 ГПК. Както изрично е отразено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, като не би могло да е налице припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Както от страна на законодателя, така и в задължителната тълкувателна практика на ВКС е направено ясно и точно разграничение между достъпа до касационно обжалване и предпоставките за него и основанията за неправилност на въззивното решение, което, видно от съдържанието на касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е съобразено от касатора. На следващо място следва да се посочи и това, че въпросите са и некоректно формулирани и не съответстват на данните по делото, доколкото във въззивната жалба не е било въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение по отношение на доклада или във връзка с доказателствени искания, нито със същата е било заявявано искане за допускане на експертиза или за събиране на други доказателства, което въззивният съд да е оставил без уважение, без да се мотивира защо. Никакви доказателствени искания не са били направени от процесуалния представител на ищеца-жалбоподател и в единственото открито съдебно заседание, проведено пред въззивния съд. Въззивната жалба съдържа единствено несъгласието на жалбоподателя с извода на първоинстанционния съд, че няма неизпълнение на договора от страна на ответника, както и, че първоинстанционният съд не е допуснал служебно експертиза нито служебно е събирал писмени доказателства. Други оплаквания не са заявени. В тази връзка следва да се посочи и това, че некоректно в жалбата и в изложението касаторът е интерпретирал постановките на т.3 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС в смисъл, че винаги когато има оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд въззивният съд следва служебно да събира доказателства / експертиза, оглед, освидетелстване/ за да се попълни доказателствения материал и да се обосноват фактическите изводи по спора. Според разясненията на тълкувателното решение в случаите, когато за установяване на дадени обстоятелства са нужни специални знания, и без искане на страните, първостепенният съд е длъжен служебно да допусне експертиза, като укаже на страната, която носи доказателствена тежест, да внесе депозит за изготвянето й. Когато във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, а за това, според въззивния съд, са нужни специални знания, той служебно е длъжен да допусне експертиза. Единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача.
Предвид изложеното се обосновава извод, че с поставените въпроси не е обосновано наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване и за настоящата инстанция отсъства задължение за обсъждане обвързаността им със сочените допълнителни предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е доказала наличието на сторени.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №147 на Плевенския окръжен съд, постановено на 06.04.2017г. по в.гр.д.№ 105/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: