7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
С., 25.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4335/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета Р. С. П., подадена чрез адв. Н. А. от В., срещу въззивно решение № 199 от 03.08.2018г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 152/2018г., в частта, с която като е потвърдено решение № 342/ 24. 08. 2017г. по гр. д. № 74/ 2016г. по описа на Окръжен съд Велико Търново като краен резултат по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД [община] е осъдена да заплати на Е. С. Х. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на майка й С. А. Е., настъпила на 6.11.2013г. от нахапване на безстопанствени кучета, ведно със законната лихва върху тази сума от 06.11.2013г. до окончателното изплащане, сумата от 1200 лв. -държавна такса и сумата от 1195 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „Кое куче е бездомно?“, 2.) „Следва ли да се спре производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК поради наличие на свидетелски показания, съпроводени с неистина и престъпни обстоятелства в кориците на делото, чието установяване е от значение за изхода на делото?“ и 3.) „Възложено ли е от закона постигането на конкретен резултат в дейността на кметовете на общини, освен да обезпечават гражданите от агресията на бездомните кучета, ерго да обезпечават гражданите и от кучета, които си имат собственици, но както в конкретния казус са отвързани, пуснати и опосредстват престъпление?“. Цитира се решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр.д. № 1155/2009 г., в което е дадената дефиниция на бездомно куче като „такова, което обитава обществени места без признаци да има собственик наоколо“. Касаторът счита, че в противоречие с него въззивният съд е приел за бездомно куче такова, което няма собственик, а в случая „аржентинският дог“ и „немският щпиц“ си имат собственик, който е манифестирал собствеността си – св. А. А.. Поддържа, че в противоречие с определение № 32 от 08.01.2016 г. по гр.д. № 5702/2015г. на ВКС, IV г.о., съдът не е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК. Касаторът счита, че третият поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна Е. С. Х., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. М., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на майката на ищцата С. А. Е. на 06.11.2013 г., нахапана от бездомни и безстопанствени кучета.
За да формира извода си за основателност на претенцията до уважения размер въззивният съд е приел за установено, че на 6.11.2013 г. в [населено място] е настъпила смъртта на С. А. Е., на улицата до имота, който обитава А. К. А.. От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза на д-р Г., който бил използвал констатациите си от извършената от него аутопсия на трупа, и СМЕ по досъдебното производство се установявало, че смъртта на Е. се дължи на остра обемна кръвозагуба, причинала хеморагичен шок и остра следкръвоизливна анемия на вътрешни органи в резултат на прекъсване на магистрални кръвоносни съдове по шията и дясното бедро, като са описани травматичните увреждания, получени в резултат на притискане и косо действие на и между твърди предмети с добре изразени върхове и ръбове с голям интензитет и сила в областта на шията, лява мишница, дясно бедро и лява подбедрица, каквито са и зъбите на едри бозайници от семейство „кучета“. Съдът е извел като основен спорен въпрос по делото дали смъртта на наследодателката на ищцата е настъпила вследствие на ухапване на бездомни кучета или от кучета, които имат собственик. Разяснил е, че „безстопанствено куче“ е такова куче, което няма собственик. Обосновал, че доколкото това е един отрицателен факт, доказателствената тежест за оборване на наличието му е на насрещната страна, в случая – за ответника, който следва да докаже, че кучето има собственик. С. анализ на свидетелските показания съдът е формирал извод, че в [населено място] има бездомни кучета. Счел е за недоказано възражението на ответника, че майката на ищцата не е починала от ухапвания от безстопанствени кучета на територията на [община], а от кучета, собственост на А. А.. В тази връзка посочил, че образуваното досъдебно производство № 257/2013 г. по описа на РУП С. срещу неизвестен извършител за това, че на 6.11.2013 г. в [населено място] общ. С. не положил достатъчно грижи за гръбначно животно – куче, което се намира под негов надзор, в резултат на което то причинило смъртта на С. А. Е. – престъпление по чл. 325в ал. 2 вр. ал. 1 НК, е спряно с Постановление на прокурор от Горнооряховската районна прокуратура от 30.05.2014 г., тъй като от проведените следствени действия не е бил установен извършителят на престъпното деяние или свидетели. Съобразено е, че от приложения към досъдебното производство протокол за извършена Д. експертиза от специалисти на НИКК на МВР се установявало, че кръвта по бяла мъхесто-нишкова материя – козина на „немския шпиц“, произхожда от С. Е., а по изследвания биологичен материал от устните на „аржентинския дог“ е установено малко количество фрагментирана човешка Д., от която не може да се определи Д. профил, годен за идентификационно изследване. Отчетено е, че в гражданското производство не са събрани други доказателства от ответника за установяване на възражението му, че смъртта на Е. е настъпила не от ухапвания на бездомни кучета, а от ухапвания на конкретно куче, което е нечия собственост, като обитава съответен дом, ферма или отредено за него място.
Въззивният съд се е позовал на нормите на чл. 50, т. 2 във вр. с чл. 40 и чл. 49 от Закона за защита на животните, в приложимите редакции на нормата към датата на инцидента, според които в задължение на длъжностни лица /служители на общината/ са възложени действия за предотвратяване агресивното поведение на безстопанствените кучета, за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни. Обосновал е, че бездействието на тези длъжностни лица по изпълнение на възложените им със закон задължения е противоправно и когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме без да положи необходимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.Поведението не би било противоправно само при ангажирани доказателства от ответника, че предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди. В случая ответникът възразил, че възложил по договор с ЕТ „И. М.“ организацията, улавянето, изолирането и кастрирането на скитащи кучета в стационар при спазване на ЗВМД и нямал данни от изпълнителя по договора за наличието на бездомни кучета в района на [населено място]. Съдът счел за неоснователно позоваването от страна на ответника на Наредба, приета на основание чл. 40, ал. 5 от Закона за защита на животните с решение № 648 от протокол № 58 от 30.06.2015 г., с която била отменена предходната Наредба, приета с Решение № 94 от 24.04.2012 г. на Общински съвет С., която не е действаща към датата на процесния инцидент, от който е настъпила смъртта на Е. – 6.11.2013 г. От показанията на свидетелката И. М. се установявало, че за да се явят на определен адрес за изпълнение на задълженията по договора, кметът на [община] следвало да заяви явяването им на този адрес и че без сигнал не ходели, като през 2013 г. не били получавали сигнали от други населени места освен от [населено място]. Съобразявайки, че не са извършени дейностите по договора за 2013 г. от лицето, на което са възложени, то съдът е приел, че няма основание да се приеме, че Общината е положила усилия за овладяване на популацията от безстопанствени кучета на територията на [населено място], което да обоснове отпадане на отговорността й за обезщетение на вреди по чл. 49 от ЗЗД.
С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка й С. Е. са в причинна връзка с противоправното и виновно бездействие на общинските служители на [община] по отношение вмененото им от закона задължение за предприемане на всички необходими мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствени кучета към хора и поради това ответната община, като възложител на работата, следва да отговаря на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за вредите от противоправно и виновно бездействие на нейни служители.
При определяне на размера на обезщетението за претърпените вреди при спазване на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла и търпи душевни болки и мъка от загубата на майка си. Отчел е, че те са свързани с мъчителната смърт, от която е починала наследодателката й, вследствие на уврежданията, получени от ухапването. Приел е, че ищцата е имала близки отношения с майка си – посещавала я редовно, независимо че не живеела при нея и независимо от възрастта на наследодателката на ищцата –тя е била жизнена и не е страдала от сериозни заболявания. За неотносими към наличието на изживените болки, както и за определяне на размера им, счел обстоятелствата, че починалата е получавала помощи за отопление за периода 2010-2013 г.; че при нея е живяла Р. К., както и че ищцата живеела в [населено място].
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Първият от формулираните въпроси представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по него и той е обусловил решаващите му изводи. Не се установява, обаче, поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. В цитираното от касатора решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр.д. № 1155/2009 г. е посочено, че фактът, че дадено куче е нападнало човек на улицата и там не е имало друг човек, който да покаже признаци, че е стопанин на кучето, е индиция, че кучето е безстопанствено. Като е приел за безстопанствено това куче, за което не е доказано да е нечия собственост, като обитава съответен дом, ферма или отредено за него място, въззивният съд не е дал различно тълкуване на понятието. Обосновката на касатора е привързана към несъгласието му с изводите на съда за установените по делото факти и анализа на доказателствата, което по естество е оплакване за неправилност, подлежащо на изследване във фазата на разглеждане на жалбата по същество, а не в тази по нейната селекция.
Не се обосновава поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. Касаторът се позовава на съдебен акт, постановен в производство по чл. 288 ГПК. С определението по чл. 288 ГПК не се разрешава конкретен правен спор и не са дава тълкуване на правна норма, поради което не попада в категорията на актовете, представляваща съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. В производството по чл. 288 ГПК съдът извършва преценка за наличието или липсата на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Дейността по селекция на жалбите няма правораздавателен характер.
Третият поставен въпрос не представлява правен въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса вменява ли законът отговорност на общината за агресията на кучета, които имат собственици, но са отвързани, пуснати и опосредстват престъпление, тъй като е приел, че в случая пострадалата е увредена от куче, което е безстопанствено. Не е налице и поддържаното допълнително основание. Основанието по чл.280, ал. 1, т.3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а само бланкетно се е позовал на това основание. Изразяването на собственото разбиране по въпроса не е от естество да обоснове извод за наличие на цитираното основание за достъп до касация.
Следва да се посочи, че в практиката на върховната инстанция последователно се приема, че за вреди от питомно животно отговаря неговият собственик на основание чл. 50 ЗЗД, а когато кучето е безстопанствено отговаря общината на основание чл. 49 ЗЗД поради неизпълнението на дължимите мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета. Отговорността за вреди от вещи по чл. 50 ЗЗД е обективна – каквато и грижа да е положил собственикът, причинена ли е вреда, той дължи обезщетение. Отговорността не отпада и в случаите, когато животното е избягало. Основанието на отговорността за вреди, причинени от животни, е наличието на повишен риск, който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на този риск спрямо трети лица, води до носене на отговорност при нанесена от животното вреда. Отговорността за чуждо поведение (действия и бездействия) по чл. 49 ЗЗД също е обективна (безвиновна), защото възложителят отговаря при същите условия, при които отговаря и прекият причинител на вредата. Отговорността на прекия причинител на вредата по чл. 45 ЗЗД обаче е виновна – ако той е положил дължимата грижа, обезщетение не дължи нито той, нито отговорният за неговите действия. Такава е отговорността на общината за вреди от безстопанствени кучета – тя отговаря, ако нейните служители не са положили дължимата грижа. Предвид посочената разлика между отговорността по чл. 50 ЗЗД и по чл. 45 и 49 ЗЗД от факта, че е настъпила вреда не може да се изведе нито противоправност на поведението на общинските служители, нито неполагане на дължимата от тях грижа. Общината може да опровергае твърденията за противоправно бездействие, като докаже осъществяването на предписаните от закона действия за овладяване на популацията на безстопанствени кучета, както и да екскулпира своите служители, като докаже, че предписаните от закона действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнените мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета са адекватни на проблема и съответстват на финансовите, организационните и други възможности на общината. Предвид изложеното не може да се вмени отговорност на общината за вреди, за които поначало отговорен е собственикът на вещта. Предпоставките за ангажиране на отговорността са различни.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото на процесуалния представител на ответника по жалбата следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, определено съобразно чл. 9, ал.3, вр. с чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 1072,50 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 199 от 03.08.2018г. на Великотърновски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 152/2018г. в частта, с която е потвърдено решение № 342/ 24. 08. 2017г. по гр. д. № 74/ 2016г. по описа на Окръжен съд Велико Търново в частта, с която по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД [община] е осъдена да заплати на Е. С. Х. сумата 30 000 лв.
ОСЪЖДА [община] да заплати на адв. Р. К. М. на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 1072, 50 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: