О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
София, 23.07. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №734/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЕКО ПЛАН ПРИМОРСКО”ЕООД, представлявано от управителя Д. Е. Д., чрез адв. Ц. от САК, срещу решение № ІІІ – 101 от 05.10.2018г., постановено по в.гр.д.№ 983/2018г. по описа на Бургаски окръжен съд /БОС/, по предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД. С това въззивно решение е потвърдено Решение № 607 от 12.04.2018г. на Районен съд [населено място], постановено по гражданско дело № 7048 по описа за 2017г., и „ЕКО ПЛАН ПРИМОРСКО”ЕООД е осъдено да заплати на Б. Е. Х. сумата 1100лв. разноски, сторени във въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение „ЕКО ПЛАН ПРИМОРСКО”ЕООД е осъдено да заплати на Б. Е. Х. сумата 18126.26 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане в края на месец март 2017 год., от които 3034.50 лева – заплатени на 26.07.2017г. услуги на „Агротера“ ЕООД: оран, дискуване и сеитба, 2990.00 лева – разходи за сеитба на люцерна сорт „Плато” и 12101.76 лева – пропуснати ползи, поради унищожаване на реколтата от люцерната: 3000 бали сено, заедно със законната лихва върху общата сума от предявяването на иска -25.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. „ЕКО ПЛАН ПРИМОРСКО“ ЕООД, е осъдено да заплати на ищеца и направените по делото разноски, в размер на 2296.07 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът поддържа във връзка с въпросите : – 1/ „за колизията между права произтичащи от договори за аренда/наем, сключени от отделни съсобственици в полза на различни арендатори, съответно наематели, но за съвпадащи периоди от време, за периода до 07.02.2017г.”, и 2/ „ когато договорите за аренда на един и същи имот са били сключени от съсобственици с различни по обем права в съсобствеността, на кой арендатор следва да се даде превес – на този арендатор, сключил договор за аренда със съсобствениците, притежаващи повече от 50% в съсобствеността, като проявление на общото правило на чл.32, ал.1 ЗС, според което общата вещ се управлява от мнозинството от съсобствениците съобразно притежаваните от тях дялове в общността, или на първия по време договор?” Счита, че като е приел за приложимо правилото „ Пръв по време, пръв по право” въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие съсъ задължителната практика, обективирана в т.1 от ТР№2 от 20.07.2017г. по т.д.№2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с втория въпрос твърди противоречие и с правните разрешения, дадени с постановените от ВКС решения №115 от 21.11.2017г. по гр.д.№997/17г. – ВКС, ІІ отделение, и Решение № 314/ 17.02.2012г. по гр.д.№1548/2010г.- ВКС, ІІІ отделение.Счита също, че като е нарушил задължението си да обсъди и разгледа всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и становищата на страните, съдът е разрешил процесуалноправния въпрос „ за задължението на въззивния съд за пълно изясняване на делото от фактическа и правна страна и обсъждане на всички доказателства, в тяхната съвкупност и взаимовръзка” в противоречие със задължителната за съдилищата практика – ППВС№1 от 13.07.1953г. по гр.д.№1/1953г. на ВС, както с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ ТО.
Ответната страна – Б. Е. Х., в писмен отговор, подаден чрез адв.Т. от Б., взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските за адвокатско възнаграждение – 1100лв., сторени в касационното производство, съгласно представения договор за правна помощ и съдействие.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да обоснове решаващите си изводи за основателност на заявената претенция, въззивният съд е посочил, че със Закона за опазване на селскостопанското имущество /З./, се уреждат отношенията във връзка с опазването на селскостопанското имущество от повреди, унищожаване, разпиляване, кражби и присвоявания, както и се регламентира редът за обезщетяване на причинените вреди, който е административен и правната му уредба се намира в Глава 3 на З.; че в разпоредбата на чл.2 от З. е прието, че по смисъла на закона в селскостопанско имущество се включват селскостопанските земи (обработваеми земи, естествени ливади и пасища) и полските култури, трайните и цветните насаждения, оранжериите; че съгласно Решение №451/23.02.1981г. по гр.д.№230/1981г. на I Г.О. на ВС на НРБ, с изключение на изрично посочените в З. случаи вредите, причинени на селскостопанско имущество, се установяват и обезщетяват по реда на специалния закон, ако увреденият не е поискал установяването и присъждането им по общия исков ред. С оглед на тези съображения е обосновал извода си, че исковият процес е допустим. Акцентирал е на задължителните за съдилищата правни разрешения, дадени с Тълкувателно решение №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД, е действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на земеделска земя, съгласно специалния Закон за арендата в земеделието /ЗАЗ/; че договорът за аренда отговаря в най- пълна степен на особеностите на използването на земеделска земя и позволява на арендатора да прави инвестиции и да планира добивите си; че с оглед на договорната свобода е допустимо земеделската земя да бъда обработвана и по силата на наемен договор; че предвид изложеното, договорите за наем и съответно за преотдаване под наем са допустими от закона средства за придобиване на право на обработка на земеделска земя; че договорът за аренда създава облигационно право на арендатора да използва обработваемата земя за земеделски цели, като изискването за вписването му в службите по вписвания и регистрацията в съответната общинска служба по земеделие имат защитно – оповестителнен характер; че облигационно право да се обработва земята се реализира и чрез наемния договор. Счел е, че в процесния случай възникналите наемни правоотношения между собственика на земята и наемателя „Агротера“ ООД и съответно тези по преотдаването й под наем, между наемателя и ищеца са сключвани за съответни стопански години, като съгласно легалната дефиниция в т.3 от ДР на ЗАЗ, стопанска година е времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година, а земеделското производство се извършва в рамките на стопанската година, която започва да тече от 01 октомври на текущата година и продължава до 01 октомври на следващата година.
Въззивният съд е приел, че в процесния случай е налице колизия между облигационни права относно ползването на процесния имот, възникнала между ищеца – пренаемател на имота, и „Еко план приморско“ ЕООД – арендатор на същия имот; че принцип за разрешаването на колизии между облигационни права е, че първи се удовлетворява първият по време кредитор, който в настоящия случай е ищецът, извличащ правата си върху земеделския имот от Договор за наем на земеделска земя от 01.10.2015г., сключен между Р. С. Г. и „Агротера“ ЕООД, в сила от 01.10.2016г. до 30.09.2018г. и Договор за преотдаване под наем на земеделска земя от 01.07.2016г., сключен между „Агротера“ ЕООД и Б. Е. Х. със срок на действие от 01.10.2016г. до 30.09.2018г.; че договорът за аренда в полза на „Еко план приморско“ ЕООД е сключен на 05.12.2016г. по време на започналата стопанска година и видно от клаузите на арендния договор арендаторът „Еко план приморско“ ЕООД е поел задължение към собствениците да уреди отношенията си с предходни арендатори на имота; че договорните клаузи имат силата на закон за страните; че полските култури представляват селскостопанско имущество, което попада под закрилата на гражданския закон от повреди, унищожаване и разпиляване и обратното би довело до обществено неприемливи резултати при земеделската обработка на земята.
Приел е за неоснователни наведените от ответника съображения за антидатиране на договорите за преотдаване под наем на имота.В тази връзка е посочил, че достоверната дата на частен документ се свързва с момента, към който документът със сигурност е съществувал и е бил противопоставим на трети лица, а хипотезите, при които е налице достоверна дата на частен документ, са изброени в разпоредбата на чл.181 от ГПК; че в случай, че настъпи факт, от който несъмнено може да се направи извод, че документ е налице, следва да се приеме за достоверен частният документ от настъпването на този факт; че видно от представена Заповед №РД- 11-275/03.10.2016г. на Директора на ОД „Земеделие“- [населено място] относно определяне масивите за ползване в землището на [населено място] поляна и Приложение №1, ищецът е вписан като ползвател на процесния имот и от този момент процесните договори за наем и съответно за преотдаване под наем са с достоверна дата.
След анализ на доказателствения материал съдът е обосновал извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. С изготвения в първоинстанционното производство доклад е прието за ненуждаещо се от доказване обстоятелството по разораването на земеделския имот от ответното дружество, предвид заявените в отговора на исковата молба твърдения за наличие на право, като арендатор на имота, да извърши земеделска обработка на имота и незнанието на ответника, че върху имота има засята култура от друго лице. С оглед на това е счел за установен този елемент от фактическия състав на деликта.
Приел е за установени и останалите елементи от състава – противоправно поведение на ответната страна, от което са произлезли вреди за ищеца, изразяващи се в накърняване на неговото имуществено благосъстояние – настъпилата негативна промяна от унищожаването на засадена полска култура чрез разораването на имота. В тази връзка е кредитирал показанията на свидетелите Я. и Р., от които се установява, че имотът е бил засаден с люцерна от ищеца, тъй като същите се подкрепят и от писмените доказателства – от представените договор за услуга за извършване на селскостопанска обработка и документите за заплащането й, както и от заповедта на Директора на ОД „Земеделие“- [населено място]. С оглед на това е счел за правилен и обоснован и е споделил извода на първоинстанционният съд, че не следва да се даде вяра на разпитания свидетел В.Г. относно неизползването на процесния имот за земеделски цели.
Съдът е посочил и това, че подлежащите на обезщетяване имуществени вреди от деликт включват претърпените загуби и пропуснатите ползи за увреденото лице; че в случая се претендират извършени разходи за засаденото в имота семе и такива за земеделската обработка на земята като ищецът е твърдял , че на два пъти е закупил семена за люцерна, за което е представил доказателства, както и е използвал 30 кг. собствени семена, които е закупил в предходен момент; че от приетото и неоспорено заключение по съдебна- агротехническата експертиза се установява, че вложените в сеитбата семена са в рамките на средните норми с оглед на гъстотата на посева и поливните условия и поради това е доказана претенцията в тази й част; че за извършването на земеделска обработка на имота е представен сключен договор за услуга за описани земеделски дейности , от който, обсъден ведно с показанията на свидетеля Я. и заключението на вещото лице по назначената експертиза се установява основателност на претенцията на ищеца и в тази й част за сума в размер на 3034,50 лв. Във връзка с частта на претенцията за обезщетяване на вреди от пропусната полза, съдът се е позовал на постановките на Тълкувателно решение №3/2012г. на ОСГТК на ВКС, което намира приложение по аналогия в настоящия казус, съгласно което в процеса следва да е доказана реалната възможност за увеличение на имуществото на лицето при точното изпълнение на съответното задължение от кредитора. След анализ на събраните във връзка с тази част от претенцията доказателства е обосновал извод и за нейната основателност.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай поставените под №1 и №2 в изложението въпроси са неотносими, не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Съдът не разрешавал въпросът за колизията между договорите за наем и пренаемане от една страна и договора за аренда от друга с оглед на това дали на страната на наемодателя, съответно арендодателя е един съсобственик и с какъв в процентно отношение дял в съсобствеността или всички съсобственици. Възражения в тази насока не са и били релевирани надлежно и своевременно от никоя от страните в процеса, съответно съдът не е бил и задължен да се произнася по тези въпроси. Поради това с поставянето им не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, а при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното допълнително такова по т.1 на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с тези два въпроса
Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с поставеният трети от изложението процесуалноправен въпрос. По естеството си същият е касационно основание по чл.281 ГПК и е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. Съгласно утвърдената съдебна практика, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл са Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. IV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., I г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число и актовете, на които се позовава касаторът. Съдът не се е отклонил от посочените правните разрешения по този въпрос – формирал е убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относими и допустими доказателства, събрани по надлежния ред, извършил е преценка на всички доказателства и доводи на страните и е изложил мотиви относно решаващите си изводи. В този смисъл не се констатира противоречие при правното разрешаване на въпроса.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно установени разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1100лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІІ – 101 от 05.10.2018г., постановено по в.гр.д.№ 983/2018г. по описа на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА „ЕКО ПЛАН ПРИМОРСКО”ЕООД да заплати на Б. Е. Х. сумата 1100лв. разноски за настоящата инстанция – заплатен адвокатски хонорар.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: