6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
С., 25.06. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 320/2018год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ж. Ж. и Г. Ж. Ж., подадена чрез адв. П. Г., срещу въззивно решение №1501 от 17.10.2017г. на Варненски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№1420/2017год., с което като е потвърдено решение №1548 от 13.04.2017г. по гр.д.№8075/2016г. на Варненски районен съд, изменено по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските с определение от 17.05.2017г., е обявена за относително недействителна спрямо Х. М. сделката, обективирана в нотариален акт №159, том І, рег.№11165, н.д.№142/2011г. на нотариус с район на действие РС В., по силата на която В. Ж. Ж. е продал на брат си Г. Ж. Ж. недвижим имот, представляващ първи етаж от жилищна сграда в [населено място], област В., [улица], ведно с 50 кв.м. ид.ч. от дворното място, в което тя е построена, цялото с площ 670кв.м. по документи, а по скица – 700кв.м., представляващо УПИ VІ-43, кв.10 по плана на [населено място]; отменен е нотариален акт №159, том І, рег.№11165, н.д.№142/2011г. на нотариус с район на действие РС В.; В. Ж. Ж. и Г. Ж. Ж. са осъдени да заплатят на Х. Н. М. 595,57лв. деловодни разноски, а Г. Ж. Ж. е осъден да заплати и сумата 200лв. на адв. Ф. за адвокатско възнаграждение. С въззивното решение Ж. са осъдени да заплатят на М. и разноски за въззивното производство в размер 913лв.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответната страна Х. Н. М. в представен писмен отговор чрез адвокат Т. взема становище, че не са налице основания по чл.280 за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер 685лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе в настоящото производство по чл.288 ГПК, съдът съобрази следното:
За да приеме предявения иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за основателен, въззивният съд е приел, че кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е всяко лице,титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника; че правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно и възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение; че съдът по П. иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение; че страна, поискала отмяната по чл. 135 от ЗЗД, има задачата да установи само качеството на кредитор, като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес.Счел е също, че разпоредбата на чл. 135, ал.1 ЗЗД дава възможност на кредитора да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането, респективно, че за да бъде уважен т. нар. П. иск, при условията на кумулативност, ищецът следва да установи качеството си на кредитор спрямо дадено лице – да установи съществуването на свое вземане срещу това лице, което да е възникнало, в хипотезата на чл. 135, ал.1 ЗЗД, преди датата на извършване на правното действие, атакувано с отменителния иск, както и че действието уврежда кредитора – като намалява имуществото на длъжника до степен да застраши интересите на правоимащия кредитор; че е необходимо установяването и на знанието на длъжника за настъпилото увреждане на кредитора, при безвъзмездност на действието; че страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес; че правен интерес е налице, когато в резултат на предявяването на иска ще бъде променено действителното правно положение – с прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще се промени правната сфера на ответника по иска и ако се касае до недвижим имот с отменяване на атакуванато действие, кредиторът ще може да насочи изпълнението срещу този имот; че когато кредиторът предяви само павлов иск, без да го съедини с иск за вземането си,както е в процесния случай, правоотношението, от което произтича вземането не става предмет на делото и в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Приел след анализ на доказателствата по делото, че в процесния случай изводът за наличието на паричен дълг на В.Ж. към ищеца следва от влизане в сила на заповед за изпълнение от 09.02.2012г. издадена по гр.д.№ 1510/2012 г. по описа на В. VІІІ състав по силата на която В.Ж. е осъден да заплати на БНК Д. парична сума на основание договор за кредит от 29.03.2005 г. След проведената публична продан на имота, собственост на ищеца М., служил за обезпечение на дълга на В.Ж. към Банката, и извършеното разпределение на получената сума, видно от Протокол от 21.11.2013г. на ЧСИ З. Д., ищецът М. се е превърнал в кредитор на ответника В.Ж. със всички права на удовлетворения кредитор Банка Д. ЕАД за сумата от 251 448.81 лева. Приел е и това, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно. В подкрепа на този си извод е посочил, че смисълът на института на давността е да бъде санкция за бездействащия кредитор, а преди суброгацията ищецът, изобщо не е такъв, поради което и преди да възникне вземането му, той не може да го упражни и няма как по отношение на него да е текла давност.
По изложените съображения е приел възражението на въззивника, че вземането на ищеца не съществува, за неоснователно. Приел е също, че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. ; че е без значение обстоятелството дали длъжникът притежава друго имущество, с което да се удовлетвори кредиторът – ищец (по възражението, че кредитора може да се удовлетвори от друго длъжникова имущество), тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да бъде обезсмислена (преодоляна), като длъжникът изплати задълженията си към кредитора, или ако искът за връщане на дадения заем бъде отхвърлен; че „знанието на длъжника за увреждане е съзнание, че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или предприетото действие ще затрудни удовлетворяването на кредитора”. Посочил е, че в настоящия случай към момента на прехвърлянето на имота на своя брат Г.Ж. длъжникът В.Ж. е знаел, че има кредитор – [фирма], както и че е наложена ипотека върху закупения от него с кредит недвижим имот, т.е. знаел е, че с разпореждането със своите имуществени права уврежда правата на този кредитор и съответно на суброгиралите се в правата му трети лица. Обосновал е извод, че са установени всички елементи на състава на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД: ищецът е кредитор на длъжника – ответник В.Ж., има увреждащо действие, извършено от длъжника спрямо кредитора след придобиването на качеството кредитор, както и знание на длъжника за увреждането и на третото лице, с което последния е договарял, доколкото е в сила презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ГПК във връзка с твърдението, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. Касаторите считат също, че е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК и поради това, че решението противоречи на задължителната практика по въпроса за приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК и по-конкретно :” Следва ли в мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни аргументи, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, при отчитане института на ограничения въззив по ГПК?”. Позовава се на противоречие на решението с т.19 на ТР№1/ 04.01.2001г. ОСГК на ВКС. Обосновава твърдението си за противоречие с оплакването за лаконичност и непълнота на мотивите на въззивния съд – тъй като не са обсъдени от съда всички доказателства и доводи на страните и липсват пълни, точни и убедителни мотиви относно всички елементи от фактическия състав на иска.
С оглед поддържания в изложението довод за недопустимост на решението и предвид задължението на съда служебно да следи за валидността и допустимостта на съдебния акт, следва да се посочи следното : твърдението на касаторите за произнасяне от двете съдебни инстанции по нередовна искова молба е необосновано. Твърдяното от касаторите противоречие в обстоятелствената част на исковата молба, както и за наличието на взаимоизключващи се обосновки на интереса от предявяването на иска не се констатира от настоящата инстанция в рамките на служебно извършената проверка за валидност на сезирането. Ищецът е поддържал в исковата молба и уточненията към нея, че е кредитор с неудовлетворено вземане; че качеството му на кредитор следва от чл.155 ал.1 ЗЗД – суброгирал се в правата на удовлетворения кредитор на ответника В.Ж. – Банка Д.; че между ответника В.Ж. и Банка Д. е бил сключен договор за кредит на 29.03.2005г., по който Банката кредитор е била удовлетворена чрез публична продан на имот, негова собственост; че извършената разпоредителна сделка с процесния имот го уврежда; че у съконтрахента по сделката – втория ответник Г.Ж., е било налице знание за увреждането. За да обоснове наличието на знание за увреждане е посочил, че знанието за увреждане се презумира, тъй като съконтрахентите по сделката са братя. Съобразно тези си твърдения е заявил искане сделката да се прогласи за относително недействителна спрямо него.
Поради изложеното не се установява наличието на основание по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване във връзка с тази част от изложението.
На следващо място в останалата част от изложението са релевирани единствено оплаквания на касаторите за необоснованост на решението поради непълни, лаконични и неразбираеми според тях мотиви, поради постановяването му при непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според тях факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, както и за неправилно приложение на материалния закон, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с тези си доводи касаторите са поставили въпроса, свързан със съдържанието на митивите на въззивния съд, посочен по-горе. В тази връзка следва да се посочи, че така формулираният въпрос е привързан към оплакването на касаторите за необоснованост и неправилност на решението, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, за липса на обсъждане на всички доказателства и релевирани възражения от страните. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната съдебна практика, на който касаторът се позовава. В случая позоваването на т.19 от ТР №1/2000 на ОСГК на ВКС е неуместно, тъй като последното е посветено на спорни въпроси на въззивното производство по отменения ГПК, а в случая въззивното производство е протекло по реда на новия гражданско процесуален кодекс. По въпросите за правомощията и задълженията на въззивния съд по реда на сега действащия ГПК е постановено ТР№1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът не се позовава. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи, макар и с лаконични мотиви. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна сторените в касационното производство и удостоверени такива в размер 685лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1501 от 17.10.2017г. на Варненски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№1420/2017год.
ОСЪЖДА В. Ж. Ж. и Г. Ж. Ж. да заплатят на Х. Н. М. деловодни разноски за касационното производство в размер 685лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: