12
Р Е Ш Е Н И Е
№ 155
С., 03.01. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 4844/2016година
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 374 от 04.05.2017г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба с вх. № 81036/14.06.2016г. от И. П. П., чрез адв. М. К., и касационна жалба с вх. № 81727/15.06.2016г. от И. П. П., чрез адв. С. В. и адв. А. Д., на въззивно решение № 3285 от 24.03.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 5745/2015г.
С това решение са потвърдени постановените по гр. д. № 15607/2012г. на Софийски районен съд, решение № I- 27-49/ 26.05.2014г., с което е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор, по силата на който Т. Н. И. е прехвърлила на И. П. П. правото на собственост върху описания поземлен имот в [населено място],[жк]срещу задължението му да й заплаща ежемесечно сумата от 100 лв. – докато е жива, като прехвърлителят си запазва пожизнено вещното право на ползване върху имота, и допълващото го решение от 06.02.2015г., с което е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт № 001, рег. № 3605, дело № 179/29.12.2010г. на нот. с рег. № 045 на НК, с който И. П. П. е признат за собственик на описания имот.
На основание чл.213 ГПК към настоящото производство е присъединена и частна жалба с вх. № 13813/07.09.2016г., подадена от адв. М. К. в качеството й на процесуален представител на И. П. П., против определение от 14.07.2016г. по гр. д. № 5745/2015г., с което е допълнено въззивното решение в частта за разноските като И. П. П. е осъден да заплати на Т. Н. И. сторените пред въззивната инстанция разноски в размер на 800.00лв.
В касационните жалби са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изложил ясни мотиви защо приема за основателен иска за разваляне на договора, защо приема неизпълнение на уговорения обем задължения без да конкретизира периода на неизпълнение, както и, че не е обсъдил събраните писмени доказателства, установяващи редовно превеждане на уговорената с договора издръжка; че не изложил никакви съображения защо приема изводите на първостепенния съд за изправност на кредитора при наличието на доказателства за липса на съдействие от нейна страна; че не е обсъдил релевираните във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност на атакуваното с нея първоинстанционно решение. Позовава се на необоснованост, вътрешно противоречие и несъответствие със закона на решаващите изводи на въззивната инстанция. Излага доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в пълна липса на анализ на събраните доказателства и неправилна преценка на доказателствата. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявения иск със законните последици.
Ответната страна Т. Н. И. в пледоария по същество чрез своя процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД.
За да го уважи първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от договор, по силата на който ищцата се е задължила да прехвърли правото на собственост върху свой недвижим имот, а ответникът – да й заплаща ежемесечно сумата от 100 лева докато е жива.Този договор е двустранен и алеаторен, като всяка от страните е поела задължение по него, но престацията на едната от страните (приобретателя) не е определена към момента на сключването на договора. Продължителността на престирането на сумите от по 100 лева месечно зависи от продължителността на живота на прехвърлителката. Счел е, че е безспорно, че ищцата е изправна страна по договора, доколкото тя е изпълнила задължението си да прехвърли правото на собственост в патримониума на ответника.
Насрещното задължение на приобретателя е да заплаща по 100 лева месечна издръжка на прехвърлителката, което задължение той твърди да е изпълнявал. Отчитайки представените пощенски записи и разписки за извършени пощенски преводи на суми от 100 лева, съдът приел, че целта на превода е била именно за погасяване на дълга, поет срещу придобиване на собствеността върху недвижим имот. В тази част счел че показанията на свидетелите, разпитани по делегация, не следва да взима предвид, поради забраната да се доказва със свидетелски показания погасяване на установени с писмен акт парични задължения (чл.164, ал.1, т.4 от ГПК) и липсата на изрично съгласие на страните за това. За да приеме, че преводите са в изпълнение на насрещното задължение на ответника съдът съобразил размера на сумата, периодичността и продължителността на извършването им, установени с неоспорените от страните разписки и пощенски записи. Приел е също, че показанията на свидетелите на ищцовата страна, обсъдени в съвкупност с удостоверението на [фирма] сочат на неизпълнение на задължението на ответника. Тъй като задължението е парично, а договорът не съдържа уговорка за начина на изпълнението му, приложима е нормата на чл.68, б. „а“ от ЗЗД – изпълнението следва да бъде извършено в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението. За продължителен период от време – около осем години (от 2003 г. до 2010 г.) приобретателят е извършвал превод на суми от по 100 лева месечно, които не са получавани от прехвърлителката. За да се освободи от отговорност и последиците от неизпълнението длъжникът следва да престира по начин кредиторът да получи дължимото му. Отказът на прехвърлителката да получава сумите я поставя в забава, тъй като не са установени уважителни причини да не приеме предложеното изпълнение. Изпращането на записите и известието за тях се установява от показанията на св. Г.. Длъжникът е предложил изпълнение, което кредиторът не е приел и с това последният се е поставил в забава. За да се освободи от нея обаче длъжникът следва да процедира съобразно нормата на чл.97, ал.1 от ЗЗД – като остави сумата в банката по местоизпълнението. Счел е и това, че по делото не са събрани преки доказателства за това дали длъжникът е знаел, че сумите не се получават от адресата. Данни, че е уведомяван от [фирма] не се съдържат по делото. Приел е обаче, че ответникът е узнал, че Т. Н. не получава паричните суми, най-рано през 2010г., когато на 24.09.2010г. пълномощникът му е изтеглил преводите, направени в периодите май – август 2009 г. и октомври 2009 г. – август 2010 г. Затова и длъжникът по изпълнението е могъл да се освободи от отговорност по начина, предвиден в чл.97 от 33Д. Тогава той би се освободил от задължението си, без да е необходимо каквото и да било съдействие от страна на кредитора.Обосновал е извод, че ответникът не е изпълнявал задължението си за заплащане на издръжка за продължителен период от време преди завеждането на исковата молба, като неизпълнението продължава и в хода на процеса. Забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на неговата забава, но не го освобождава от самото задължение за заплащане на издръжката. Поради забавата си И. П. е създал основание за разваляне на договора.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Софийски градски съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд като на основание чл.272 ГПК е препратил изцяло към неговите мотиви, без да изложи самостоятелни съображения по основателността на жалбата и по съществото на въведения с иска по чл.87, ал.3 ЗЗД правен спор. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд се е задоволил с това да обобщи, че правилно са обсъдени събраните доказателства и преценени релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на основание чл. 272 ГПК възприема мотивите на първата инстанция. Въззивният съд В пространно изложение подробно е разгледал правната характеристика на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка. Посочил е, че по силата на договора приобретателят е придобил имуществото и като насрещна престация се е задължил да осигури издръжка на прехвърлителя, съобразно уговореното, като задължението му е следвало да се изпълнява цялостно и непрекъснато, като е недопустимо същото да се престира през определени периоди от време. Посочил е, че за да се освободи от отговорност и последиците от неизпълнението длъжникът следва да престира по начин, по който кредиторът да получи дължимото. Въззивният съд е формирал извод, че от събраните по делото доказателства, без да конкретизира кои, се установява неизпълнение на уговорения обем на задълженията на ответника за осигуряване на издръжка на ищцата, тъй като задължението не трябва да се изпълнява епизодично, а непрекъснато. Позовал се е на разпоредбата на чл. 68, б. „а“ ЗЗД, като е обосновал, че задължението на ответника е носимо, а не търсимо, поради което е счел за неоснователно възражението на ответника, че неизпълнението се дължи на обстоятелството, че ищцата не е потърсила изпратените суми в пощенската станция. Развил е довод, че задълженията на страните по облигационната връзка отпадат едва с прекратяването й, такова не е настъпва нито с отказа на кредитора да получи изпълнението, нито с предявяване на иска за разваляне на договора, поради което изпълнение се дължи и в хода на процеса. Посочил е и това, че неизпълнението е продължило един продължителен период от време, включително и към приключване на устните състезания, който е значителен с оглед разпоредбата на чл. 84, ал. 4 ЗЗД и поради което предявеният иск за разваляне на договора се явява основателен.
Мотивите към въззивното решение освен препращането по чл.272 ГПК, съдържат само теоретични постановки относно характера на договора за издръжка и гледане, правата и задълженията на страните по такъв договор, забавата на кредитора, възможностите за разваляне на договора и за освобождаване на длъжника от задължението и/или последиците от неизпълнението, както и формални обобщения за неоснователност на възраженията на ответника и за основателност на претенцията.
Отсъствието на мотиви по същество на конкретния правен спор съдържащи самостоятелен анализ на събраните доказателства и отговор на релевираните от страните защитни доводи и възражения, както и липсата на конкретен отговор на релевираните с въззивната жалба оплаквания, е наложило допускане на постановеното от Софийски градски съд решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по приетия за обуславящ процесуалноправен въпрос „относно задължението на въззивния съд да действа като инстанция по същество на спора, а не като контролно-отменителна инстанция и за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция и приложението на разпоредбата на чл.272 от ГПК във въззивното производство”.
Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Изложеното дава основание да се приеме, че и при действието на ГПК от 2007г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В същия смисъл е и произнасянето в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 157/ 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о, решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, I г.о., решения на ВКС, ІV г. о. – решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. и решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., които се възприемат напълно от настоящия състав и дават отговор на процесуалноправния въпрос, по повод на който е допуснато касационното обжалване.
В отклонение от задължителната практика и в противоречие с разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК решаващият състав на въззивния съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение с позоваване на препращащата норма на чл.272 ГПК, без да обсъди конкретно нито едно от оплакванията във въззивната жалба и без да изложи собствени собствени фактически и правни изводи и съображения защо приема за основателен иска за разваляне на процесния договор.
Независимо от констатираното процесуално нарушение, въззивното решение е правилно като краен резултат и не следва да бъде касирано по следните съображения:
По делото не е съществувал спор, че страните са обвързани от договор, по силата на който ищцата се е задължила да прехвърли правото на собственост върху свой недвижим имот, а насрещното задължение на приобретателя е да заплаща по 100 лева месечна издръжка на прехвърлителката до края на живота й, докогато и тя е запазила правото си да живее в имота. Безспорно е установено, че ответникът ежемесечно с пощенски запис е превеждал дължимите суми от по 100лв., които суми необосновано и неоснователно не са получавани от прехвърлителката. По делото не са събрани преки доказателства за това дали длъжникът е знаел, че сумите не се получават от адресата. Данни, че е уведомяван от [фирма] не се съдържат по делото. Ответникът е узнал, че Т. Н. не получава паричните суми, най-рано през 2010г., когато на 24.09.2010г. пълномощникът му е изтеглил преводите, направени в периодите май – август 2009г. и октомври 2009 г. – август 2010г. Това се установява от приетото като доказателство пред първата инстанция и неоспорено от страните удостоверение от [фирма] . Действително парите са изтеглени от пълномощника на ищеца поради изтичане срока за съхранението им от [фирма], след който в случай, че не бъдат получени от изпращача или от получателя, същите остават в полза на държавата. Независимо от това получаването им обратно от изпращача – длъжник по договора, е равносилно на неизпълнение. Длъжникът се освобождава от последиците на това неизпълнение поради забавата на кредитора. Отказът на прехвърлителката да получава сумите я поставя в забава, тъй като не са установени уважителни причини да не приеме предложеното изпълнение. Изпращането на записите и известието за тях се установява от показанията на св. Г.. Длъжникът е предложил изпълнение, което кредиторът не е приел и с това последният се е поставил в забава. Не е оказал съответно съдействие да си получи парите, т.е. тя /кредиторът Т. И./ е била в забава с оглед разпоредбите на чл. 95 и сл. 33Д. Забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на неговата забава, но не го освобождава от самото задължение за заплащане на издръжката. След тази дата – 24.09.2010г. , длъжникът съгласно чл. 97 ЗЗД, за да се освободи от задължението си, е бил длъжен да предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Същият не твърди и не доказва да е сторил действия в тази насока. Съгласно чл. 75, ал. 1 ЗЗД изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда, или от закона лице. Пощенските и телефонните станции не са овластени нито от закона, нито от кредитора да получават изпълнението. Тяхната дейност е само съобщително – преводна на преведените за друго лице суми. До получаването им сумите са на разпореждане на изпращача. Поради това длъжникът е следвало да предприеме действия по реда на чл.97 ЗЗД. Според тази норма :”Ако задължението е да се предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се освободи, като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.” По делото ответникът не твърди и не доказва да е предприел такива действия – нито е сезирал районният съд по местоизпълнението да определи подходящо място за предаване на дължимото, нито е предприел действия дължимите суми да бъдат оставени за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда. Вместо да стори това, длъжникът в настоящия случай се е задоволил да „изпълнява” по същия начин задължението си чрез пощенски преводи, които ищцата отказва да получава. В тази връзка неоснователно е възражението на касатора, че ищцата е отказала да посочи банкова сметка, по която да й се превеждат дължимите суми / доказателства в тази насока не са събрани в производството/ както и, че е налице нормативна пречка след влизане в сила на Закона за мерките срещу изпирането на пари / ЗМСИП / през 1998г. и Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/ през 2002г. за откриване на банкови сметки без съгласието на титуляра, което е направило невъзможно плащането по банков път. Колизия между предвидената от чл.97 ал.1 предл.2 ЗЗД възможност и невъзможност за реализацията й при действието на Наредба № 3/2009 и ЗМСИП и ЗЗЛД липсва. Наредба № 3/2009 год. изрично предвижда възможността за откриване на еднократна сметка в полза на трето лице – чл.2 ал.3 от Наредбата вр.чл.36 и сл. от Закона за платежните услуги и платежните системи. Какъв е вътрешният ред за откриване на сметка в полза на трето лице и има ли особени изисквания (анал. специална сметка № 214 на [фирма] за присъдени по съдебен ред плащания) е организационен въпрос, но не и нормативна пречка. Такава нормативна пречка (откриване на сметка в полза на трето лице) липсва и при действието на ЗМСИМП и ЗЗЛД, стига да не са налице ограниченията въведени с тези закони – идентификацията на страните, основанието за плащане, произхода на средствата и пр. Плащането от български гражданин в полза на друг български гражданин, черпещ права от задължение по сключен между тях договор в рамките на висящо между тях съдебно производство съдържащо пълни идентификационни данни, не се вмества в ограничението на който и да било от посочените нормативни актове. В същия смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прито, че „ако е налице забава на кредитора, длъжникът може да се освободи от парично задължение по договора, ако е депозирал сумата в банка по местоизпълнението и е уведомил кредитора за това”. В случая ответникът не е представил такива доказателства пред двете инстанции по същество, нито е ангажирал доказателства – откази на банки да открият такава сметка. Представянето на доказателства в касационното производство е недопустимо освен в изрично предвидената от закона хипотеза на чл.295 ал.2 ГПК, но за пълнота на изложението , следва да се посочи, че след постановяване на въззивното решение, на 08 и на 09.06.2016 год. ответникът е заверил своя разплащателна сметка в [фирма] със сумите съответно 10000 лв. и 5000лв. с посочено основание „ изпълнение по договор за издръжка с Т. Н. И.” , а на 09.06.2016г. е упълномощил ищцата с правото да тегли сумите от тази сметка, видно от приложеното към жалбата удостоверение и пълномощно. Тези действия не могат да обосноват извод за саниране на забавата на длъжника по смисъла на чл.95 ЗЗД, доколкото са предприети след постановяване на въззивното решение, а в хода на производството пред двете инстанции по същество не са представени доказателства, че след датата, на която е узнал за отказа на прехвърлителката да получава сумите по пощенските записи действително е предприел каквито и да било действия по чл.97 ал.1 предл.2 ЗЗД, вкл. и чрез удостоверяване на откази на банки за откриване на сметка в полза на трето лице при посочените по-горе законови и подзаконови предпоставки.
Както се посочи и по-горе в решението с оглед нормата на чл.97 ЗЗД внасянето на сумите по банков път е само една от възможностите за длъжника да се освободи от задължението при забава на кредитора. Дори да се приеме, че е налице нормативна пречка за плащане по банков път, ответникът – длъжник е разполагал с възможността да сезира районният съд с искане за определяне на подходящо място за предаване дължимото за пазене. Доказателства за това не са представени по делото.
В обобщение изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице. Когато длъжникът предлага изпълнение, а кредиторът неоправдано не приеме предложеното му, той изпада в забава. Забавата на кредитора обаче не освобождава длъжника от задължението за изпълнение – съгласно чл. 95 ЗЗД, когато кредиторът е в забава и задължението е да се предаде нещо, длъжникът може да се освободи като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението. Заявяването на готовност за изпълнение за плащане на дължимото на прехвърлителя , плащането не на овластено от кредитора, съда, или от закона лице или без предаване на дълживото за пазене, не съставлява изпълнение, поради което договорът за продажба подлежи на разваляне при условията на чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
Неоснователно е и възражението на касатора, че кредиторът е неизправна страна и не може да иска разваляне на договора. Въпросът за правата и задълженията на страните по алеаторния договор е изяснен с множество съдебни актове, задължителни за съдилищата. С тях се приема еднозначно, че с договора за издръжка и гледане едната страна поема срочното задължение да гледа и издържа другата страна до края на живота й, с обем на грижи и издръжка според договора или обичая, срещу една насрещна престация, изпълнена със сключването на договора – прехвърляне правото на собственост на собствен недвижим имот. Задължението за гледане и издръжка има за предмет една продължителна във времето престация, определена не с конкретен срок, а с определяем срок – моментът, в който лицето, което следва да получава престацията от грижи и издръжка, почине. За да се развали един договор за прехвърляне право на собственост срещу бъдещи грижи и гледане, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е без значение дали неизпълнението на поетото задължение за издръжка и гледане е пълно или частично, забавено или неточно, тъй като всяка форма на неизпълнение на алеаторното задължение за издръжка и гледане се приравнява по последици на пълно неизпълнение.
По изложените съображения въззивното решение като правилно по резултат следва да бъде потвърдено.
Съобразно изложеното на касатора разноски за настоящото производство не се следват, а ответната страна не е доказала сторени разноски пред касационната инстанция.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното определение по реда на чл. 248, ал.3 ГПК въззивният съд е приел за основателно искането на ищцата Т. И. за допълване на постановеното решение в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да й заплати сторените във въззивното производство разноски.
Определението е правилно.
Разпоредбата на чл. 81 ГПК изисква с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът да се произнесе и по искането за разноски. Съгласно чл. 78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. С въззивното решение подадените от ответника въззивни жалби са приети за неоснователни и първоинстанционните основно и допълнително решение са потвърдени, поради което за въззиваемата страна е възникнало право на разноски, извършени за процесуално представителство пред въззивната инстанция. С представения договор за правна защита и съдействие от 10.03.2016г. е удостоверено реалното заплащане на сумата от 800.00 лв. в полза на адвокат Е. П., като отбелязването за направеното плащане има характера на разписка, съобразно разясненията дадени в т. 1 от ТР 6/06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3285 от 24.03.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 5745/2015г. и допълващото го по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските определение от 14.07.2016г. по същото гр. д. № 5745/2015г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: