О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 947
София, 28.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2631/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор А. В. от Апелативна прокуратура – София, срещу решение № 828 от 10.04.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4825/2016г., с което е потвърдено решение № 6422 от 02.08.2016г. по гр. д. № 16056/2015г. на Софийския градски съд в частта, с която е уважен предявеният от А. М. Д. иск против Прокуратура на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., претърпени вследствие на повдигнатото му обвинение в извършване на три престъпления по чл. 220, ал.2, вр. с ал. 1, НК. В останалата част, с която като краен резултат искът е отхвърлен за разликата от 15 000 лв. до 60 000 лв. въззивното решение не е обжалвано, поради което не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалноправните разпоредби и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат правните въпроси: 1. „В случаите когато страна, която е привлечена като обвиняем по повече от едно незаконно обвинение, поддържани по едно и също време по отделни наказателни производства, е предявила отделни искове за обезщетяване на претърпени вреди от всяко едно от незаконните обвинения, задължен ли съдът да изложи мотиви за това идентични вреди ли се претендират от всички незаконни обвинения, кои са причинени и в какъв обем и интензитет от конкретното обвинение и какво е значението на установените факти и обстоятелства, обуславящи претърпените неимуществени вреди, за размера на дължимото глобално обезщетение за претърпените неимуществени вреди от всички незаконни обвинения?“ и 2. „При предявени отделни искове за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от всяко едно от поддържаните в един и същ период паралелно незаконни обвинения по няколко наказателни производства, задължен ли е съдът да определи глобалния размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от всички незаконни обвинения?“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
Ответната страна А. М. Д., в подаден писмен отговор, чрез адв. Д. П., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за безспорно установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, при определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: ищецът, заемайки отговорна длъжност в държавно учреждение, управляващо значителен по размер паричен фонд за подпомагане стопанската дейност на земеделските производители, е бил незаконно обвинен в извършване на три тежки стопански престъпления, за които се предвижда тежко наказание – лишаване от свобода от 3 до 10 години, като с присъда от 12.05.2009 г., постановена от СРС, НО, 3 с-в, по н.о.х.д. № 9125/2007 г. бил признат за виновен в извършването и на трите престъпления, като на основание чл. 25, ал. 1 НК, във вр. с чл. 23, ал. 1 НК му било определено едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода” за три години, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на това наказание е било отложено за изпитателен срок от 5 години, както и наказание „лишаване от право да заема ръководна държавна длъжност, както и да упражнява административно-управленска длъжност” за срок от три години; че тази присъда била частично отменена с присъда № 252/05.07.2010 г., постановена по в.н.о.х.о.д. № 5368/2009 г. по описа на СГС и ищецът бил признат за невиновен за извършването на две от престъпните деяния, и изменена по отношение на третото обвинение, като било намалено наложеното наказание „лишаване от свобода” за срок от три години на „лишаване от свобода” за 2 години, чието изтърпяване е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от четири години; че впоследствие подсъдимият е бил признат за невиновен в извършване и на третото престъпно деяние с решение № 28/01.04.2011 г., постановено по н. д. № 637/2010 г. по описа на ВКС, ІІ НО; същият е бил обвиняем, респ. подсъдим, в един непродължителен период от време – около 4 години, като е търпял ограничение на основното му човешко право на предвижване, уредено в чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната”; наложена му била принудителна мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 5000 лв. Прието е, че вследствие на наказателното производство ищецът изживял стрес, накърнени били чувството му за лична чест и достойнство, и доброто му професионално име, а угрижеността и вглъбеността му обусловили психологическия му дискомфорт и страдания. Същевременно, не било установено в процеса воденото срещу ищеца наказателно производство да е публично разгласено – чрез електронни или печатни масмедии (радио, телевизия и преса); че повдигнатите три обвинения са причина за преустановяване кариерното му развитие като преподавател, тъй като той бил притеснен да се изправи през студентите като човек, обвинен и осъден за неизгодни сделки, а също и причинно-следствената връзка между повдигнатото незаконно обвинение за извършване на процесните три престъпни деяния и невъзможността му да намери работа като финансист. Съобразено е в тази връзка, че ищецът не е бил осъждан за извършено престъпление с влязла в сила присъда, поради което при издаване на свидетелство за съдимост е следвало да бъде удостоверено, че обвиняемият не е осъждан. Отчетено е, че в процеса на доказване до приключване на съдебното дирене не се установило процесното незаконно обвинение да е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, накърняване на неговата чест и достойнство – над обичайно преживяваните от всеки един човешки индивид, с висок интелект и заемащ отговорна държавна длъжност. Посочено е също, че от свидетелските показания се изяснявало, че ищецът е получил мозъчен кръвоизлив след повдигане на второ обвинение, вследствие на което е постъпил за лечение в болнично заведение, но това обстоятелство било относимо към изхода на гражданскоправния спор, образуван по искова молба за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди от повдигане на второ незаконно обвинение. Във връзка с релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на претенцията за обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконното обвинение за две от престъпните деяния, за които ищецът бил оправдан с постановената от СГС присъда, въззивният съд подробно обосновал, че оправдателната присъда в своята цялост по отношение на трите инкриминирани тежки престъпни деяния е влязла в сила при постановяване на Решението на ВКС, който е началният момент на погасителната давност и към момента на подаване на исковата молба същата не била изтекла. До различен извод е стигнал относно вземането за лихва, изтекла до 11.12.2012г.
С оглед на изложените съждения, апелативният съд е приел, че съобразно действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди, справедливият размер на обезщетението възлиза на 15 000 лв., поради което искът за разлика над този размер е неоснователен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК/ред. ДВ, бр. 47/2009г./, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай формулираните въпроси не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като по тях липсва произнасяне от въззивния съд и съответно не са обусловили решаващата му воля. Съобразно формираната задължителна съдебна практика на ВКС в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Когато присъжда обезщетение по иск, предявен въз основа на едно от незаконните обвинения и в случаи на установеност по делото, че срещу ищеца е имало и други обвинения, този факт е от значение както при изследване на причинната връзка, така и при съблюдаване критерия на чл. 52 ЗЗД. Условие за тази значимост е въпросът законни ли са били обвиненията да е вече разрешен с оглед целите на ЗОДОВ, с постановяване на влязла в сила оправдателна или осъдителна присъда, или при прекратяване на наказателното преследване с акт, довел до снемане на обвиненията при възникване на отговорност от страна на правозащитните органи за тях. / в този смисъл е Решение № 240 от 4.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2016 г., III г. о, Решение № 554 от 6.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 266/2012 г., IV г. о., ГК и Решение на ВКС, № 449 от 16.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1393/2011 г., IV г. о., ГК/. В конкретния случая по делото не са събирани доказателства за това какви други обвинения са били повдигнати на ищеца, за какви деяния, в кой момент и с каква продължителност и съответно какъв е резултатът по тях, нито са събирани доказателства за това обезщетение на какви вреди, претърпени вследствие на повдигнатите спрямо ищеца други обвинения се претендират в образуваните други граждански дела, конкретни данни за каквито няма по делото, за да бъде възможно съдът да извърши преценка дали са идентични с процесните и да определи справедлив размер на глобално обезщетение. Поради това така поставен въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда и не покрива изискването за общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Същевременно не се обосновава и наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, доколкото не е настъпило изменение в законодателството и обществените условия, което да налага промяна на съществуващата задължителна съдебна практика по поставените въпроси, посочена по-горе.
Предвид изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски, а ответникът не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 828 от 10.04.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4825/2016 г. в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: