7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
С., 11.12. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2709/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор Т. Х., подадена чрез адв. Б. Б., срещу въззивно решение № 41 от 28.03.2018г. на Варненския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 66/2018г., с което е потвърдено решение № 41/29.11.2017 г., постановено по гр.д. № 174/2017 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на К. Р. Б., И. Г. К. и В. Г. К. на основание чл. 49 и чл. 86 от ЗЗД, на всеки един от тях поотделно, обезщетения за причинените им неимуществени вреди в резултат на извършено престъпление на 06.08.2012 г., за което е осъден с влязла в сила Присъда №79/05.12.2014 г. по н.о.х.д. № 104/14 г. по описа на Р., (изменена с Решение № 122/26.06.15 г. по в.н.о.х.д. № 40/15 г. по описа на ВнАС и Решение № 472/17.02.16 г. по к. д. № 1313/15 г. на ВКС), Б. Г. Б. – служител на [фирма] [населено място], за горниците над сумите от по 20 000 лв. за всеки от ищците – до присъдените обезщетения от по 50 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва върху разликата, считано от 12.07.2014 г. до окончателно изплащане на сумите.
Първоинстанционното решение в частта, с която предявените осъдителни искове са уважени за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди за всеки от ищците от по 20 000 лв., ведно със законните лихви от 12.07.2014 г. до окончателното им изплащане, както и в отхвърлителната му част за законната лихва от 02.09.2012г. до 12.07.2014г. не е било предмет на въззивен контрол.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове за разликата над 20 000 лв. за всеки ищец до присъдените за всеки от по 50 000 лв.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК като общо основание за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице и да изложи доводи възприема ли го или не?“, 2.) „Има ли съпричиняване от страна на пострадалия, когато той е нарушил задължения, вменени му с трудовия договор, длъжностната характеристика и императивни правни норми на (A.) Европейска спогодба за превоз на опасни товари по шосе, Закона за автомобилните превози на товари, Наредба за условията и реда за извършване на превоз на опасни товари, издадена от министъра на вътрешните работи и министъра на околната среда и водите и Наредба за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеродни газове ?“ и 3.) „ При определяне размера на обезщетението въззивният съд длъжен ли е да съобрази всички обстоятелства, които обуславят тези вреди? В един и същ размер ли следва да бъдат определени неимуществените вреди за лицето, с което е живял пострадалият на семейни начала и неимуществените вреди на родителите на пострадалия?“. Обосновава противоречие на въззивното решение по първия въпрос с решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 193/09.01.2015г. по гр. д. № 5685/2013г. на ВКС, III г.о., с т. 7 на Постановление на Пленума на ВС № 17 от 18.11.1963 г. и решение № 44 от 26.03.2013 г. по т.д. № 1139/2011г. на ВКС, II т.о. по втория въпрос и т. 11 от ППВС № 4/1968 г., с ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/1953 г.
Ответниците по жалбата К. Р. Б., И. Г. К. и В. Г. К. в писмен отговор, чрез процесуалните си представители, изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установено, че починалият Д. К. е работел в [фирма] на длъжност „шофьор на тежкотоварен автомобил” и изпълнявал курсове за доставка на КПГ от метан станцията в [населено място] до [населено място], като на 06.08.12г. преди злополуката е пристигнал с управлявания от него влекач в района на газстанцията, собственост на ответника [фирма], за да подмени предните светлини на автомобила си с помощта на свой познат – служител на ответника; че при осъществяваното по това време прехвърляне на газ от газовоз към станиционарна цистерна, на газстанцията избухнал пожар, при който намиращият се в близост Д. К. тежко пострадал – получил изгаряния от II и от III степен със засягане на 60 % от общата телесна повърхност и въпреки последвалото лечение в МБАЛ Р., а от 07.08.2012 г. и в Клиниката по изгаряния при УМБАЛСМ „Пирогов“ [населено място], на 02.09.2012 г. починал; че вина за смъртта му има Б. Г. Б., който към момента на инцидента е бил служител на ответника [фирма] [населено място] и е изпълнявал длъжността ръководител на газстанцията, като с присъда № 79, постановена на 05.12.2014г. от Окръжен съд – [населено място] по н.о.х.д. № 104/2014г. бил признат за виновен по чл.123, ал.3, предл.2-ро, вр. ал.1, предл. 1-во и 2-ро НК за това, че на 06.08.2012г. в [населено място], като ръководител на обект „Газстанция“, находяща се в Източна промишлена зона и като водач на автоцистерна – газовоз „Мерцедес Б. 1520 L“ със словенска регистрация № LJTD 385, поради незнание и немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като нарушил задълженията си, произтичащи от описаните нормативни актове, причинил смъртта на повече от едно лице, сред които Д. К.; че с решение № 122 от 26.06.2015 г. по в.н.о.х.д. № 40/2015 г. на ВАпС, присъдата е изменена частично като е било прието, че престъпленията са извършени поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност и е увеличен размера на наложеното наказание, а с решение № 472/ 17.02.2016 г. по к.д. № 1313/2015 г. на ВКС решението на апелативния съд е било отменено единствено в частта по приложението на чл. 23, ал.1 НК, като в останалата част е оставено в сила. Съдът съобразил, че на основание чл.300 от ГПК присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд по отношение на извършеното деяние, неговата противоправност и формата на вината на дееца, които елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД обуславят ангажиране на отговорността на ответното дружество. Позовавайки се на приетото в ППВС 4/1961 г., ППВС 5/1969 г. и ППВС 2/84 г. въззивният съд посочил, че кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на пострадал при непозволено увреждане, обхваща най-близките роднини на починалия, като низходящите, възходящите, съпруг, както и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак. В тази връзка разяснил, че ищцата К. Б., която е живяла на съпружески начала с пострадалия от 2000 г. и двамата имат родено дете през 2001 г., и другите двама ищци – негови родители, са легитимирани са претендират обезщетение за неимуществени вреди. Посочил е, че в случая не се касаело до спор, свързан с наследствено правоотношение и възраженията на ответника, че детето на пострадалия, като законен наследник с по-близко родство, изключва родителите, също били неоснователни. Обстоятелството, че обезщетение вече било присъдено на детето на пострадалия също не било от значение за спора, тъй като всяко от лицата разполага с отделно и независимо от останалите правоимащи право на обезщетение за претърпените конкретно от него вреди без оглед на глобален размер на обезщетението или на броя на правоимащите лица. При определяне на размера на дължимото се на всеки обезщетение съдът съобразил, че Д. К. е загинал трагично и неочаквано на 38 години, т.е. в млада и активна възраст; че е живял на съпружески начала в емоционална близост и привързаност, в обич и разбирателство с ищцата К. Б. около 12 години към датата на смъртта и от връзката им имат родено дете през 2001 г.; че починалият е бил много близък и с родителите си и въпреки, че не са живели в едно домакинство са поддържали чести контакти и той е бил тяхна опора и подкрепа и са разчитали на него; че след смъртта на близкия им човек и тримата ищци били съсипани, плачели, тъгували, затворили се, изолирали се, често се събирали да се утешават, мъката им била огромна, като К. имала пристъпи на паника, нервни сривове, посещавала психолог, известно време не била в състояние да работи, драстично отслабнала и не успявала да се съвземе и понастоящем, родителите, които били пенсионери, загубили първородния си син, помръкнали, изолирали се, здравето им се влошило – вдигали кръвно, състарили се. Предвид това, отчитайки, че загубата на близък човек е безвъзвратна, непрежалима и за цял живот, съдът приел, че за обезщетяване на преживените от К. душевни болки, мъка и страдание, включително и тези, които ще понася и занапред от смъртта на мъжа, партньор в живота, баща на детето й и морална опора, с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, справедлив размер на обезщетение е сумата от 50 000 лв., а за обезщетяване на претърпяните неимуществени вреди от родителите на починалия и при отчитане на конкретно преживените негативни емоции и страдания от тях, както и мъките, които ще понасят и занапред от невъзвратимата загуба на най-близкия им човек – синът им, на основание чл. 52 от ЗЗД, следва да бъде присъдено обезщетение в справедлив размер също от по 50 000 лв. за всеки от тях. Съдът при определяне размера на обезщетението отчел и стандарта на живот в страната и практиката на съдилищата по подобни казуси. Относно релевираното от ответника възражение за съпричиняване, което счел за неоснователно, въззивният съд посочил, че според нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане, неправомерно поведение вредоносен резултат. В този смисъл не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. В случая е приел, че задълженията по чл. чл. 174, ал.1 от Наредбата за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеводородни газове (НУБЕТНГСИВВГ), изискващи на обекта да не се допускат други лица извън участниците в газоопасните работи, и тези по чл. 1.5 от Производствено технологичната инструкция за безопасна експлоатация на Газозарядната станция на [фирма] – [населено място], изработена въз основа на чл. 46, ал. 1, т. 2 от ЗТИП и чл.136 от НУБЕТНГСИВВГ, изискващи на територията на Газозарядната станция да не се допускат лица, нямащи отношение към обслужването ?, имат конкретен адресат и това е ръководителят на газстанцията Б. Б. – служител на ответника, които конкретни нарушения са измежду тези, за които той е бил осъден като причинител на смъртта на Д. К.. Изложил е съображения, че цитираните норми не вменяват на случайно пребиваващи в района лица задължение за извършване на преценка и осъществяване на контрол на достъп до опасното място, без оглед на техните познания и професионална подготовка. В обобщение заключил, че поведението на пострадалия не би могло да се приеме за съпричиняващо вредоносния резултат, тъй като в случай, че задължението за ограничаване на достъпа и недопускането на лица извън участниците в газоопасните работи и нямащи отношение към обслужване на газстанцията, било изпълнено от служителя и пострадалият бил отстранен от опасната зона, не би настъпила смъртта му.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Първият поставен въпрос :„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице и да изложи доводи възприема ли го или не?, не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание по смисъла на закона. Въпреки това следва да се посочи, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба във връзка с приетото от първоинстанционния съд и неоспорено от страните заключение на вещото лице, съдът не е задължен да извършва служебна проверка. Следва да се има предвид и това, че въпросът на касатора е поставен в контекста на оплакването му за допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата – непълен анализ, и формирани вследствие на това грешни и необосновани изводи . Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството.
Не се обуславя извод за наличие на основание за достъп до касация и с втория поставен въпрос „Има ли съпричиняване от страна на пострадалия, когато той е нарушил задължения, вменени му с трудовия договор, длъжностната характеристика и императивни правни норми на (A.) Европейска спогодба за превоз на опасни товари по шосе, Закона за автомобилните превози на товари, Наредба за условията и реда за извършване на превоз на опасни товари, издадена от министъра на вътрешните работи и министъра на околната среда и водите и Наредба за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеродни газове ?“ Въпросът не е правен, а фактически, тъй като отговорът му предполага преценка на фактите, установени по спора. Въпроси, които са свързани с факти, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни и с поставянето им не може да се обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. По аналогични съображения и третият поставен въпрос, свързан със задължението на съда при определяне размера на обезщетението да съобрази всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и да прецени в един и същ размер ли следва да бъдат определени неимуществените вреди за лицето, с което е живял пострадалият на семейни начала и неимуществените вреди на родителите на пострадалия, не е общо основание за достъп до касация. По съществото си тази част от въпроса е оплакване за необоснованост на решението, което е основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че обжалването бъде допуснато. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне досежно наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 ГПК.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че по повдигнатата от касатора проблематика е налице многобройна задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд и не се нуждае от промяна.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на всяка ответна страна сторените и надлежно удостоверени разноски в размери от по 1072лв. – заплатени адвокатски възнаграждения.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 41 от 28.03.2018г. на Варненския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 66/2018г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на К. Р. Б., И. Г. К. и В. Г. К. деловодни разноски в размери от по 1072лв. за всеки от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: