11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 133
С., 16.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 3772/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. Д., подадена чрез адв. И., срещу въззивно решение № 2901 от 11.04.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д. № 6556/2014г. С това решение е обезсилено решение № II-54-62 от 24.03.2014г., постановено по гр.д. № 27678 по описа за 2013г. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. В. Д. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 220, ал.1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4550,63 лв. – неизплатен остатък от обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор между страните и сумата от 559, 42 лв. – обезщетение за забава за периода от 16.04.2012г. до 27.06.2013г. и е потвърдено решението в останалата му част, с която са отхвърлени предявените от И. В. Д. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 245, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане съответно на сумата от 19 510, 37 лв. – неизплатен остатък от основни трудови възнаграждения за периода от м. 12.2009г. до м. 02.2012г. и обезщетение за забава в размер на 4050, 26 лв. за периода от 16.01.2010г. до 27.06.2013г.; на сумата от 693 473 лв. – допълнително трудово възнаграждение за 2010 г. и обезщетение за забава в размер на 22 025, 86 лв. за периода от 06.03.2013г. до 27.06.2013г.; на сумата от 741 210 лв. – допълнително трудово възнаграждение за 2011 г. и обезщетение за забава в размер на 23 542, 06 лв. за периода от 06.03.2013г. до 27.06.2013г. и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 350 лв. разноски пред СРС, като в полза на ответника са присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Предмет на касационна проверка е въззивното решение в частта му, с която потвърждава първоинстанционното решение в посочените части. В останалата част, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта му, съдържаща произнасяне по исковете по чл. 220, ал.1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. /„Допустимо ли е стеснително тълкуване на клаузи от трудовия договор във вреда на работника?“, 2./ „Б. характер на допълнителното трудово възнаграждение предполага ли пряк принос на работника/служителя? Свободни ли са страните по трудовото правоотношение да договарят бонус за работника/служителя и за постигнатите от него резултати, чрез косвен принос?“, 3./„Обстоятелството, че работникът/служителят е назначен в конкретен отдел означава ли задължително, че той няма и не би могъл да има принос за увеличение на всички приходи на работодателя /включително тези извън неговия отдел/?“, 4./“ Единствено наименованието на длъжността на работника/служителя ли определя неговите трудови задължения и приноса му за резултатите на работодателя или е от значение реално извършената от него работа? Възможно ли е лице, назначено на длъжността „ директор бизнес продажби“ всъщност да е отговаряло и допринесло за увеличение на всички видове продажби на работодателя?“,5./“Имат ли доказателствена стойност извънсчетоводните записвания и следва ли да се взимат предвид от вещото лице при съставянето на заключение по съдебно-счетоводна експертиза?, 6./ „Допустимо ли е „извънсчетоводни данни“ да бъдат предмет на съдебно-счетоводна експертиза и представляват ли същите годно доказателство, ако изхождат единствено от страната по делото, която черпи права от тях? Следва ли съдът да кредитира като доказателство „извънсчетоводни данни“, които се съдържат единствено в изходящ от страна по делото документ, който не е част от счетоводството й и представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни за депозиралата го страна факти?“/ във връзка с тези въпроси се сочи Решение № 89 от 02.06.2011г. по т. д. № 649/2010г. на ВКС, II т.о, Решение № 380 от 30.06.2009г. по гр. д. № 1446/2008г. на ВКС, IV г.о /, 7./ „Коя част от експертизата на вещото лице има доказателствена стойност-заключителната, костативно-съобразителната част или целия текст съвкупно? Има ли констативно-съобразителната част от експертизата доказателствена стойност, ако данните от тази част не формират изводите на вещото лице, имат характер единствено на „отбелязване, вметка“, и не са изложени в заключителната част, където вещото лице дава своите отговори?, 8./ „Допустимо ли е съдът да обоснове решението и да формира изводите си единствено/преимуществено въз основа на доказателства, „споменати“ само в констативно-съобразителната част от заключението на съдебната експертиза, за които просто се твърди, че са били предоставени на вещото лице, не се намират между кориците на делото, не са били представени или известни на насрещната страна, така че последната да има възможност да ги оспори и не са били цитирани в приложение към изготвеното експертно заключение?“, 9./ „Допустимо ли е съдът да постанови решението си въз основа на доказателства, за чието съществуване няма данни по делото, а само „преразказ“ на вещото лице на предоставената му от страната информация?“, 10. / Има ли доказателствена сила заключение по съдебна експертиза, изготвено въз основа на неприложени към него доказателства/приобщени към делото единствено по косвен път, чрез преразказването“ им от вещото лице/, които са извън кориците на делото и следва ли това заключение да бъде прието по делото?“ / във връзка с тези въпроси се позовава на Решение № 267 от 04.03.2014г. по гр. д. № 30/2013г. на ВКС, I г.о, Решение № 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, II т.о , Решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, II г.о, Решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о, Решение № 118 от 15.05.2012г. по гр. д. № 588/2011г. на ВКС, III г.о, Решение № 241 от 23.10.2013г. по гр. д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о./, 11./ „Допустимо ли е работодателят да договаря допълнително възнаграждение „тантием“ да се изчислява само въз основа на конкретно постигнати от работника/служителя резултати? Когато страните са уговорили допълнително възнаграждение – „тантием“- като възнаграждение въз основа на финансови резултати /като процент от оборота, печалба или друго/, то следва ли служителят да доказва своя принос за тези резултати и конкретния размер на този принос? Свободни ли са страните да уговарят възнаграждение за служител на ръководна длъжност /ръководител на отдел на работодателя/ в размер на процент от оборота или печалбата на дружеството? Допустимо ли е съдът да тълкува корективно и стеснително подобна уговорка като уговорка за процент от оборота само за конкретен отдел? /сочи се Решение № 211 от 28.04.2010г. по т. д. № 66/2009г. на ВКС, II т.о./, 12./ „ Допустимо ли е съдът да постанови решението си въз основа на несъществуващи факти и доказателства, изведени от самия него?/ Решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II г.о, Решение № 380 от 30.06.2009г. по гр. д. № 1446/2008г. на ВКС, IV г.о, Решение № 98 от 21.03.2011г. по гр. д. № 952/2010г. на ВКС, IV г.о /,
13./ „ Необходими ли са специални знания за изследването на справка, изходяща от страна по делото и с посочени в нея определени цифри?,
14./ „Допустимо ли е вещото лице да използва доказателства, които не са били представени от страните в преклузивните срокове по ГПК“? /Решение № 82 от 08.05.2009 г. на ОС-Смолян по в. гр. д. № 5/2009г. и Решение № 3492 от 29.09.2014г. на РС-Пловдив по гр. д. № 311/2014г./,
15./ „Допустимо ли е заобикалянето на преклузията по чл. 131 ГПК чрез представяне на доказателства едва при изготвянето на заключението по назначена по делото експертиза? Допустимо ли е тези доказателства да бъдат приобщени към доказателствения материал единствено чрез споменаването им от вещото лице, без да са приложени по делото? /Решение № 113 от 04.06.2013г. по гр. д. № 759/2012г. на ВКС, IV г.о./.
Ответната страна [фирма] взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да отхвърли предявените искове въззивният съд е приел за установено, че през исковия период между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор
№ 1143/01.12.2009г., сключен между ищеца и [фирма], който договор се запазил при условията на чл. 123 КТ с обвързващо за ответника действие, като универсален правоприемник на дружеството – работодател, след извършено преобразуване; че ищецът изпълнявал по силата на сключения трудов договор при ответника длъжността „Директор бизнес продажби“, при уговорено основно месечно възнаграждение в размер от 4397 лв. за периода от 02.12.2009г. до 31.03.2010г., а считано от 01.04.2010г. – в увеличен размер от 5445 лв., и допълнителни трудови възнаграждения за продължителна работа в размер от 6% за трудов стаж над 10 години, възлизащо на сумата от 263,82 лв., и за извършени продажби в размери, определени в Приложение № 1 към договора, съобразно което при годишен минимален оборот от 12 000 000 лв. за 2010г. и от 14 500 000 лв. за 2011г. се полага бонусен пакет за отдел „Продажби“ в размери съответно 120 000 лв. за 2010г. и 145 000 лв. за 2011г., от които делът на „Директор продажби“ е 20% за 2010г. и 25% за 2011г., а при преизпълнение е определен допълнителен бонусен пакет за отдел „Продажби“ в размер от 3% от допълнителния приход /над минимално изискуемия/ за всяка от двете години – 2010г. и 2011г., като делът на „Директор продажби“ е 25% за 2010г. и 30% за 2011г.; че по силата на допълнително споразумение от 29.03.2010г. страните уговорили, считано от 01.04.2010г., увеличение на основното трудово възнаграждение до размер от 5445 лв., както и следващото се увеличение на допълнителното трудово възнаграждение за продължителна работа в размер от 6% за трудов стаж над 10 години до сумата от 326,70 лв. Във връзка с първия спорен между страните въпрос относно дължимостта на претендираната част от основното трудово възнаграждение, съдът е анализирал приетите по делото фишове за заплата, видно от които в периода от м.12.2009г. до м.03.3010г. на ищеца е начислявано основно трудово възнаграждение в първоначално договорения размер от 4397 лв., а в периода от м.04.2010г. до м.12.2010г. – в увеличения размер от 5445 лв., съгласно сключеното допълнително споразумение, като считано от м.01.2011г. във фишовете за заплата като основно трудово възнаграждение е отразена сумата от 4741 лв. и отделно от нея друга сума по перо „месечна премия“. Същевременно освен основните трудови възнаграждения и месечни премии във фишовете за целия процесен период са начислявани и допълнителни възнаграждения за продължителна работа, а през отделни месеци и еднократни премии, премии „К. 149“, целеви награди, и „бонус балансирана карта по оценка“, които са в различни размери за всеки месец, а като удръжки за сметка на ищеца са начислявани данък общ доход, вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване, здравно осигуряване, осигуровки за пенсия и безработица. Съдът се позовал на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което начислените и изплатени на ищеца през периода от м.12.2009г. до м.12.2010г. основни и допълнителни трудови възнаграждения за продължителна работа съответстват по размери на договорените възнаграждения, като и за периода от м.01.2011г. до м.02.2012г. също е налице такова съответствие, доколкото включената във фишовете премийна сума е начислявана според броя отработени дни през месеца и би била еднаква при еднакъв брой отработени дни месечно, а сборът от нея и посочената в съответния фиш основна заплата е равна или незначително надвишава сумата от 5445 лв. при пълен отработен месец, респ. съответната на нея сума според броя отработени дни при непълен отработен месец. В тази връзка е обосновал извод за постоянния характер на месечните премии, зависим единствено от броя отработени дни, тъй като за всеки месец сборът на двете пера – заплата и месечна премия, съответства на размера на договореното основно трудово възнаграждение. В подкрепа на изложеното било обстоятелството, че в процесния трудов договор и споразумението към него от 29.03.2010г. страните не са договорили такива премии да се дължат като елемент от допълнителните трудови възнаграждения. Съобразно заключението на вещото лице за целия исков период от м.12.2009г. до м.02.2012г. начислените помесечно основни и допълнителни трудови възнаграждения за продължителна работа били в общ размер от 142 521,13 лв., а дължимите такива съобразно трудовия договор и допълнителното споразумение към него в общ размер от 142 519,31 лв., т.е. налице е надвишение на начислените спрямо дължимите суми с 1,82 лв., като отделно от тези възнаграждения, са начислени и допълнителни възнаграждения под формата на еднократни премии и награди в общ размер от 22674,95 лв., и други за ползвани отпуски и болнични в общ размер от 9350,91 лв., или общо начислените брутни възнаграждения на ищеца възлизали на 174 546,98 лв., върху която сума са извършени удръжки за данъци и осигурителни вноски в общ размер от 23738,63 лв. Съдът се е позовал на представените по делото банкови извлечения от електронно банкиране от [фирма] и удостоверение от [фирма], съдържащи удостоверяване, че в периода от 11.01.2010г. до 10.04.2012г. ответникът е превел по банкова сметка на ищеца сумата от 170 175,22 лв. с посочено основание на всеки превод „заплата“ и въз основа на тях е достигнал до извода, че същите установяват извършени на ищеца плащания в посочения размер за погасяване на вземанията му за трудови възнаграждения. Относно претенцията за заплащане на допълнителни трудови възнаграждения въззивният съд е приел, че съгласно чл. 10 от процесния трудов договор страните са уговорили право на ищеца да получава и допълнителни възнаграждения за извършени продажби, като са предвидили такива възнаграждения да му се дължат само при постигане на определените в Приложение № 1 минимални прагове на годишните обороти от продажби, която уговорка е запазила действието си и след постигнатото допълнително споразумение от 29.03.2010г. Съдът е заключил, че основният спорен въпрос между страните се свежда до базата, спрямо която се определя минималният праг на оборота, а именно дали предвиденият в Приложение № 1 към договора годишен минимален праг на оборота, чието достигане обуславя дължимостта на тези възнаграждения, следва да се определи от цялостната дейност на ответното дружество или само от т.нар. бизнес продажби. Тълкувайки волята на страните, е счел, че допълнителното трудово възнаграждение е обусловено от извършени продажби и по естество си съставлява премия за конкретно постигнати резултати, като бонусният му характер предполага ищецът да има пряк принос за реализиране на очакваните резултати, чрез изпълнението на възложените му трудови функции. В тази връзка е приел, че базовите стойности на оборота за начисляване на допълнителното възнаграждение следва да се тълкуват във връзка със заеманата от ищеца длъжност – „Директор бизнес продажби“. Доколкото ищецът е ръководил дейността по извършване на определена категория продажби, осъществявани в рамките на ресорния му отдел – т.нар. бизнес продажби, той е могъл да влияе само върху резултатите от тези продажби и релевантен като база за определяне на уговореното допълнително възнаграждение следва да е генерираният от тях оборот. Посочил е също, че начинът, по който ответникът е осчетоводявал оборота от продажби, както и структурата на ръководните длъжности в предприятието са ирелевантни, като значение имало фактическото обособяване в дейността на дружеството на отделни категории продажби и съответно обсега на осъществяваните от ищеца ръководни функции. Позовал се е на заключението на ССчЕ, съгласно което ответникът-работодател е разграничил дейността си по т.нар. бизнес продажби от останалите сделки с клиенти, доколкото извънсчетоводно е водил отделно оборота от тези продажби. Също така представените пред въззивната инстанция щатни разписания потвърждавали наличното при ответника разделение на звената по типове продажби, предвид обособяването по този критерий на отделните мениджърски позиции – за продажби бизнес клиенти, продажби малък бизнес, продажби домашни абонати, продажби по телефона, директни продажби, онлайн и телепродажби. В. съд е посочил, че от поименното разписание на длъжностите е видно, че под ръководството на ищеца е само екипът на отдел „Бизнес продажби“, докато например като отговорен служител за отдел „Дилъри, онлайн и телепродажби“ е посочен друг служител на длъжност „Старши мениджър“. Позовал се е на приетата експертиза за установяване на релевантната част от оборота, изготвена след анализ както на счетоводните сметки по оборотната ведомост на ответника за процесния период, така и на водените от него извънсчетоводни данни за приходите от „бизнес продажби“, които отразявали достоверно приходите от посочения тип продажби, съобразно възприетото от ответника деление на предоставяните услуги. Съобразно изготвения по тези данни вариант на експертното заключение, което съдът възприел, годишният оборот от „бизнес продажби“ бил в размер от 4 362 687 лв. – за 2010г., и в размер от 4 446 908 лв. – за 2011г., т.е. и за двете години минимално изискуемият праг на оборота, съответно 12 000 000 лв. – за 2010г., и 14 500 000 лв. – за 2011г., не бил достигнат, поради което в полза на ищеца не е възникнало право на допълнително трудово възнаграждение за извършени продажби.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Първите четири въпроса в изложението са свързани с тълкуване съдържанието на клауза в договор съгласно правилата на чл. 20 от ЗЗД. Във връзка с тях касаторът се е позовал на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Въпросът под № 1 е правен и обуславящ решаващите изводи на съда, но във връзка с него не е налице поддържаното допълнително основание. В съдебната практика (включително задължителната такава на ВКС) никога не е имало съмнения и колебания, че при тълкуване на волеизявленията на страните, обективирани в подписан от тях договор, съдът трябва да търси и да установи действителната им воля, обективирана и изразена именно чрез техните волеизявления, а не да тълкува същите „разширително” или „стеснително” и по този начин да установява предполагаемата воля, която те само субективно са имали намерение да изразят, но не са обективирали и не са изразили. В задължителната за съдилищата практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, еднозначно се приема, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. Не е налице противоречие между обжалвания съдебен акт и така формираната практика. В този смисъл неоснователни са доводите, че разглеждането на въпроса от ВКС би имало значение за развитието на правото. Не се налага намесата на касационната инстанция за обезпечаване на точното прилагане на закона и развитието на правото.Останалите въпроси под № 2-4 са формулирани абстрактно, като отговорите им са обусловени от спецификата на конкретния случай и в зависимост от конкретната воля на страните. Така поставени тези въпроси са фактически, а не правни и не покриват изискването за наличие на общо основание по смисъла на закона. Тълкуването на конкретния договор /клауза/ е въпрос на установяване на конкретната фактическа обстановка, която не може да бъде установена в касационното производство. А доколко решаващият съд правилно я е установил съобразно представените доказателства, е въпрос на преценка на законосъобразност на обжалваното решение, която може да бъде установена едва във фазата по разглеждане основателността на касационната жалба. Тези въпроси, свързани с определяне на точното съдържание на договорна клауза, обективирана в трудовия договор и приложението към него, са основани изцяло и съответно мотивирани от касатора с доводи за неправилно възприемане от въззивния съд на уговорките в споразумението, в противоречие с точния им смисъл и за подменяне на волята на страните. От това следва да се изведе извод за относимостта им към оплакванията в жалбата и недопустимостта за тяхната преценка в стадия по селектиране на касационните жалби. Видно от съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е зачел в достатъчна степен разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, в което не само са посочени изискванията, на които следва да отговаря даден правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, чието формулиране е вменено като задължение на касатора, но и е акцентирано върху липсата на идентичност между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и основанията за касиране. Изложеното е относимо и към останалата част от изложението. Въпроси под № 5-10 и № 12-15 от изложението касаят оценката на доказателствата / по-конкретно на заключението на вещото лице/ и изразяват несъгласието на касатора с фактическите констатации на съда и обусловените от тях правни изводи. По същество това също са оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата – чл.235 и чл.202 ГПК, и визират касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Като такива същите са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Въпрос № 11 не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи, а обосновката на касатора, съдържаща позоваване на дефиницията на „ тантиема“ като вид възнаграждение, дължимо в отношенията с управител или ръководител на предприятие, е неотносима към конкретния случай с оглед различието във функциите на управителя на съответното дружество и тези на директор на отдел в същото. Не посочването на общото правно основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно за отказ от селектиране на касационната жалба.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300лв., определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.37 ЗПП и чл.23 от Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 2901 от 11.04.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 6556/2014год., в обжалваната част.
ОСЪЖДА И. В. Д. да заплати на [фирма] сумата от 300лв. разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: