5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
С., 29.06. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 686/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 130 от 07.10.2016г. на Бургаския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 301/2016г., е отменено решение № 172 от 28.04.2016г., постановено по гр.д. № 1648/2015 г. на Бургаския окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на С. Д. Н. – Д. сумата над 9 000 лв. до присъдените 57 960 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване без правно основание на имот за периода от 18.06.2012г. до 18.10.2015г., ведно със законната лихва от завеждане на иска – 28.09.2015г. до окончателното й изплащане, както и в частта за съдебните разноски, вместо което е отхвърлен предявеният иск за сумата над 9000 лв. до предявените 57 960 лв. и ищцата е осъдена да заплати на ответника сторените разноски, съразмерно с отхвърлената част на иска, като в останалата част, с която искът е уважен за сумата от 9 000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено.
Срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 172 от 28.04.2016 г., постановено по гр.д. № 1648/2015 г. на Бургаския окръжен съд, е отхвърлен предявеният иск за разликата над 9 000 лв. до присъдените 57 960 лв., е подадена касационна жалба от С. Д. Н.-Д., чрез адв. В. Д..
В останалата част, с която е потвърдено решение № 172 от 28.04.2016 г., постановено по гр.д. № 1648/2015 г. на Бургаския окръжен съд, с която предявеният иск е уважен за сумата от 9 000 лв., въззивното решение не е предмет на касационна проверка.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В жалбата касаторът обосновава довод за наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, като сочи че въззивното решение е постановено в противоречие с тълк. решение № 82 от 28.02.1975г. на ОСГК на ВС относно максималния размер на обезщетението по чл. 59, ал.1 ЗЗД и с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума ВС. Същевременно поддържа, че въззивното решение не е съобразено с изискването за точно прилагане на закона и развитието на правото. Основното оплакване на касотора касае начина на определяне на обезщетението за ползване. Същият счита, че то е следвало да бъде определено на база показателите на свободния пазар на имоти, а не спрямо административно определени наемни цени, които са в минимален размер.
Ответната страна [община] не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползване на поземлен имот без основание с правна квалификация чл. 59 ЗЗД. За безспорно е прието, че ищцата е собственик на имота по силата на съдебно решение от 11.12.1991г., постановено по гр. д. № 1110/1991г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявеният срещу [община] ревандикационен иск и ответникът е осъден да предаде владението на ищцата върху собствените й Ѕ ид. ч. – 180 кв. м. в ид. ч. от недвижим имот, целият от 360 кв. м., попадащ в площ за обществени мероприятия – улица и градинка по плана на Минерални бани Б.. Прието е за безспорно между страните и това, че владението върху имота се осъществява от ответника, чрез изпълненото без надлежно отчуждаване обществено мероприятие – улица и тревни площи, и ищцата е лишена от ползването му. Въз основа на развили се други съдебни процеси между страните по предявени идентични искове ответникът е осъден да заплати на ищцата обезщетение за предходни периоди – до 08.01.2012г. Прието е, че ответникът не оспорва основателността на иска и спорният по делото въпрос е концентриран върху размера на обезщетението. Обсъдени са изготвените по делото две съдебно-оценъчни експертизи. Съгласно изслушаната пред първоинстанционния съд такава обезщетението за ползване на имота се равнявало на 59 077 лв., определено като пазарния наем за отдаване на полагащите се ид. ч. от допустимата сграда във вилното място. Според заключението на назначената във въззивното производство експертиза, размерът на обезщетението, определен на база наемни цени по Приложение № 3 от Наредба за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на [община] за дворните места, находящи се във в.з. „Минерални бани“ за нежилищни нужди, с приложен коригиращ коефициент, поради липса на данни за пазарни цени за аналогични имоти, е в размер на 9 000 лв. Въззивният съд е кредитирал второто заключение, тъй като същото определя обезщетението като наемна цена на празно незастроено вилно място, за което няма предвиждане за застрояване, а върху него е изпълнено предвидено по план обществено мероприятие – улица и тревни площи. Обосновал е довод, че първото заключение не следва да бъде възприето, тъй като определя наемна цена за застроена площ от 216 кв. м., каквато площ и оценка са несъотносими към процесния имот. По тези съображение е приел, че обезщетението за неоснователно ползване на процесния имот за претендирания период е в размер на 9 000 лв.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай обуславящият решаващите изводи на съда правен въпрос, макар и непрецизно формулиран, е свързан с начина на определяне на обезщетението по чл. 59, ал.1 ЗЗД. Касаторът не обосновава наличието на поддържаните допълнителни предпоставки. По въпроса за начина на определяне размера на обезщетението по чл. 59, ал.1 ЗЗД съществува трайна съдебна практика, според която обезщетението за неоснователно обогатяване, дължимо на лишения от ползване собственик на имот се определя на базата на пазарния наем, който същият би получил, ако бе отдал имота под наем на трети лица при съобразяване обема, характера и предназначението на имота. Възприетият от въззивния съд начин на определяне на претендираното обезщетение, произтичащо от неоснователно обогатяване, съответства с дадените в т. 4 от ППВС № 1/79г. разяснения относно подлежащата на реституция престация, както и на формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика (Решение № 677/05.11.2010г. по гр. д. № 1822/2009 г. на ВКС, III г.о., Решение № 131/27.10.2009г. по т. д. № 268/2009 г. на ВКС, I т.о. и др.). Соченото от касатора тълкувателно решение № 82 от 28.02.1975г., постановено по гр. д. № 74/1974г. на ОСГК на ВС не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Същото е относимо към хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, при констатирано противоречие, каквото в случая не се установява. Не се обосновава и приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Не е настъпило и изменение в законодателството и обществените условия, което да налага осъвременяване на съдебна практика по приложението й.
Доводите на касатора, че въззивният съд неправилно е определил размера на присъденото обезщетение са привързани към оплакванията за неправилност на съдебния акт по чл. 281, т.3 ГПК и подлежат на преценка във фазата по същество, а не по селекция на касационната жалба.
Предвид изложеното се обосновава извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото на касатора не следва да се присъждат разноски, а ответникът не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 130 от 07.10.2016г. на Бургаския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 301/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: