О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
С., 04.10. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1495/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Х. Т., подадена чрез адв. Д. Б., срещу решение № 161 на Силистренския окръжен съд, постановено на 13.12.2017г. по в.гр.д.№ 220/2017г.. С това решение е потвърдено решение № 120 от 19.06.2017г. по гр.д.№ 36/2016г. на Дуловския районен съд в частта, в която Р. Х. Т. е осъден на основание чл. 79 ЗЗД да заплати на П. Д. С. сумата от 15 925 лв., представляваща направени разходи за запазване на вещта, поради неизпълнение на клауза по предварителен договор от 12.08.2010г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на иска 26.01.2016 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на закона.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се поставят въпросите: 1.) Може ли да се търси заплащане на вреди, при положение че имотът, за който се твърди, че има вреди е изплатен от купувач по предварителен договор? и 2.) Може ли да се търси заплащане на вреди, при положение че имотът, за който се твърди, че има вреди е изплатен от купувач по предварителен договор, чието владение е отнето малко преди това? Касаторът счита, че са налице предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като не сочи съдебна практика и не обосновава защо според него произнасянето по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна П. Д. С. в писмен отговор, подаден чрез адв. И. А., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 760 лв.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд e приел, че
към момента на предявяване на иска процесният имот е собственост на ищцата и нейната сестра В. Д. Х.; че между ищцата и нейната сестра и ответника е сключен на 12.08.2010 г. пред нотариус с рег. № 351 на НК предварителен договор за покупко – продажба на имота за сумата от 50 000 евро, платима на 48 месечни вноски; че според клаузите на договора държането на имота ще бъде предадено на купувача в деня на подписване на договора и в него ще живеят купувачът с майка си и брат си, като купувачът е поел задължението да застрахова ежегодно имота в полза на продавачите, да не извършва каквито и да е промени в него без предварително писмено съгласие на продавачите и да го поддържа във вида и състоянието, в което се намира при получаването му; че след изтичане на срок от 48 месеца, месец декември 2014 година, ответникът започнал ремонтни работи по сградата, без да уведоми за това купувачите, с които нарушил целостта на сградата и застрашил стабилността й, което наложило ищцата да предприеме спешни ремонтни дейности; че по време на разглеждане на делото пред въззивната инстанция, е постановено определение № 1119/30.11.2017 г. по гражданско дело 1529/2017 на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решение №178 от 22.11.2016 г. по в.гр.д. 228/2016 г., с което СОС е потвърдил решение №149/15.07.2016 г. на Д., с което по иска на настоящия ответник предварителният договор е бил обявен за окончателен. Въззивният съд обсъдил ангажираните свидетелски показания относно извършените от ответника и ищцата ремонтни дейности и съобразно заключението на вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза е приел, че стойността на имота преди предприетия от ответника ремонт е била 53 000 лв., след разрушенията на първия етаж – 20 000 лв., стойността на извършените от ответника ремонтни дейности била 2 283 лв., а на ищцата 16 425 лв. При тези данни, изхождайки от това, че в периода, когато ответникът е предприел ремонтните работи, довели до застрашаване целостта на сградата, между страните е действал предварителен договор за покупко – продажба на имота, съгласно който същият не е имал право да извършва строителни дейности в имота без съгласието на собствениците преди сключване на окончателния договор, съдът е счел предявения иск с правилна правна квалификация чл. 79 ЗЗД за основателен. Формираният извод не се опровергавал от обстоятелството, че към момента на извършване на ремонтните дейности дължимите суми за цената на имота са били изплатени напълно, тъй като не е било настъпило условието покупко – продажбата да е финализирана с окончателен договор. За неотносимо въззивният съд приел и обстоятелството, че ищцата също е била неизправна страна, защото не изпълнила ангажимента си да прехвърли собствеността на имота на купувача след като той изплатил дължимата сума, тъй като такава претенция против нея не била предявена. В отговор на релевирания довод, че действията на ищцата по укрепване на имота представлявали водене на чужда работа без пълномощие, съдът обосновал, че към завеждане на иска и до деня на постановяване на определение № 1119/30.11.2017 г. по гражданско дело 1529/2017 на ВКС, имотът е бил собствен на ищцата и сестра й, тъй като обявяването на предварителния договор за окончателен има действие за в бъдеще, а не с обратна сила и именно в качеството си на съсобственик и предвид неспазените по предварителния договор уговорки, ищцата е предприела дейностите по укрепване на сградата. При определяне на сумата, до която претенцията следва да се уважи въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния съд, основани на заключението на вещото лице, и след прецизиране на транспортните разходи, приел за дължима сумата от 15 925 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното решение или касационната инстанция констатира, че решението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В конкретния случай касаторът не обосновава наличието на поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не сочи задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или друга практиката на ВКС и не развива доводи защо счита, че произнасянето по поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следва да се посочи, че основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Такива следва да се присъдят на ответника в размер на 760 лв., чието извършване е удостоверено в приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 29.03.2018 г.. Същите не надвишават минималния размер, предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което релевираното от касатора възражение за прекомерност е неоснователно.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 161 на Силистренския окръжен съд, постановено на 13.12.2017г. по в.гр.д.№ 220/2017г.
ОСЪЖДА Р. Х. Т. да заплати на П. Д. С. сумата от 760 лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: