О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 592
С., 29.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 745/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 2043 на Софийски апелативен съд, постановено на 03.11.2016г. по в.гр.д.№ 2363/2016г. след отмяна на решение от 07.08.2015г. по гр. д. № 2523/2015г. на Софийски градски съд, І ГО, 16 състав в частта, в която е уважен искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над 1 000 лв. до присъдените 3 600 лв. и в частта, в която върху сумата 3 600 лв. е присъдена мораторна лихва от 23.02.2012г. до 20.02.2015г. вкл., както и в частта, в която в тежест на ответника са възложени разноски над сумата от 99,05 лв., е отхвърлен предявеният от Ю. С. М. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата 2 600 лв. (разликата над
1 000 лв. до 3 600 лв.), – обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З., както и искането за присъждане на законна лихва върху сумата 3 600 лв., считано от 23.02.2012г. до 20.02.2015г. включително. Със същото решение е потвърдено решение от 07.08.2015г. по гр. д. № 2523/2015г. на Софийски градски съд, І ГО, 16 състав, в частта, с която е уважен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 1 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.02.2015г. до окончателното й изплащане, и в частта за разноските, присъдени в тежест на ответника – 10 лв. държавна такса и 99, 05 лв. – адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която са отхвърлени предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 600 лв. до претендираните 50 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 500 лв.
Постъпила е касационна жалба от Ю. С. М., чрез адв. И. С., срещу постановеното въззивно решение, в частта, с която като краен резултат е отхвърлен предявеният от Ю. С. М. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата 2 600 лв. (разликата над 1 000 лв. до 3 600 лв.), – обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З., искането за присъждане на законна лихва върху сумата 3 600 лв., считано от 23.02.2012г. до 20.02.2015г. включително, и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 600 лв. до претендираните 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2015г. до окончателното й изплащане и обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 500 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на постановлението за прекратяване на наказателното производство 18.02.2008г.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от М. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лв. е уважен, не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение и намаляване на размера на присъденото обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат въпросите: 1./ „Относно задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществените вреди да извърши задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение точното прилагане на чл. 52 ЗЗД“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е бил разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че същият бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат следните съдебни решения: решение № 1108/23.10.2008г. по гр. д. № 1297/2007г. на ІV гр. отд. на ВКС, решение № 317/08.09.2009г. по гр. д. № 143/2008г. на ІІ гр. отд. на ВКС, решение № 515/05.12.2008г. по гр. д. № 681/2008 г. на ОС-Велико Търново и решение № 116/21.02.2003г. по гр. д. № 926/2001 г. на ОС-Бургас.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска на касатора с правно основание чл. чл. 2, ал.1, т. 3 З. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Предявеният иск е с цена, определена по правилата на чл.69, ал.1, т. 1 ГПК към момента на предявяване на иска, 2500 лв. Достъпът до касация в частта на тази искова претенция е изключен поради предвиденото ограничение с чл. 280, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът Ю. Ц. (взел през 2008г. фамилното име на съпругата си) е бил обвиняем по сл. дело № 153/2001г. на О. В. (преобразувано от дознание № 1068/2000г.), пр. пр. № 880/2007г.; че на 19.11.2002г. му е наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на РБ”, а на 05.02.2003г. срещу него е повдигнато и предявено прецизирано в хода на производството обвинение; че на 20.07.2004г. наказателното производство е спряно до установяване на местонахождението на ищеца и на 19.12.2007г. е възобновено след установяване на местонахождението му, като същият е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 242, ал. 1, б.”б” и „д” вр. чл. 20, ал. 3 и 4 и по чл. 345, пр. 2 вр. чл. 20, ал. 3 и 4 НК, предявено му е обвинение и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция”, потвърдена от съда при преценка на тежестта на обвинението, процесуалното поведение на обвиняемия и предишното му осъждане, а на 22.01.2008г. са му предявени материалите по разследването; че на 18.02.2008г. с постановление на прокурор от ОП В. наказателното производство по чл. 242, ал. 1, б.”б” НК и по чл. 345, вр. чл. 20 НК срещу ищеца било прекратено, поради осъществяване на предпоставките на чл. 9, ал. 2 НК (поради малозначителност на деянието, пресечено на фазата на опита, от което не са настъпили общественоопасни последици, вкл. и поради това, че автомобилът, предмет на опита за контрабанда, е бил върнат на собственика малко след деянието), и била отменена мярката за неотклонение „гаранция”; че соченото постановление е изпратено на ищеца на 18.02.2008г. по пощата на адреса, посочен като актуален и от самия ищец и през 2015г., когато е отправял запитвания и искания към ОП – В., но писмото с обратната разписка към него е върнато с отбелязване, че лицето е преместено на друг адрес, а пратката, изпратена на 24.03.2008г., е върната с отбелязване „непотърсен” на 15.04.2008г.; че на 06.02.2015г. с постановление на ОП – В. е отменена мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на РБ” и е оставено без уважение искането на ищеца за връщане на сумата, внесена по мярката за неотклонение, тъй като не я е потърсил в едногодишен срок от постановяването на окончателен акт по делото, като сумата е преведена по сметка на В.; че постановлението е връчено на ищеца преди подаване на настоящата исковата молба.
Въззивният съд обосновал, че основание за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 З. на ответника е обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по НК и наказателното производство е прекратено, като е ирелевантно дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство са били в съответствие с процесуалния закон и дали е налице вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Посочил е, че обвинението в престъпление се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда, постановена от съд, или наказателното производство е прекратено, поради което е неотносимо дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства. В случая законът предвижда специална гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, която възниква при наличието на посочените предпоставки – в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това че деянието не е престъпление. В светлината на изложеното, съдът е обосновал, позовавайки се на доказателствата по делото, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника – налице е незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, производството по което е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление. Развил е съображения, че отговорността на ответника се обуславя от правомощията му по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа обосновано обвинение, като доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, а в случая незаконосъобразността на обвинението е констатирана именно с прокурорско постановление за прекратяване на наказателното производство. Относно размерът на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца като резултат от действията на ответника неимуществени вреди въззивният съд е приел, че от гласните доказателства се установява, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, в т. ч. същият е изпитвал притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, които са и закономерна последица от повдигането на обвинението, а в случая в резултат на обвинението ищецът също се е отчуждил и от приятелите си. Въззивният съд е отчел, че в рамките на наказателното производство, водено срещу ищеца, до издаването на постановлението за прекратяването му, през продължителен период от време не са извършвани действия по наказателно преследване, поради спиране на производството; че на обвиняемия не е определяна тежка мярка за неотклонение – не е ограничена значително свободата му, но и че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение в качеството му на подбудител и помагач (чл. 20, ал. 3 и 4 НК) – квалифицирана контрабанда и служене с контролни знаци, неиздадени от съответните органи, – се предвижда и наказание лишаване от свобода. Според съда поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Въззивната инстанция е отчела, че наказателното производство е прекратено поради малозначителност на деянието, извършено от ищеца, но макар положението на несигурност в течение на наказателното производство и характера на обвинението да се е отразило неблагоприятно върху него, той и преди е имал досег с правосъдните органи и не твърди и не установява настъпването на специфични и трайни тежки психични последици от повдигането на конкретното обвинение, в предмета на делото, нито злепоставяне пред близки и познати, нито възникването на заболявания в резултат от конкретното обвинение. Съдът е посочил също така, че не са установени и конкретни вреди от мярката за процесуална принуда, наложена на 19.11.2002г., макар и отменена едва през 2015г., а напротив, установило се от гласните доказателства, че въпреки забраната ищецът е пътувал зад граница.
При тези съждения въззивният съд достигнал до извода, че отговорността на ответника следва да бъде ангажирана, като справедливият размер на обезщетението, който е от естество да репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 3 000 лв.. Отчетено е, че при обосноваване на вредите, ищецът акцентира основно върху продължителността на воденото срещу него наказателно производство, но с поведението си същият е допринесъл за тази продължителност, тъй като до установяването на местонахождението му производството е било спирано за повече от 3 години. Същевременно от момента на прекратяване на наказателното производство до фактическото получаване от ищеца на препис от постановлението е изминал дълъг период от 7 години, в който обвиняемият е търсен за връчване на постановлението, но не е отишъл до пощенската служба да го получи и до 2015г. и той не е проявил активност да узнае какво е развитието на производството, поради което поведението му е в причинна връзка с несъобщаването на акта на прокурора. В тази връзка е прието, че обезщетението, което следва да се присъди възлиза на 1 000 лв., съобразно по-големия принос на ищеца за дългата продължителност на производството (в съотношение 2/3 към 1/3). Въззивният съд е обосновал във връзка с претенцията за присъждане на мораторна лихва, че макар постановлението от 18.02.2008г., което не е измежду актовете, които влизат в сила, да не е било връчено реално на обвиняемия до 2015г., след връчването му на 13.02.2015г., той не е упражнил право на жалба срещу него, съобразно чл. 243, ал. 3 НПК, поради което към 21.02.2015г. е налице стабилитет на постановлението за прекратяване на наказателното производство като основание за възникване на отговорността на държавата. Съдът позовавайки на разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, е приел, че началният момент на забавата и началният момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление, възниква от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, поради което в случая законната лихва върху обезщетението от 1 000 лв. се дължи, считано от 21.02.2015г. – датата, на която е станал стабилен по отношение на ищеца актът на прокурора за прекратяване на наказателното производство. В този смисъл е посочил, че няма основание претенцията за присъждане на лихва за забава да се счита за погасена по давност.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Въззивното решение не е в противоречие със сочената от касатора т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в която са разгледани въпроси, свързани с изискването да е установена пряката причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите от последното. Изложеното в т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС касае различна от разглежданата хипотеза, поради което същата е неотносима.
При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З. срещу Прокуратурата, не е налице никое от сочените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение, в обжалваната му част по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 17986/07.12.2016г. на Ю. С. М., подадена чрез адв. И. С., против Решение № 2043 от 03.11.2016 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2363/2016 г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по иска му срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 З. ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2500лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 745/2017 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 2043 от 03.11.2016 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2363/2016 г., в останалата обжалвана част.
Определението, с което касационната жалба на Ю. С. М. се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в частта, с която не се допуска касационно обжалване, не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: