4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 664
С., 24.10. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 12 октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Г. Николаева
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
търг. дело № 50113/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощник адв. Н. Г. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 1816 от 11.08.2015г. по в.търг.дело № 1081/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1234 от 04.08.2014г. по търг. дело № 454/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която предявените искове са уважени срещу [фирма] и вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] [населено място] иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане солидарно с [фирма] [населено място] на основание договор за наем от 09.07.2009г. на наемна цена за периода м. юли 2010г.-10.12.2010г. и иска за разноски свързани с ползване на наетия имот (такса смет) за периода м. август 2010г. – 10.12.2010г. в размер на 759,20лв. и е потвърдено решението в частта, с която е осъден [фирма] да заплати на [фирма] сумата 11 147,59лв. представляваща неплатена наемна цена по договор за наем от 09.07.2009т. дължима за периода м. юли 2010г.-10.12.2010г. ведно със законна лихва считано от датата на предявяването на иска 09.02.2011г. до окончателно изплащане на задължението и в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] и [фирма] за присъждане на неустойка за забава по договор за наем от 09.07.2009г.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – следва ли отчуждителят на търговско предприятие да отговоря солидарно с правоприемника на предприятието по реда на чл. 15, ал. 3 ТЗ, при липса на споразумение с кредитора на предприятието и при условие, че основанията за възникване на вземанията е договор сключен преди прехвърляне на предприятието, но процесните вземания не са съществували към момента на прехвърлянето поради периодичния си характер; накърнени ли са принципите на добросъвестност и забрана за неоснователно обогатяване и нищожна ли е на основание чл. 26, ал.1, пред. 3 ЗЗД клауза от наемния договор, съгласно която договорената неустойка при забавено плащане на наемната цена се изчислява като процент от дължимия месечен наем, а не като процент от незаплатената част от наема, и в този смисъл налице ли е противоречие между текстовете на чл. 309 ТЗ и чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД предвид обстоятелството, че текста на чл. 309 ТЗ съдържа забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност. Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване с твърдение, че по същите няма създадена съдебна практика.
Ответниците [фирма] и [фирма] в писмен отговор поддържат, че в приложеното към касационната жалба изложение няма изведени правни въпроси като основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовават се на т. 1 от ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат, че изложението съдържа оплаквания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са и съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което са разгледани искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените правни въпроси са включени в предмета на делото и имат отношение към решаващите правни изводи на съда за изхода на спора.
По въпроса – следва ли отчуждителят на търговско предприятие да отговоря солидарно с правоприемника на предприятието по реда на чл. 15, ал. 3 ТЗ при условие, че основанието за възникване на вземанията е договор за наем сключен преди прехвърляне на предприятието, но падежът е настъпил след неговото прехвърляне.
Въпросът е поставен с оглед на приетото с обжалваното решение, че първият ответник – продавач по договора за продажба на част от предприятието не отговоря солидарно с купувача по чл. 15, ал. 3 ТЗ за вземанията предмет на спора, доколкото същите следват по време прехвърлянето на търговското предприятие. Прието е, че спорните вземания не са съществували към този момент, с оглед периодичния характер на наемна цена свързана с ползването, чието възникване и изискуемост съгласно договора за наем е в зависимост от периода, за който се дължи съответната вноска. При тези съображения въззивният съд отхвърлил иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД спрямо първия ответник в качеството му на отчуждител на търговското предприятие и искът е останал уважен само спрямо втория ответник – приобретател на част от прехвърленото предприятие.
Настоящият съдебен състав намира, че по така поставения въпрос, следва да се допусне касационно обжалване. За да се отговори на въпроса, ще следва да се извърши разграничение в създалите се между ответниците отношения по извършеното между тях прехвърляне на предприятието и тези създадени между страните по делото във връзка с договора за наем, от който произтича вземането на ищеца, респ. приложимата правната норма, която урежда тези отношения. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По въпроса – накърнени ли са принципите на добросъвестност и забрана за неоснователно обогатяване и нищожна ли е на основание чл. 26, ал.1, пред. 3 ЗЗД клауза от наемния договор, съгласно която договорената неустойка при забавено плащане на наемната цена се изчислява като процент от дължимия месечен наем, а не като процент от незаплатената част от наема.
Въпросът се поставя във връзка с приетото от въззивния съд, като основание да отхвърли иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че уговорената в чл. 6.1 от договора за наем неустойка, която се дължи при забавено плащане на наемната цена, като за всеки ден на забавата размерът на неустойката е 1,2 % върху стойността на месечната наемна вноска, накърнява добрите нрави, принципите на добросъвестност и забраната за неоснователно обогатяване, тъй като размерът е обусловен не от размера на неизпълнението на длъжника, а от целия размер на наемната цена, което прави възможно неустойката да се дължи и върху изпълнения размер на задължението, в случай на частично изпълнение.
По поставения въпрос не се установяват предпоставки за допускане на касационно обжалване по заявеното в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие с практиката на ВКС установена с ТР № 1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, според която нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за това се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, респ. базата, върху която се изчислява размера на неустойката е всяка отделна неплатена изискуема вноска. Прието е също, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат както от нейните функции, така й от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Критерият използван от съда при преценка валидността на уговорката за неустойка е обусловен не само от факта, че е уговорена върху целия размер на месечния наем, което включва възможността да се дължи и върху изпълнена част от задължението и противоречи на обезпечителната функция на неустойката, но и от обстоятелството, че се дължи в размер на 1,2 % за всеки просрочен ден, а не за месец, което от своя страна, набрана по този начин, води до неморално висок размер спрямо основното задължение. Нарушен е принципа за справедливост и недопустимост на неоснователното обогатяване, с оглед преценката на евентуално причинените от неизпълнението на ищеца вреди. В този смисъл т.д. № 430/2008г., второ т. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Наличието на установена задължителна съдебна практика, с която правните изводи за неоснователност на иска с обжалваното решение са съобразени, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът – налице ли е противоречие между текстовете на чл. 309 ТЗ и чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД предвид обстоятелството, че текста на чл. 309 ТЗ съдържа забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност, също не обуславя основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът не е обуславящ за изхода на делото и не засяга решаващите правни изводи на съда за неоснователност на иска.
Даденият отговор, наведен като довод от страната във въззивното производство, че правилото на чл. 309 ТЗ не изключва възможността уговорката за неустойка да бъде нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, не влиза в противоречие с практиката на ВКС, че принципно е допустимо да се преценява дали неустойката е уговорена в нарушение на присъщите и функции с оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, независимо от забраната на чл. 309 ТЗ, неустойката да се намалява поради прекомерност по двустранна търговска сделка (решение по т.д. № 977/2009г., второ т. о., В., постановено по реда на чл. 290 ГПК).
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1816 от 11.08.2015г. по в.търг.дело № 1081/2015г. на Софийски апелативен съд в частта, с която изцяло е отхвърлен иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1816 от 11.08.2015г. по в.търг.дело № 1081/2015г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] [населено място] иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане солидарно с [фирма] [населено място] на основание договор за наем от 09.07.2009г. на наемна цена за периода м. юли 2010г.-10.12.2010г.
УКАЗВА на [фирма] в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 223 лв. и да представи вносен документ по делото.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на трето г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ