8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 597
С., 22.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 232/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. Г., подадена чрез адвокат В. Г. П. от АК [населено място], срещу въззивно решение № 359 от 24.10.2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 568/2018г., с което е потвърдено решение № 846 от 28.06.2018г., постановено по гр. д. № 5053/2017г. на Пазарджишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от К. С. Г. срещу „Санафрут“ООД искове по чл.242, във вр. с чл.128, т.2 от КТ за заплащане общо на сумата от 7 277 лв., представляваща сбора от дължими, но неизплатени трудови възнаграждения както следва: за месец юни 2015г.- 383 лв., за месец юли 2015г.-383 лв., за месец август 2015г.-383 лв., за месец септември 2015г.-383лв., за месец октомври 2015г.-383лв., за месец ноември 2015г.-383лв., за месец декември 2015г.-383лв., за месец януари 2016г. – 383 лв., за месец февруари 2016г. – 383 лв., за месец март 2016г. – 383лв., за месец април 2016г.-383 лв., за месец май 2016г-383лв., за месец юни 2016г. – 383лв., за месец юли 2016г.-383 лв., за месец август 2016г.-383 лв., за месец септември 2016г. – 383лв., за месец октомври 2016г. – 383 лв., за месец ноември 2016г. – 383 лв. и за месец декември 2016г. – 383 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба 12.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата; искове по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 348 лв., представляваща обезщетение за 20 дни неползван платен годишен отпуск за 2015 г. и сумата от 348 лв., представляваща обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и ищцата е осъдена да заплати на ответника „Санафрут“ООД сумата от 730 лв. – разноски по делото пред първа инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове, а при условията на евентуалност за връщане на делото на окръжния съд със задължителни указания относно тълкуването и прилагането на закона.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1./„Следва ли всяка страна, която прави твърдения по несъмнен начин, с всички допустими доказателствени средства, да докаже своето твърдение за настъпили обстоятелства, от които черпи права и в тази връзка длъжен ли е работодателят да установи обстоятелствата, своите доводи, искания и възражения?“, 2./„За задължението на съда да обсъди всички доказателства като изложи мотиви за доводите на страните, преди да постанови решение по спора?” и
3./„Относно последиците на обявена недействителност на трудов договор“. Счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото ще бъде произнасянето на касационната инстанция по въпроса:
„Следва ли да бъде отменено влязлото в сила решение и съдът да се произнесе и по отношение обезщетението за неизползван платен годишен отпуск при условие, че то е влязло в сила и не подлежи на касационно обжалване, ако съдът допусне касационно обжалване и приеме, че работникът по трудов договор е бил добросъвестен при сключване на трудовия договор и при неговото изпълнение и същият е прекратен преди да бъде обявена неговата недействителност?“.
По първия въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 467 по гр.д. № 231/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 66 по гр.д. № 5401/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 261 по гр.д. № 5305/2008 г. на ВКС, III г.о. и решение № 176/21.11.2018 г. по гр.д. № 1677/2018 г. на ВКС, IV г.о., по втория с решение № 175/20.07.2017 г. по гр.д. № 60213/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 125/13.05.2010г. по гр.д. № 5096/2008 г. на ВКС, IV г.о., по третия с решение № 255/13.11.2014 г. по гр.д. № 5893/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 251/25.05.2011г. по гр.д. № 255/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 252/ 24.06.2011г. по гр.д. № 1743/2010 г. на ВКС, III г.о..
Обосновава се приложението и на чл. 280, ал.2, предл. трето от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Оплакванията на касатора за очевидна неправилност на решението се основават на това, че без съответно препращане към мотивите на първата инстанция и без посочване на нито един факт, на който да се позове, въззивният съд е приел за доказано, че ищцата не е полагала труд. Оспорва се и обосноваността на съждението на съда, че при привиден договор за работодателя съществува задължение да издава необходимите документи пред съответните компетентни органи, свързани с трудовия статус на работника или служителя, за да се поддържа пред трети лица привидното състояние на действителност на договора.
Ответната страна „Санафрут“ ООД, представлявано от управителя Р. М., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат М. М., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски за касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата в общ размер на 696 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2015 г. и за 2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2017 г. до окончателното й изплащане, е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Това е така, защото действащата редакция на процесуалната норма /чл.280, ал.3, т.3 ГПК/ предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000 лева. В случая, цената на предявените искове по чл. 224, ал.1 КТ е размер на търсената парична сума – 696 лв., като същевременно не са обусловени от изхода по останалите претенции. Доколкото в случая тази претенция е с цена под 5000 лв., касационният контрол на въззивното решение досежно нея е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по иска с правно основание чл.128, т. 2 КТ е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 04.01. 2015г. между ищцата и ответното дружество е сключен валиден трудов договор в писмена форма, съдържащ минимално необходимото съдържание по чл. 66 ал.1 от КТ и че за посочения в исковата молба период м. 06. 2015г. – м. 12. 2016г. ответното дружество не е изплатило на ищцата месечно трудово възнаграждение. Спорът по делото е концентриран по два основни въпроса, които са поставени с отговора на исковата молба. На първо място това е въпросът за действителността на трудовия договор с оглед възражението на ответника, че същият представлява „привидна правна сделка“, прикриваща друго действително съглашение между страните, а именно гражданскоправна сделка – основание за нищожност на договора по чл. 26, ал.2 от ЗЗД. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ищцата, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск по чл. 74 от КТ, тъй като ответната страна е оспорила действителността на трудовия договор чрез “възражение“ за нищожност, направено с отговора на исковата молба, Обосновал е, че възражение за нищожност е допустимо да се предяви в самостоятелен исков процес чрез отрицателен установителен иск, в образуван процес чрез инцидентен установителен иск, насрещен отрицателен установителен иск или чрез възражение. За неоснователно е прието от въззивния съд и възражението, че недействителност на трудов договор може да се обявява само на основанията и по реда на чл.74 от КТ, но не и по реда на общия граждански закон – чл. 26 от ЗЗД. Съдът е обосновал, че освен специалната разпоредба на чл. 74 от КТ, спрямо трудовите договори субсидиарно приложение намират и разпоредбите на чл. 26 и сл.от ЗЗД относно недействителност на договорите , тъй като в КТ няма предвидени особени правила, които да изключват приложението на общия граждански закон. Въззивният съд е приел, че изявленията на ищцата, в качеството й на свидетел, в съдебно заседание на 15.05. 2017г. на РС Пазарджик по а.н.д. № 335/2017г., образувано за съставено НП на ответното дружество от Дирекция “Инспекция по труда“ [населено място] за неизплатено трудово възнаграждение на ищцата от ответното дружество, правят вероятно твърдението на противната страна за привидност на съгласието, представляват „начало на писмено доказателство“ и са основание за допускане на гласни доказателства, за установяване привидността на сделката. След съвкупен анализ на свидетелските показания на свидетелите Т. и Г. и на приложена онлайн кореспонденция между страните по делото въззивният съд е формирал извод, че процесният трудов договор е сключен формално, без страните да желаят настъпване на правните последици на трудовото правоотношение. Действителната воля на страните е била ищцата, като агроном, да не полага труд по трудово правоотношение, а да извършва консултации на дружеството във връзка с отглеждането на ягодите, за което да получава определено възнаграждение. За установено е прието, че ищцата не е имала работно време, работно място, не е получавала месечно трудово възнаграждение, не е изпълнявала трудови задължения, съобразно длъжностната характеристика за длъжността. Съдът е заключил, че трудовият договор е сключен привидно, за пред трети лица, за да ползват и двете страни определени облаги – ответното дружество данъчни и счетоводни, а ищцата социални облаги. Същият прикрива друга сделка, гражданскоправна, чиито правни последици страните са желали. Отделно от това дори трудовият договор да е действителен, то исковите претенции са приети за неоснователни и поради липсата на полаган труд от ищцата по трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл. 128 т.2 от КТ вменявала задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение само за извършената работа и след като ищцата въобще не е полагала труд по трудово правоотношение съдът е приел, че работодателят не й дължи уговореното трудово възнаграждение. Формираният от съда извод, че ищцата не е полагала труд не се опровергавал и от представеното по делото Удостоверение изх. № 3/16.03.2017г., образец УП-2, издадено от ответното дружество, тъй като същото било издадено за целите на НОИ и очевидно, за да поддържа пред третите лица привидното правно състояние за действителността на трудовия договор.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите два въпроса, свързани с принципното разпределяне на доказателствената тежест в процеса, в какъвто смисъл разпоредбата на чл. 154 ГПК закрепва изрично правило и относно задължението на съда да обсъди всички доказателства като изложи мотиви за доводите на страните, преди да постанови решение по спора, въведено с разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, са привързани към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставени, въпросите са по естеството си не правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същите касаят процесуалните действия на въззивния съд, дори и да се обоснове извод, че са общо основание според нормата на чл. 280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставените въпроси да е в противоречие с правното разрешение по същите правни въпроси, дадено със съдебен акт от обхвата съдебна практика на ВКС. Не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 154 ГПК, възпроизведена в представената съдебна практика, според която всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения, анализирал е доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.
Изрично в изложението си касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по съществения, обуславящ изхода на делото материалноправен въпрос за последиците на обявена недействителност на трудов договор. Както се отбеляза, за да е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда. В случая това условие не е налице и поставеният въпрос не представлява общо основание за достъп до касация. Въпреки това следва да се посочи, че дори и да се приеме, че този въпрос е съобразен от съда и след като е отхвърлил предявените искове поради недействителност на трудовия договор, той е приел, че недействителността има обратно действие, не се установява соченото противоречие със съдебната практика на ВКС, според която обявяването на трудовия договор за недействителен няма обратно действие, когато работникът и служителят е действал добросъвестно при сключването му. Основанието, на което договорът е приет за недействителен – поради симулация, доколкото страните не са желали настъпването на правните му последици, поначало изключва добросъвестността на ищцата, разбирана като незнание на обстоятелствата, обуславящи недействителността. Следва да се посочи и това, че какъвто и отговор да се даде на въпроса, то не би се стигнало до друг краен резултат по спора, тъй като въззивният съд е обосновал и друг самостоятелен извод за неоснователност на претенцията поради това, че след като е безспорно установено, че труд не е престиран, то не се дължи и съответно възнаграждение за такъв.
Четвъртият правен въпрос също не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК с оглед изложените вече разяснения. Същият касае правомощията на касационната инстанция да се произнесе по жалба срещу окончателно въззивно решение. Както се посочи, в тази част касационанта жалба, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иска по чл. 224, ал.1 КТ е недопустима. Не съществува връзка на обусловеност между исковете по чл. 128 КТ и чл. 224, ал.1 КТ, която да обуслови разглеждането й въпреки ограничението на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал процесуални нарушения и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение в частта, съдържаща произнасяне по претенциите по чл. 128, т.2 КТ.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, удостоверени с договор за правна защита и съдействие от 13.12.2018г. в размер на 900.00 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на К. С. Г. срещу въззивно решение № 359 от 24.10.2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 568/2018г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 846 от 28.06.2018г., постановено по гр. д. № 5053/2017г. на Пазарджишкия районен съд, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 348 лв., представляваща обезщетение за 20 дни неползван платен годишен отпуск за 2015 г. и сумата от 348 лв., представляваща обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2016г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 232/2019г. в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 359 от 24.10.2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 568/2018г., в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА К. С. Г. да заплати на „Санафрут“ ООД сумата от 900 /деветстотин/ лева – разноски за касационната инстанция.
Определението в частта, с която се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му. Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: