О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
С., 29.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр.дело № 452/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Т. Поповска от Апелативна прокуратура – [населено място], срещу решение № 2408 на Софийски апелативен съд, постановено на 14.12.2016г. по в.гр.д.№ 2707/2016г., в частта, с която е отменено решение № 105 от 31.03.2016г. по гр. д. № 48/2016г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на О. В. П. против Прокуратура на Република България по чл.2 ал.1 т.3 З. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до 18 000 лв., вместо което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца още 3 000 лв. – разликата над присъдените 15 000 лв. до 18 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления, по които е признат за невиновен с присъда по н.о.х.д. № 1843/2010г. на РС-Враца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2015г. до окончателното й изплащане и сумата от 852,60 лв., допълнителни разноски пред двете съдебни инстанции, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на О. В. П. неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от П. иск е отхвърлен за разликата над 18 000лв. до пълния заявен размер от
50 000 лв., не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено процесуално нарушение, нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение и намаляване на размера на присъденото обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат въпросите: 1./ „Относно задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществените вреди да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице ?“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че същият бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат следните съдебни решения: решение № 63/18.03.2016г. по гр. д. № 5124/2015г. на ІІІ гр. отд. на ВКС, решение № 200/16.06.2016г. по гр. д. № 1019/2016г. на ІV гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012г. по гр. д. № 733/2011 г. на IІІ гр. отд. на ВКС, и решение № 1419/02.07.2015г. по гр. д. № 1543/2015 г. на САС (без представен препис от същото).
Ответната страна О. В. П., чрез адв. Р. Б., взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че
с постановление на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място], от 12.10.2004 г. е било образувано предварително производство по следствено дело № 230/2004 г. срещу ищеца за това, че в качеството му на длъжностно лице – управител на [фирма] – В. за периода от 30.09.2002 г. до 31.12.2003г. не положил достатъчно грижи за управлението и стопанисването на неговото имущество, вследствие на което за последното настъпила значителна вреда, с което осъществил състава на престъпление по чл. 219, ал.1 НК, като впоследствие досъдебното производство било възложено на Национална следствена служба; че с постановление на следовател от НСлС от 24.07.2007 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 201, вр. с чл. 26, ал.1 НК, чл. 220, ал.1 НК и по чл. 308, ал.1, вр. с чл. 20, ал.2 НК, и му била взета мярка за неотклонение „подписка“; че с постановление на прокурор от ОП – В. от 24.08.2007г. на основание чл. 243, ал.1, т.1 НПК, частично е било прекратено наказателното производство по повдигнатото обвинение по чл. 219, ал.1 НК и делото изпратено на РП – В. за продължаване на процесуално-следствените действия по останалите деяния, за които на ищеца в съизвършителство с други лица било повдигнато обвинение; че на 23.06.2008г. РП – В. е внесла в Районен съд – Враца обвинителен акт срещу ищеца за престъпления по чл. 201, по чл. 220, ал.1 и чл. 308, ал.1 НК, въз основа на който било образувано н.о.х.д. № 861/2008г., прекратено по-късно с разпореждане на съдията-докладчик от 07.08.2008г. и върнато на РП- В. за отстраняване на процесуални нарушения; че на 14.01.2009г. ищецът отново бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, чл. 220, ал.1 НК и чл. 308, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 НК, като му била взета мярка за неотклонение „подписка“; че на 11.05.2009г. срещу него отново бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 201, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, чл. 220, ал.1 НК и чл. 308, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 НК и на същата дата е било образувано н.о.х.д. № 573/2009г. по описа на РС- Враца, върнато отново за отстраняване на съществени процесуални нарушения в досъдебното производство; че с постановление от 22.12.2009г. частично било прекратено наказателното производство, водено срещу него по отношение на повдигнатите му обвинения по чл. 201 и по чл. 308, ал.1 НК, поради липса на извършено престъпление от общ характер, както и мярката за неотклонение „подписка“, поради изтичане на повече от две години от привличане на лицето като обвиняем на основание чл. 234, ал.8 НПК; че след ново привличане на лицето като обвиняем за извършено престъпление по чл. 220, ал.1 НК и взета мярка за неотклонение „подписка“ на 17.03.2010г. бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл. 220, ал.1 НК, като образуваното н.о.х.д. №452/2010 г. по описа на РС-Враца за пореден път с разпореждане от 01.07.2010г. било прекратено и върнато на РП – В. за отстраняване съществени процесуални нарушения; че на 25.11.2010 г. ищецът бил отново привлечен като обвиняем, а на 30.11.2010г. срещу него е внесен обвинителен акт за престъпления по чл.220, ал.1 НК и образувано н.о.х.д. № 1843/2010 г.; че в съдебната му фаза делото е било отлагано няколко поредни пъти – поради процесуални пречки с оглед невръчен обвинителен акт на един от подсъдимите; поради констатирана изтекла погасителна давност за други двама от подсъдимите; два поредни пъти поради отпуск по болест на съдията – докладчик в периода 04.10.2011г. до 06.10.2011г., а в периода 26.09.2012г. до 13.11.2013г. осем пъти, поради неявяване на свидетели и вещи лица; че на 13.11.2013г. е била постановена присъда, с която ищецът е признат за невинен по повдигнатото му обвинение по чл.220 ал.1 от НК, като същата била потвърдена от ОС – Враца с решение от 11.03.2015г., постановено по в.н.о.х.д. № 53/2014 г. и влязла в сила на 11.03.2015г.
При тези данни съдът е приел, че са налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 З. за ангажиране обективната отговорност на държавата – незаконни действия на правозащитeн орган, претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с повдигането и поддържането на обвинения срещу него и причинна връзка между тях. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил, че от проведените разпити на свидетели се установява как незаконно повдигнатите обвинения са се отразили неблагоприятно върху психическото и емоционално състояние на ищеца, което обективно е намерило израз в проявите на нервност, раздразнителност и избухливост в общуването с познати и колеги, което поведение било в разрез с облика му на търпелив и умеещ да изслушва хората човек. Счел е за установени търпените от ищеца негативи вследствие уронване на доброто му име и градения с години граждански и професионален авторитет. В тази връзка е съобразено обстоятелството, че ищецът е квалифициран специалист в сферата на строителния надзор, който е заемал ръководни длъжности през преобладаващата част от трудовия си стаж, поради което повдигнатите му обвинения, предвид тяхното естество, са годни да породят сериозни притеснения за накърняване на професионалната репутация и обществен статус на ищеца и за последиците на осъдителната присъда върху възможностите занапред да упражнява професията си. Съдът е отчел отражението, което е оказало върху ищеца публичното оповестяване на обвиненията в регионални печатни издания в населеното място, където същият е познат сред широк кръг хора по начин засягащ доброто му име в обществото. Взети са предвид и негативите, претърпени от ищеца вследствие на проведените разпити на дъщеря му като свидетел в НСлС и притесненията от нейната реакция и тази на възрастните му родители от станалите публичното достояние обвинения. Въззивният съд е отчел също обема и интензитета на вредите, предизвикани от продължителността на наказателното производство – близо 10 години, тежестта на повдигнатите обвинения – за умишлени престъпления от общ характер, извършени в качеството му на длъжностно лице и множеството процесуално следствени действия, провеждани в досъдебното производство, което продължило около 7 години. Отчел е също многократното връщане на делото поради допуснати от органите на досъдебното производство процесуални нарушения, последвано от множество привличания, налагани нови мерки на процесуална принуда, нови обвинителни актове, както и, че тази поредица несъмнено е допринесла за увеличаване на негативните изживявания. Същевременно съдът е посочил, че не е установено твърдените в исковата молба здравословни проблеми на ищеца – хипертония и тахикардия, да се намират в пряка причинна връзка с незаконно повдигнатите обвинения. Приел е също, че взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка” не е засегнала значително обичайния начин на живот на ищеца, нито има негативни последици с по-висок интензитет от посочения.
При тези съждения съдът формирал извод, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца морални вреди в резултат на незаконно повдигнатите и поддържани обвинения ще бъде сумата от 18 000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от касатора решение № 63/18.03.2016г. по гр. д. № 5124/2015г. на ІІІ гр. отд. на ВКС, решение № 200/16.06.2016г. по гр. д. № 1019/2016г. на ІV гр. отд. на ВКС и решение № 9/07.02.2012г. по гр. д. № 733/2011 г. на IІІ гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Както цитираната константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, така и въззивното решение по настоящото дело, което е съобразено с нея, не са в противоречие със сочените от касатора т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в които са разгледани въпроси, свързани с изискването да е установена пряката причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите от последното. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. срещу Прокуратурата, не е налице никое от сочените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение, в обжалваната му част, до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 2408 на Софийски апелативен съд, постановено на 14.12.2016г. по в.гр.д.№ 2707/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: