6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
С., 28.03. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4120 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 6813 от 11.07.2016 г. от „Професионална гимназия по химични и хранителни технологии”/П./ [населено място], представлявана от директора Т. Д., чрез процесуалния си представител адв. Ц. М. от АК-П., против въззивно решение № 228 от 27.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 250/2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик, ГК, ІІІ въззивен с-в, с което като е потвърдено решение № 34 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3290/2015 г. на Районен съд – Пазарджик, са уважени предявените от Н. Г. Х. от [населено място] срещу касатора, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ; за признаване за незаконно уволнението на ищеца, на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ и неговата отмяна; възстановяване на заеманата преди уволнението му длъжност – „старши учител общообразователен предмет”; както и присъждането на обезщетение за принудителна безработица поради незаконното уволнение в размер на 4 334,70 лв., със законните последици. Въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата от 4 334,70 лв. до пълния предявен размер от 6 722,10 лв., като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Материалноправният въпрос, с твърдението, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата, е свързан с приложението на чл. 68, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 1 КТ, вр. с § 1, т. 8 ДР на КТ, определящи по изключение сключването на срочен договор по ал. 1, т. 1 КТ на същата разпоредба за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, за срок най-малко от една година или за по-кратък срок по писмено искане на работника или служителя. По този въпрос не се позовава и не представя задължителна съдебна практика, както и такава на съдилищата по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, на която приетото от въззивния съд да противоречи. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на спора и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са – от процесуално естество – при неизпълнение на императивно въздигнати процесуални задължения на страната, следва ли същата да извлича изгодни са себе си факти и обстоятелства от собственото си противопроцесуално поведение, както и когато е неглижирано противопроцесуалното поведение на ищеца – следва ли това поведение да бъде санирано от съда без да са налице процесуални предпоставки затова – да се навеждат нови факти и обстоятелства и да се допускат доказателствени искания в хода на съдебното производство, без обаче да са наведени причини за тяхното несвоевременно посочване и представяне и от материално естество – термина „същата работа”, въведена от законодателя в нормата на чл. 68, ал. 4 КТ, за заеманата длъжност ли се отнася, или за работодател по см. на § 1, т. 1 от ДР на КТ.
Ответникът по касационната жалба Н. Г. Х. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. Ц. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия иск оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че в случая между страните е безспорно установено, че първоначално те са сключили безсрочен трудов договор, който е трасформиран в срочен с две допълнителни споразумения № 824/13.09.2013 г. и № 774-774/12.09.2014 г., като трудовото правоотношение с ищеца е прекратено със заповед № 814-814/11.09.2015 г., считано от 15.09.2015 г., на основание чл.325, ал.1, т. 3 КТ, поради изтичане на уговорения срок. Приел е, че това основание за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконосъобразно, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 1, т. 1 и ал. 4 КТ, срочен трудов договор се сключва за определен срок, който не може да бъде по-дълъг от 3 години доколкото в закон или в акт на Министерския съвет не е предвидено друго. По изключение срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 за срок най-малко една година може да се сключва за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер. Такъв трудов договор може да се сключи и за по-кратък срок по писмено искане на работника или служителя като в тези случаи срочният трудов договор по ал. 1, т. 1 със същия работник или служител за същата работа може да се сключва повторно само веднъж за срок най-малко една година. Приел е, че в конкретния случай работодателят не е спазил изискването на чл. 68, ал. 4 КТ, вр. с §1, т. 8 ДР на КТ, а именно, че според § 1, т. 8 ДР на КТ изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Тълкуването на разпоредбата поставя като причина /основание/ за сключване на срочен трудов договор, извън хипотезите, обхванати от чл. 68, ал. 3 КТ, изброените от обективен характер, на които работодателят изрично следва да се позове, което в случая не е сторил, тъй като не е изложил причини, които по изключение налагат сключването на срочен трудов договор с ищеца в хипотезата на чл. 68, ал. 4 КТ, което нарушение на закона е довело и до незаконност на уволнението му на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, поради което е уважил предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и обусловените от този резултат искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 68, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 1 КТ, вр. с § 1, т. 8 ДР на КТ, определящи по изключение сключването на срочен договор по ал. 1, т. 1 КТ на същата разпоредба за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, за срок най-малко от една година или за по-кратък срок по писмено искане на работника или служителя, е важен, но той не е решен от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, както и по него не е налице противоречива съдебна практика, тъй като макар и да твърди за наличието на тези основания за допускане на касационното обжалване касаторът не се позовава и не представя такава съдебна практика, на която приетото от въззивния съд по този правен въпрос да противоречи. Напротив, приетото от въззивния съд относно приложението на чл. 68, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 1 КТ, вр. с § 1, т. 8 ДР на КТ е в съответствие с установената задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК/решение №104/23.02.2010 г. по гр.д. № 453/2009 г. на III г.о. на ВКС, решение №164/18.02.2010 г. по гр.д.№4656/2008 г. на I г.о. на ВКС, решение № 66 от 27.04.2016 г. по гр.д. № 4329/2015 г. на ІІІ г.о. на ВКС/. В тях нееднозначно е прието, че с нормата на чл. 68 ал. 3 КТ законодателят е ограничил възможността да се сключват срочни трудови договори по чл. 68 ал.1, т.1 КТ, позволявайки го само за работа с временен, краткотраен или сезонен характер. Възложената работа има временен характер, когато се касае до такава, имаща случаен и еднократен характер, спрямо основния и постоянен предмет на дейност, а сезонността безспорно касае възможността да бъде реализирана само в рамките на определен сезон. Втората група от случаи, при които е допустимо сключване на срочни трудови договори за определено време е уредена в чл. 68 ал. 4 КТ, съгласно който по изключение срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 може да се сключи, за срок най-малко от една година, за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя, но това е допустимо само по изключение, дефинирано в § 1, т. 8 ДР на КТ, какъвто е настоящият случай. Съгласно легалното определение, „изключение” по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Цитираните разпоредби са императивни, поради което формулираното в § 1, т. 8 ДР на КТ изискване към съдържанието на трудовия договор – обуславящите срочността на трудовото правоотношение обстоятелства, да са вписани в трудовия договор – е задължително. В конкретния случай съдът е констатирал, че такива обстоятелства не са вписани в трудовия договор на ищеца, поради което прекратяването на този договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ поради изтичане на уговорения срок е в нарушение на закона.
Поставените правни въпроси, посочени по-горе, с твърдението, че са от значение за изхода на спора и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, от процесуален и материален характер, така както са формулирани/неясно и не във връзка с предмета на спора/, същите не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до правомощията на въззивната инстанция е налице обилна задължителна съдебна практика, съгласно която съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявените искове и въззивникът ответник е обжалвал решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, поради което същите не могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
С оглед на горното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че по поставените въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 240 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 228 от 27.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 250/2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик, ГК, ІІІ въззивен с-в, по касационна жалба вх. № 6813 от 11.07.2016 г. от „Професионална гимназия по химични и хранителни технологии” [населено място], представлявана от директора Т. Д..
ОСЪЖДА „Професионална гимназия по химични и хранителни технологии”гр. П., представлявана от директора Т. Д. да заплати на Н. Г. Х. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 240 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: