5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
С., 25.04. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 4980/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. В., подадена чрез адв. Т., срещу въззивно решение № 5611 от 28.06.2016г. по в.гр.д.№ 7449/ 2015г. на Софийски градски съд, постановено след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 214/26.05.2015г. по гр. д.
№ 6305/2014г. на ВКС, IV г.о., с което е обезсилено като недопустимо поради произнасяне по непредявен иск въззивно решение
№ 3385/16.04.2014г. по гр. д. № 9842/2012г. на СГС. С това решение е потвърдено решение от 02.05.2012г., постановено по гр.д. № 16469 по описа за 2010г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от И. Т. В. срещу И. И. К. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 84-86 ЗЗД, предявени като частични, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 24 000 лв., част от общото дължимата сума от 37 789, претендирана във връзка с нотариално заверена спогодба от 18.12.2001 г. на нот. Д. Г. с рег. № 403, и сумата от 1 000 лв.- част от общо дължимата сума от 4 000 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 21.01.2004г. до 15.01.2009г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК касаторът развива довод, че погрешно предходните две инстанции са счели, че в процеса не се е установило осъществяването на деликт, въпреки приетите множество доказателства, опровергаващи този извод, които не били обсъдени. Изразява своето несъгласие за това, че в противоречие с практиката на съдилищата въззивният съд не е кредитирал събраните в хода на наказателното производство доказателства с аргумент, че по същото е постановен отказ за образуване на досъдебно производство поради изтекла абсолютна давност и разпоредбата на чл. 300 ГПК е неприложима. Възразява срещу констатацията на съда, че не е извършено успешно оспорване на съдържанието на оспорения в процеса документ, като твърди, че в противоречие с константната съдебна практика на съдилищата не е налице обоснованост защо и на кое основание съдът е достигнал до това съждение. Касаторът подробно описва факти и обстоятелства, които не са обсъдени от предходните инстанции, а според него същите са съществени за изхода на спора, като релевира оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Поддържа също, че по въпроса „за годността на съдебен акт – постановление на Прокуратурата за отказ да се образува наказателно производство, когато с него са установени достатъчно данни за извършено престъпление, но е изтекла давността по смисъла на НПК за възбуждане на наказателно преследване – предвид обстоятелството, че този акт съдържа данни относно това дали деянието е извършено и неговата противоправност”, е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна И. И. К. изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане до разглеждане на касационната жалба, а по същество за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са искове с правна квалификация чл. 45, ал.1 ЗЗД и чл. 84 ЗЗД.
Въззивният съд е обосновал, че фактическият състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД изисква кумулативното наличие на следните елементи: деяние, извършено от ответника; противоправност на същото; вина у извършителя; вредоносен резултат и причинна връзка между деянието и вредата. Посочил е, че в тежест на ищеца е да установи наличието на първите елементи, доколкото вината се предполага. Счел е, че не е установено осъществяването на първия елемент – поведение, изразяващо се в действие или бездействие, което да е противоправно, а именно не е установено допечатване на последното изречение на процесната разписка, поради което не може да се ангажира отговорността на ответника за непозволено увреждане. Във връзка с релевираните възражения въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 300 от ГПК, и е развил довод, че в конкретния случай не само няма налице влязла в сила присъда, а е постановен отказ за образуване на досъдебно производство, като извършените експертизи в хода на проверката по случая не са задължителни за гражданския съд. Изложил е мотиви за това, че експертизите, извършени в хода на проверката не могат да бъдат преценявани от съда, разглеждащ гражданските последици от деянието, тъй като не са събрани от него по предвидения в ГПК ред. Противното би довело до нарушаване на принципа за непосредственост при събиране и преценка на доказателствата. Разяснил е също, че опровергаване съдържанието на документ е налице тогава, когато се твърди, че материализираното или удостоверено с документа изявление не отговаря на действителната воля на лицето, направило изявлението, както и че гражданският съд сам и независимо от установеното в хода на прокурорската проверка следва да разреши спора за това дали е извършено деяние, което представлява непозволено увреждане. С оглед на тези съждения е достигнал до извода за неоснователност на предявените главен и обусловеният от него акцесорен иск.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Оплакванията на касатора са свързани с правилността на съдебния акт. Съдържанието на изложението изразява по същество доводите му за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Като общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК може да се приеме въпросът, макар и непрецизно формулиран, относно значението на постановлението на прокурора за отказ да се образува наказателно производство, когато с него са установени достатъчно данни за извършено престъпление, но е изтекла давността по смисъла на НПК за възбуждане на наказателно преследване за гражданския съд . Касаторът не обосновава поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а същевременно по въпроса съществува задължителна съдебна практика, наличието на която изключва приложението на поддържаната предпоставка. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014г., IV г. о., е прието, че „принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. За гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 ГПК/. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство.“ Тази задължителна съдебна практика е съобразена от въззивния съд.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, а ответникът по касацията не е ангажирал доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 5611 от 28.06.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 7449/ 2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: