5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 271
С., 04.04. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 29 март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 4639/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адвокат И. К. З. чрез пълномощник адв. В. Б. против въззивно решение № 80 от 13.05.2016г. по в.гр.дело № 588/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 1332 от 02.07.2015г. по гр. дело № 907/2015г. на Варненски окръжен съд и е отхвърлен иска на И. К. З. срещу В. С. С. за заплащане на сумата от 30 000 лв. представляваща направените от него разноски в качеството му на неин защитник по договор за правна помощ № 254062 от 14.08.2014г. – внесена парична гаранция по сметка на ДА „Национална сигурност” по определение от 17.10.2014г. по нохд № 1391/2014г. по описа на Специализиран наказателен съд, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 23.03.2015г. – дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – достатъчна ли е преценката на въззивната инстанция, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вседствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, или следва съдът служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна правна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства; може ли въззивна инстанция да разгледа възражение срещу иска, което не е направено с отговора на исковата молба, а е направено за първи път с въззивната жалба, без това закъснение за е оправдано от допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първата инстанция; явява ли се необходима и задължителна предпоставка за възникване на задължението за връщане от доверителя на довереника на средствата, които са били необходими за изпълнение на поръчката, средствата да са собствени на довереника и когато довереника в изпълнение на поръчката е направил разноски с несобствени средства, то не следва ли доверителят да му ги върне при поискване, ведно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнение на поръчката; материалноправна или процесуалноправна е нормата на чл. 37 от Закона за адвокатурата (ЗА) и в какво съотношение се намира спрямо чл. 79 ЗЗД и чл. 280 и сл. ЗЗД; допустимо ли е адвокат да захранва със собствени средства клиентската сметка по чл. 39 ЗА и допустимо ли е, клиент да държи свои средства в клиентска сметка по чл. 39 ЗА без писмен договор и без персонална партида. Жалбоподателят се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответницата В. С. С. чрез пълномощник адв. С. З. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че част от поставените правни въпроси не са били предмет на обсъждане с въззивното решение, друга част неправилно интерпретират установени обстоятелства по делото, трети не обуславят решаващите изводи на съда за изхода на делото. Изложени са и съображения по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 79 ЗЗД, вр.чл. 285 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя процесуалноправния въпрос за правната квалификация на спорното право и задължението на въззивния съд, при промяна на същата, да даде указания до страната относно подлежащите на доказване факти. Въпросът има отношение към предмета на делото, но не обуславя основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът се поставя, с оглед възприетата от въззивния съд правна квалификация на исковата претенция по чл. 79 ЗЗД, във вр. с чл. 284 ЗЗД, различна от приетата с решението на първоинстанционния съд по чл. 37 ЗА. В мотивите си съдът е посочил, че нормата на чл. 37 ЗА е процесуална и урежда специален ред за събиране на вземания на адвоката, което не прави решението недопустимо, след като съдът е разгледал предпоставките и уважил иска, като е съобразил изпълнение на задължение възникнало от облигационно отношение между страните по договор за поръчка, какъвто е договорът за правна защита и съдействие, по силата на който ищецът е притежавал представителтна власт учредена му с пълномощно и е защитавал ответницата по образувано против нея досъдебно производство, като процесната сума е внесена от него „парична гаранция” след промяна мярката за неотклонение на ответницата „задържане под стража”. Сумата е била внесена по банков път от клиентска банкова сметка и за да отхвърли иска, въззивният съд се е позовал на чл. 39, ал. 1 и ал. 4 Закона за адвокатурата. Приел е, че статутът на клиентската сметка я изключва от имуществото на адвоката; по нея по правило постъпват суми от клиенти, като за всеки от тях следва да се води отделна партида – чл. 39, ал. 4 ЗА. Тъй като ищецът не е доказал, че клиентската му сметка е била захранена с негови лични средства, както и че по нея липсва партида на ответницата, или че тази партида към момента на плащането не е била захранена с достатъчно средства, предявеният иск е приет за недоказан и като такъв отхвърлен.
Според задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него приложима правна норма. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон, поради което въззивният съд следва сам да определи точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на спора – решения по гр. дело № 6629/2013г., четвърто г. о. и гр. дело № 1209/2013г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
С обжалваното решение съдът не се отклонил от посочената съдебна практика.
Съдът не е имал основания да дава указания във връзка с поставената от него правна квалификация, тъй като първоинстанционният съд не е допуснал съдопроизводствени нарушения при разпределяне на доказателствената тежест между страните и при разглеждането на спора се е ръководил от създадените между страните облигационни отношения по договор за поръчка, в случая договор за правна защита и съдействие, възникналите от него права и задължения и тяхното изпълнение, или с обжалваното решение въззивният съд само е приложил правилно материалния закон към установените по делото факти.
Въпросът, дали въззивна инстанция може да разгледа възражение срещу иска, което не е направено с отговора на исковата молба, а е направено за първи път с въззивната жалба, без това закъснение за е оправдано от допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първата инстанция, също не обуславя основание за допускане на касационно обжалване, тъй като неправилно интерпретира обстоятелствата по делото. Още с отговора на исковата молба ответницата е направила възражение, че процесната сума не е платена от ищеца с негови лични средства и по това възражение е искала да и се допуснат гласни доказателства. Тези твърдения се съдържат в доклада по чл. 146 ГПК изготвен от първоинстанционния съд, който се е произнесъл и по доказателствените искания на страната, т. е. поставеният правен въпрос не е обуславящ изхода на делото.
Необуславящи са и останалите правни въпроси, които съдържат искания за отговори, по които съдът не се е произнесъл и които не засягат решаващите правни изводи за изхода на спора.
Предвид изложеното не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Искането за прилагане хипотезата на т. 3-та на чл. 280 ГПК не е мотивирано, има формален характер, а въпросите, по отношение на които се иска допускане на касационно обжалване на това основание, не са обуславяща изхода на делото, тъй като не са били предмет на обсъждане с въззивното решение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 80 от 13.05.2016г. по в.гр.дело № 588/2015г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ